Християнство.бг
И никой не кърпи вехта дреха с кръпка от небелен плат; защото новопришитото ще отдере от вехтото, и съдраното ще стане още по-грозно.Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак, меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото (Мат. 9:16-17).
Това Евангелие е още един пример за хармонизиране на начина ни на живот с нивото на духовно развитие, на което се намираме, както и с мястото и ролята, която имаме в Църквата и обществото. Но за да стигнем до това помирение, което бих нарекъл – специално, трябва да осъзнаем преди всичко общото помирение с Божия поглед върху света; за да се постигне най-накрая пълно съответствие – вътрешно и външно; както и непреходна светлина и радост.
Бог ни обича всички и ни вижда като Свои деца, Той се грижи за всеки един от нас поотделно и ни води към спасение. Нашата първа цел е да осъзнаем тази истина и да хармонизираме възгледа си за човека и света с нея. Това е общият консенсус. За разлика от Бога, демоните, най-вече чрез своите медии – човешки, електронни, налагат и култивират манталитет и култура на разделение, за да постигнат своето мото – разделяй и владей. Днес човечеството е толкова разделено по различни признаци, че вече дори не може да се преброи; и повечето хора са разделени на фен групи, които често стигат толкова далеч в злото, че са готови да се елиминират взаимно. А това е голям мрак и душевна мъка.
Ще кажем, този паднал свят така или иначе нищо не разбира, нищо чудно няма в това, какво прави и какво му се случва. Но какво се случва с нас, християните, които трябва да бъдем пример за единство, задружност, взаимопомощ и любов? Ние, днес, идентифицирани с нашите държави, нации и различни други центрове на църковна, политическа и икономическа власт, дори водим в разделения и вражди, вместо да култивираме единство и мир между хората с пастирски подход към тези социални явления. Само да спомена последното разделение – Константинопол или Москва?
Само един обладан от демони християнин може да приеме в себе си това разделение и да се стреми да го разпалва; Светият Дух, Господ, работи за изцелението на това разделение и който иска да Го има в себе си, трябва да работи в същата посока. Който иска да се демонизира – да продължава да се опитва да задълбочава разделението.
И така, след като го осъзнаем и положим усилия да живеем тази обща хармония (на ума, волята и чувството, бел. ред.), едва тогава ще можем да положим усилия чрез конкретното помиряване да завършим целия, първо вътрешен процес на хармония, а след това и външния такъв – с Божията воля за нас, както и с Божия любящ поглед към човека и света – със стремежа те да станат любов, светлина и радост.
Споменах вътрешното привеждане в съответствие с Божията воля за нас и света, защото всички разделения и вражди, основани на тях, започват от нашето вътрешно разделение между първичните и вторичните функции на нашия ум, или по-скоро – от неговата непреобразувана енергия. Ние много малко време прекарваме в молитва и изпълнение на Божиите заповеди – в единение с нетварната Божествена енергия, а почти целия ден прекарваме в общуване с този свят и неговата тварна енергия. Тази непреобразуваност, упоритост на ума се отразява като раздвоение и несъгласуваност между словесната душевна сила – ума, и двете невербални душевни сили – волята и желанието. По този начин един раздвоен човек не може и не иска да функционира нормално, и естествено взема страна в определени конфликти.
Вътрешното разделение се лекува чрез поставяне на нашия ум в процес на изцеление чрез послушание към нашия духовен баща, към епископа, към Бога – в Църквата. В този процес енергията на нашия ум постепенно се трансформира в общност и единство с нетварната енергия на Бога и чрез това неговата същност постепенно се трансформира в нашия духовен център – сърцето.
Знак за изцелението на това вътрешно разделение е отварянето на сърцето за умствено-сърдечната молитва и придобиването на духовно разбиране. Преобразеният човек координира и обединява духовните си сили и се опитва да пренесе вътрешното си единство в разделения свят – и такъв човек естествено не може да вземе страна.
Евангелският пример за непоследователност – с ново вино в стари мехове, се наблюдава най-добре при онези, които получават свещенически сан и нямат вътрешно духовно покритие за съответния сан – епископски или презвитерски, и които при това излизат от послушанието към своя духовен отец и не се изповядват. Както казва един светец – свещеническият сан разкрива и разпалва страстите, а не ги покрива, така че по-късното състояние на приелия сан става много по-лошо от предишното. Виждаме такива лоши примери навсякъде около нас, особено тези, които задълбочават разделението в света. Но, слава Богу, има и добри…
Отците молят да се спазва правилото, според което получаването на свещен сан трябва да съответства на трите степени на духовно израстване: очистване, просветление и обожение. Свети Максим свързва трите степени на духовния живот с трите степени на свещенството. Той пише: „Делото на дякона се върши от онзи, който упражнява ума си за свети дела и прогонва от себе си страстни помисли, а делото на презвитера се върши от онзи, който просвещава ума си в познаването на сътворените същества и с това унищожава фалшиво наречено знание; като има предвид, че делото на епископа има този, който усъвършенства ума си със светия мир на познанието на обожаемата и Пресвета Троица”.
А в творбата си „За църковната йерархия” Дионисий Ареопагит свързва трите степени на духовно развитие с трите степени на свещенството: „Епископите притежават в пълнота силата на просвещението… Тяхната задача е не само да просвещават, но и да са съвършени. Свещениците просвещават и просвещават, а дяконите очистват и съдят.“
Накратко, пастирите трябва духовно да ръководят Божия народ, който участва в светите Тайни на Църквата в процеса на очистване, просвещение и обожение. И ако не хармонизираме ситуациите – лични и църковни – със светоотеческото Предание, не можем дори да очакваме по-добри резултати в нашата пастирска дейност. Архиереите на поместните православни църкви ще продължат да се занимават предимно с прославяне (с борба за власт, с политика, с фалшив патриотизъм и етнофилетизъм); презвитерите ще се занимават предимно със сребролюбието; а останалите хора ще се занимават: едни (номинални) предимно с блудство, а други (неправилно духовно ориентирани) предимно с клюки, съдене и осъждане – на първите, на вторите и един на друг…
Наистина не разбирам защо някои избират да живеят във вътрешна тъмнина, мъка, параноя, безпокойство, завист, осъждане, омраза, война, когато могат да живеят във вътрешна светлина, мир, любов и радост, независимо от външните обстоятелства, когато просто трябва да приведат в съответствие своя възглед за света с Божия; тоест да живеят православната си вяра в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, както я изповядват и се причастяват на св. Литургия.
Проповед на Струмишкия митрополит Наум при съслужението му с Българския патриарх Даниил в храма „Св. Неделя“ в София, по случай интронизацията му като Софийски митрополит на 07.07.2024 г. (тук).
Заглавието е на редакцията.
–––––––––––––––––––
Източник: Тивериопол (tiveriopol.mk)
