Християнство.бг
В навечерието на 20-годишнината от блажената кончина на Проватския епископ Антоний (1915-2002), Русенска митрополия издаде възпоменателен сборник, посветен на архиерея.
През 2018 г. излезе първият голям документален сборник „Търсен от хората, следен от властта“ под съставителството на Борис Цацов, с участието на учени историци и консултанти, с много документи, снимки и спомени от съвременници за живота на еп. Антоний.
В настоящия сборник са включени „Вместо предговор“ от Русенски митрополит Наум, „Жизненият път и църковното служение на Проватския епископ Антоний“ на Борис Цацов с биографични данни и архивни фотографии от служението на дядо Антоний, както и спомени за него от ставрофорния иконом Стефан Стефанов от Русе.
Изданието е достъпно за всички желаещи, които могат да го намерят в музея на Русенската митрополия, пл. „Св. Троица” 9.
За нашите читатели публикуваме спомените на отец Стефан от Русе за Проватския епископ Антоний.
Ставрофорен иконом Стефан Стефанов
ЕПИСКОПЪТ НА ДУХОВНОТО ЛОЗЕ
Когато си бил близък с някой човек и след като него вече го няма, той се запечатва в съзнанието ти като цялостен образ, като че ли довчера е бил пред теб. Опитвайки се да си спомниш за нещо конкретно, усещаш, че много от детайлите са избледнели, изгубили са се, останала е само тази цялостност. Напрягаш паметта си да си спомниш нещо конкретно, нещо, което се е случило, нещо, което ти е разказвал, спомняш си още много неща, други случки, но точно това, за което ровиш в паметта си, се е изличило. Поне така е с моята памет. Затова сега ми е доста трудно да си припомня за какво сме си говорели с епископ Антоний, за много неща от срещите ни. Срещахме се толкова често през годините докато беше викарен епископ в Русе (1977 – 1985) и особено през последните десетина години от неговия живот, когато редовно служеше в нашия храм – толкова много разговори, впечатления, беседи с него, а ето сега повечето от тях са се изгубили безвъзвратно. А той е останал в съзнанието ми с цялостната си същност. А беше интересна и уникална личност.
Сега ще се постарая да възстановя поне това малко, което се е запазило в паметта ми за него. Това ще бъдат някои малки детайли, някакви запазени отломки, парченца, подобни на тези, които археолозите изкопават от затрупалите ги пластове на времето и по тях възстановяват една цялостна картина за отминали епохи. Така както времето неусетно натрупва пластове над историческите артефакти, така и животът натрупва пластове в нашето съзнание и под тези пластове остават незначителни отломки. Любовта обаче запазва образа в неговата цялост. А с епископ Антоний ни свързваше истинска братска любов. Моята любов към него преминаваше и в почит, и в респект, и в преклонение. И понеже любовта никога не отпада, със същата любов си мисля и днес за него, същата любов чувствам, когато се моля на гроба му в двора на нашия храм.
Първите ни срещи бяха след моето ръкоположение в дяконски чин. Тъй като служих като дякон година и половина, били сме заедно на доста литургии на различни места в епархията. Най-често придружавах на литургиите митрополит Софроний, който служеше предимно по селата на епархията. Митрополията разполагаше само с един автомобил и пътувахме с него. По тази причина нямаше как и двамата владици да пътуват и затова епископ Антоний служеше по-често в храмовете на града. Бяхме двама дякони с отец Севастиан. Той беше опитен, а аз начинаещ и може би затова митрополит Софроний ме вземаше по-често със себе си по селата. Но благодарение на единия автомобил всяка неделя и на всеки празник в някой от храмовете на града имаше архиерейска света литургия, отслужвана предимно от епископ Антоний. Така в продължение на годините той си спечели любовта на русенци. Защото служеше със сърце и душа, а проповедите му достигаха до сърцата и душите. Литургиите, отслужвани от него, бяха молитвени и радостни. Не създаваше притеснение у свещениците, че ще служат с архиерей, защото служеше спокойно, дори да допуснат някаква грешка, не правеше от това проблем, общуваше с тях като равен събрат.
Едно от първите неща, които ми бяха направили впечатление тогава, беше топлотата на тембъра и яснотата на дикцията му. Някои молитви произнасяше на църковнославянски, а други на български. Но произнасяше всяка дума така ясно и отчетливо, че се разбираше еднакво добре. Тогава бях чел някъде спомени за Руския патриарх Алексий I, който имал не особено силен, но много ясен глас, който се чувал дори в най-отдалечения ъгъл в големите руски храмове. Такъв ясен, чист и с топъл тембър беше и гласът на епископ Антоний. Но особено ме беше впечатлила една негова молитвена фраза – когато произнасяше архиерейското благословение с дикирия и трикирия: „Господи, Господи, погледни от небето и виж и посети и усъвършенствай това духовно лозе, което насади Твоята десница“. Беше напевно, речитативно, отчетливо и думите на тази кратка молитва попиваха направо в сърцето. Но това беше не само заради ясния му глас, а защото ги произнасяше с любов. Когато произнасяше молитвените думи, той наистина се молеше и се обръщаше към всеки един богомолец в храма, имаше ясното съзнание, че това е духовното лозе, насадено от Господа и поверено нам – духовниците. В думите и в начина, по който ги произнасяше, се усещаше онова очакване, за което Господ е казал – това лозе да даде добър плод. Усещаше се отговорността на епископа, че съзнава принасянето на добър плод като своя грижа, а тази грижа се проявява най-вече в любовта. А ние усещахме, че Господ наистина гледа на нас от небето, в нас узряваше съзнанието, че наистина сме Божие лозе, от което Господарят на лозето очаква добър плод. Само в една толкова кратка молитва, но произнесена с вяра и топлота, се усещаше духът на Евангелието и покълваше плодът на духа, който е „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание“ (Гал. 5:22 – 23).
Често в проповедите си дядо Антоний споменаваше един пример – как една малка и крехка тревичка пробива асфалта и израства, устремена към светлината. Този прост пример имаше особено актуално съдържание, като се има предвид как през онези години на войнстващ атеизъм вярата беше тъпкана и унищожавана, но въпреки това оцеляваше и пробиваше асфалта и през най-малката пукнатина.
Една от първите литургии, може би първата, която служих с дядо Антоний, беше в храма „Свети Николай“, тъй като това беше бъдещата ми енория. Аз му помагам в обличането на архиерейските богослужебни одежди, въртя се около него, закопчавам копчетата на сакоса и когато закопчах последното, той леко се потръсква на пети, звънчетата по сакоса звънят и той ми казва остроумно: „Приличаме на някакви мечки с тези звънчета по нас“. Шегата му ме шокира. С моя неофитски трепет към всичко, аз възприемах всяко звънче като свещен образ на Православието. С такива шеги обаче той премахваше дистанцията между епископа и току-що ръкоположения дякон в мое лице. Затова с него можеше да се говори за всичко спокойно и откровено, без напрежение и притеснение. Може би тези негови думи са създали в мен нагласата да бъда така критичен към формализма и външната обредност и парадност. И до днес смятам това за много съществено. До този момент в своята неопитност сигурно съм си представял, че владиката не може да се шегува, че трябва да говори само сериозно и поучително. А дядо Антоний имаше много свежо и откровено чувство за хумор и много пъти ме е разсмивал искрено. А освен това хуморът скъсява дистанцията и прави отношенията по-сърдечни, по-човечни, по-истински. Мисля, че именно затова той често казваше много неща като на шега. Една сутрин пътуваме заедно във „Волгата“ към някакво село, разговаряме, коментираме разни случки, говори предимно той, а аз поддържам диалога. И ми разказва как някой отказал да яде селски хляб през поста, защото бил намазан отгоре с яйце. А то се слага съвсем малко яйце във водата, с която се намазва хлябът, за да стане горната му коричка лъскава. И според него такива неща не нарушават поста ни, напротив, ако практикуваме поста по този дребнав начин, той става фарисейски. И се смееше и се чудеше на този човек, който не само не яде намазания хляб, но и изтъква това като важна и спасителна добродетел. Сигурно и аз съм му изглеждал скован и предразположен към формализъм и с този пример е искал да ме предпази от ултраправославни залитания, които и до днес за мнозина са част от представата за истинска вяра и чисто Православие. Кой знае колко още подобни неща ми е разказвал, докато сме пътували с „Волгата“, но в съзнанието ми е останало това, защото в моята младост и неопитност ме е изненадало. Сигурно съм очаквал, че един владика трябва да похвали подобно усърдно постене, а ето нà, дядо Антоний не само не считаше това за подвиг, но го коментираше с добродушна насмешка.
Това обаче съвсем не означава, че се е отнасял пренебрежително към поста. Напротив, беше строг постник. Не ядеше месо изобщо. Нямам категоричен спомен, може би както във всичко друго, и в храната не е бил заречен вегетарианец, може би на празници или когато е поканен някъде и му се предложи месно ястие, да е приемал. Когато сме служили по селата, нали е традиция свещеникът да покани след литургия гостите в дома си на трапеза, тогава дядо Антоний оставаше дълго, разговаряше със свещениците, а аз като най-млад само слушах и рядко се намесвах в разговорите, но се е случвало да оставаме на трапезата по няколко часа. Ала колкото и дълго да оставахме, той употребяваше учудващо малко храна, а домакините знаеха, че не е месояден и приготвяха разнообразни постни ястия.
Не говореше много, но и не беше затворен, напротив, винаги имаше някаква интересна тема. Споделяше каквото си мислеше в момента, разказваше спомени от изпълненото си с премеждия минало. Така в разговори на различни теми минаваше пътят ни, разговаряхме и в олтара, преди и след литургия, и в квартирата му. По време на пребиваването му като викарен епископ често сядахме пред Митрополията и като виждаше интереса ми, разказваше ми за времето, когато е бил помощник-секретар и после протосингел на Драмската митрополия, за служението си с Неврокопския митрополит Борис и пр. Личните спомени са най-интересни, защото са живи. За първи път чух от него за издевателствата на комунистическата власт през смутните години след 1944 г. Тогава тези неща не само нямаше къде да се прочетат, но и малцина се осмеляваха да говорят за онова страшно време. За първи път от него чух името на Лев Главинчев, един от най-жестоките гонители на Църквата. Разказвал ми е за побоите, които е изтърпял от него, задето не е искал да се запише „македонец“, когато се провежда безродната партийна кампания в Пиринския край. Имаше силно македонско съзнание, но отстояваше с плам, че македонците са българи. Заради това, че не се е поддал да се откаже от българското си самосъзнание, в милицията му избили зъбите, и показваше, че всичките му предни зъби са изкуствени още от онези млади години.
Разказвал ми е и за убийството на Неврокопския митрополит Борис на Димитровден 1948 г. в с. Коларово. С вълнение и потрес говореше как е станало това. С гняв и болка повтаряше гнусните думи на убиеца, преди да натисне спусъка на пистолета: „Нà ти, куче!“, и благите последни думи на митрополита към него: „Недей, чедо, вършиш голям грях!“. Беше убеден, че низвергнатият свещеник е насъскан и пратен от новата комунистическа власт да извърши убийството, че са използвали озлоблението му, за да се разправят с неудобния и непокорен архиерей. По онова време беше страшно да се говорят такива неща, но дядо Антоний ми е повтарял няколко пъти този разказ с болка и жал за достойния архиерей и с огромна почит към неговата мъченическа съдба.
С огромна почит говореше и за Видинския митрополит Неофит, при когото е служил почти десет години като викарен епископ. Той беше неговият пример за изряден архиерей. Митрополит Неофит е бил вече в преклонна възраст и младият викарий практически е ръководел епархията, но всичко е вършил с послушание и респект към стареца, учил се е от него и се стремял да му подражава в духовното дело. И пак се шегуваше – веднъж когато се качили в колата и шофьорът потеглил на заден ход, дядо Неофит по детски се учудил: „А, колата тръгна назад!“ Това си го спомни веднъж, когато нашият шофьор подкара колата на заден ход. С такова детско учудване от много неща реагираше често и дядо Антоний.
Когато срещаше деца и разменяше по няколко думи с тях, правеше го като да е равен с тях. Говореше на децата ласкаво, нежно, най-често ги наричаше „гълъбче“ и те го гледаха в очите, както се гледа приятел.
Но не само с децата се отнасяше с топлота и доброта. Един ден се бях качил на горния етаж на Митрополията, ровех в шкафовете на библиотеката, бях се зачел и се бях отплеснал. Не съм усетил кога е станало обед, чиновниците бяха излезли за обедна почивка и аз се оказах заключен в Митрополията. После като му разказвах как съм се притеснил, че съм заключен, той с доброта и смях ми отвърна: „Е, какво толкова, нали Митрополията е наш дом, всеки път като дойдеш, трябва да се чувстваш като у дома си“. Това не ми беше минавало и през ум, нали все пак Митрополията е административна сграда. Но когато в нея живее архиерей с добро сърце, тя наистина е наш дом.
Така отношенията ни ставаха все по-близки и по-близки. Веднъж по кината прожектираха филма „Томас Бекет“ с Ричард Бъртън в ролята на Кентърбърийския архиепископ. Рядкост беше тогава да се показват западни филми, че и с религиозно съдържание, а този беше пуснат по екраните необяснимо, може би заради историческия сюжет и известните актьори. Отец Севастиан купи билети и тримата отидохме заедно да го гледаме. Филмът наистина е прекрасен, гениалният актьор с върховно майсторство, убедителност и достоверност пресъздава образа на архиепископа мъченик. След като изгледахме филма, дълго се разхождахме и го коментирахме. Аз попитах нещо дядо Антоний, като мислех, че той като учен владика няма как да не го знае. Но ставаше дума за някаква подробност, откъде да знае или да помни такива исторически детайли. Отговори ми нещо, но с общи думи. Но явно и него го беше заинтересувало, защото, като се е прибрал, бе направил справка и на другия ден ми отговори подробно на въпроса. И на следващата вечер отидохме да гледаме филма още веднъж. И после пак го обсъждахме и говорихме за съдбата на мъченика, за отстояването на вярата до смърт.
Епископ Антоний напусна Русе внезапно, говореше се, че е станало под натиск на комунистическата власт, защото беше станал много популярен в града, много хора го обичаха и ходеха на богослужение, когато той служи, храмовете се пълнеха, а нали властите си бяха поставили за цел да обявят Русе за образцов атеистичен град, пък това объркваше плановете им. Сбогувахме се набързо, нямаше време. Беше му тежко, но се сдържаше да показва емоция. Имаше малко багаж и отпътува от града набързо.
После се виждахме в София, но рядко. Веднъж ме покани в апартамента си на бул. „Васил Левски“ (тогава „Толбухин“). Беше малко, но много уютно жилище, монашеско, препълнено с книги. Разказа ми как е имал много повече книги, най-вече донесени от Москва по времето, когато е бил там предстоятел на Българското църковно подворие, но някакъв злосторник подпалил жилището му и изгоряла голяма част от библиотеката му. Имаше и много хубави, ценни икони по стените, повечето също донесени от Русия. Разказваше с любов за руските християни, за тяхната силна вяра, въпреки жестоките гонения, които са претърпели. С голямо благоговение споменаваше и името на патриарх Алексий I.
По-късно, след смъртта му отидохме в същото жилище да пренесем книгите, които съгласно последната му воля трябваше да приберем в библиотеката на нашия храм. Стените бяха голи, иконите ги нямаше. Книгите или част от тях бяха опаковани в кашони. Няколко часа с мой приятел ги сваляхме от високия етаж до микробуса, с който ги пренасяхме, напълнихме го до тавана, после ги разтоварихме в храма и напълнихме всички шкафове, с които разполагахме.
Няколко дни преди да почине дядо Антоний бе по-немощен физически. Две седмици преди смъртта му отслужихме последната литургия заедно. Вече не се чувстваше добре, силите го напускаха, от време на време се отнасяше, но аз му асистирах и служихме както винаги спокойно и молитвено. Когато Анелия Кирилова, която се грижеше за него, ми се обади, че е починал, отидох веднага. Архиереят лежеше в леглото си като заспал, спокоен, още топъл и не можех да повярвам, че това е раздялата ни. Че повече няма да разговаряме и няма да служим заедно. Прочетох заупокойна молитва и стоях дълго при него. Трябваше да организирам погребението. От общината най-напред не разрешаваха владиката да се погребе в църковния двор, но аз настоявах и накрая получих разрешение. Не бях решил къде точно да изкопаем гроба, чудих се дълго и накрая избрах мястото, където почива днес. Няколко години по-късно в близост построихме беседка, на която се събираме след всяка литургия и така винаги сме близо до него, а и той е с нас.
Опелото се извърши в нашия храм „Свети Николай“, дойде Негово Светейшество патриарх Максим с архиереи. Изпратихме го по достойнство.
После следваха грижите по изграждането на достолепен надгробен паметник. Реших на вид да е подобен на надгробията на митрополитите в катедралния храм. Написах писма до Видинския и Неврокопския митрополит да ни помогнат финансово, а и да отдадат малка лепта за архиерея, служил в техните епархии. От Видинска митрополия отговориха, че са материално затруднени, а от Неврокопска дядо Натанаил изпрати сума според възможностите си. От погребалната агенция ни направиха отстъпка и така изградихме хубав мраморен паметник с неговия образ и с архиерейска митра върху плочата. Няколко пъти препрочитах Псалом 118, за да избера кой стих да изпишем. Написахме със златни букви „Господи, жадувам за Твоето спасение“ (стих 174). Мисля, че тези думи на псалмопевеца най-точно съответстват на живота му и най-добре отразяват личността му.
Преди години бяхме започнали да правим стенописи в храма, художниците ги рисуваха на части, малко по малко, когато се намерят средства. Беше останало само едно неизписано поле на северната стена. Реших да нарисуваме „Вход Господен в Йерусалим“. Дадох на художника снимка на дядо Антоний и го помолих да нарисува лицето му сред йерусалимските жители, размахващи палмови вейки и приветстващи с „Осана“ „Христос, истинният наш Бог, който заради нашето спасение благоволи да възседне осле“. Така освен гроба му, и образът му ще остане в храма, където служи до последния си дъх.
И до днес, когато служа света литургия на същата света трапеза, сякаш виждам как дядо Антоний си поставяше ръцете една върху друга, лявата отдолу и дясната отгоре, леко облегнати и леко потреперващи. В тази поза служеше всяка литургия. Събраните му ръце сякаш му помагаха да бъде събран и духът му. Погледът му беше леко наведен надолу, съсредоточен, не забелязваше нищо наоколо, сякаш нищо друго не съществуваше. Като си го представям така до мен, и до днес сякаш служим заедно. Чувствам го не само като пример, но и като духовна опора. Така съм го чувствал всякога, така ще го чувствам и завинаги.
Светла и блажена да бъде паметта му!
На корицата: Проватски епископ Антоний в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, 1990 г.
––––-
Източник: „Проватски епископ Антоний (1915-2002). Възпоменателен сборник по случай 20 години от блажената кончина на архиерея“, Русе, 2022
