Меню Затваряне

Носенето на маска е акт на обич към ближния

Свещ. д-р Робърт Арчън

Свещ. д-р Робърт Арчън

Ние трябва да обичаме другите, без да спираме и да се питаме дали са достойни или не. Това не е наша работа и всъщност не е ничия работа. Това, което се иска от нас, е да обичаме и самата тази любов ще направи достойни както нас, така и нашите близки.  Ето някои от трагичните проблеми на света:

– 5 милиарда души живеят в развиващия се свят, от които 3 милиарда живеят с по-малко от 2 долара на ден    

– 2 милиарда души нямат достъп до електричество    

– 80% от световните доходи се контролират от 15% от хората в света

– 70% от хората в света са неграмотни и само 1% са завършили образованието си в колеж

–  52 милиона бебета са убити в утробата на майките си чрез аборти всяка година

–  60 милиона души са заразени с ХИВ, 95% в развиващите се страни;

–  20 милиона са починали от СПИН, оставили 30 милиона сираци

Подобна статистика отразява злото в света – злото в сърцата на хората. Хората създават несправедливи ситуации, възползват се от другите и след това показват безразличие към техните страдания. Много хора са затворени, фокусират се само върху себе си и собствените си проблеми. Те създават малък свят, на който стават център, а всички останали са извън него. Това отношение на егоцентричния индивидуализъм е новата идеология на съвременния свят.

Носенето на маска показва истинска любов към ближния

Пандемията COVID-19 ни принуди да водим нов начин на живот, който донесе страхове и несигурност. А донесе ли ни благословение? Или визия да видим собствените си нужди и нуждите на другите? Невидимият враг не само отне живота на повече от 125 000 души в Съединените щати, но и е принудил милиони американци да останат безработни, като създаде огнена буря от страх и безпокойство за бъдещето.

Междувременно, докато се занимаваме с ежедневието си, опитвайки се да обичаме Бога и ближния си, е важно да направим всичко, което можем, на лично ниво, за да запазим нашата част от света възможно най-безопасна по време на тази глобална чума. Трябва само да разгледаме скока в броя на случаите на коронавирус и хоспитализациите след отслабването на ограниченията за социално отдалечаване в някои части на страната, за да разберем, че трябва да дадем своя дял, за да бъдем добри съседи един на друг. Има твърде много неизвестни за самия вирус, но толкова много знаем:

1. Носенето на маска на публично място и спазването на безопасно разстояние от хората извън нашето непосредствено домакинство са истински „прояви на милосърдие“ към нашия ближен. 

2. Носенето на маска публично – и със сигурност на неделната литургия – е малък акт на благотворителност и може да спаси живот.

На практика няма разногласие сред учените, че носенето на маска намалява възможността за диспергиране на въздушните частици, които могат да съдържат вируса, а също така намалява възможността за вдишване на частици от друг човек. Както видяхме, много хора, заразени с коронавирус, са безсимптомни, което означава, че не знаят, че са болни и че са способни да разпространяват болестта. Носенето на маска на обществено място защитава вашия ближен в хранителния магазин, в банката и в църквата. Разбира се, носенето на маска може да носи раздразнение, но това е малък милосърден акт, който ние като християни сме призвани да предложим от любов към Бог и ближния. Това далеч не е признак на слабост, носенето на маска е признак на сила, безкористна любов и предпазливост.

Ние се грижим за нашите приятели. В Ню Орлиънс маскирането има своето значение по време на Карнавала. Скриваме лицата си зад маски, за да станем някой друг за един ден. Изглежда никой не се оплаква, че дишането през маска на Марди Гра е малко странно и тромаво. Колко по-важно е сега да се маскираме – когато говорим не за чифт мъниста, а за живот. Трябва да покажем, че ни е грижа. 

Моля ви, мийте си ръцете. Моля ви, носете маска. Моля ви, спасете живот. Погледнете в очите на ближния си и в очите на непознатия с любов. В основата на християнството стои родството, чувството за взаимна връзка и отговорност един за друг. Но точно когато нашите ближни се нуждаят най-много, новият период за социално дистанциране е предизвикателство как можем да покажем на дело това родство по време на криза.

               Носенето на маска е акт на любов

Мразя да нося маски. Нося очила, така че трябва непрекъснато да прищипвам носа, за да не се измъчвам да издишвам, но нося маска по всяко време, когато съм бил на публично място от 22 февруари, без да я свалям. Като свещеник бяхме в райони, където хората с разклатено здраве се нуждаеха от Божията грижа.

Безброй експерти продължават да говорят за необходимостта от носенето на маски. Клиниката „Майо“ ясно посочва, че маските предпазват носа и устата от капчиците на другите, където живее вирусът. Тя също така предпазва от капчиците на тези потенциално заразени хора. Просто е – ако премахнем бариерите за навлизане на болестта или поне намалим риска от предаване, по-малко хора ще се заразят. Има такива в нашите общности, на работните ни места и в нашите църкви, които са по-уязвими, отколкото бихме могли да знаем, за усложненията, които Covid-19 може да причини. Църквата е лечебница за болни и има такива както в нея, така и други, които са вкъщи и имат слаба имунна система. Ние не винаги виждаме хората, които са с в рискови групи и, за да сме сигурни, че не заразяваме другите, носенето на маска е акт на милост от наша страна.

Съчувствието (милостта, състраданието, бел. прев. ) идва от латински език и буквално означава „да страдаш“. В нашата общност има такива, които страдат и Римляни 15: 1 ни казва, че „ние, силните, сме длъжни да понасяме тежестите на слабите и не на себе си да угаждаме“, а 1 Коринтяни 12:26 казва, „и кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове“. Това са само няколко примера, колко пъти в Свещ. Писание сме призовани да се грижим за другите, да проявяваме милост и да бъдем състрадателни? 

Отказът да носим маска поради лек дискомфорт всъщност не е реално състрадание с нашите ближни. Ако сме в по-добро здраве, трябва да го използваме, за да им служим. Състраданието и милостта са ключови аспекти на нашата християнска вяра дотолкова, че св. Василий ни казва, че няма да намерим милост, ако не проявим милост. Знаейки последствията от този вирус, не само смъртта, но и страданието през целия живот на много оцелели трябва да са достатъчна причина всички да носим маски. Защо? Защото сме призвани да обичаме! Христос ни наставлява, че няма по-голяма заповед от това да обичаме Бога и ближния си; ако наистина обичаме ближния си, ОК ли сме с възможността да им навредим? Не мисля. Ние сме в състояние да покажем на света, че се грижим за другите, обичаме ближните си, че сме състрадателни към по-уязвимите си съграждани. Ние сме в състояние да бъдем блестящи примери за Христовата светлина

Има такива, на които им е неудобно да са с тези, които не носят маски. Има такива, които знаят, че са по-податливи на коронавируса и на неговите опасности. Когато християните отказват да носят маски, какво казват на тези хора? Ние сме свободни, но тази свобода се основава на нашата готовност и способност да служим един на друг в любов.

Ние носим предпазни колани, вземаме лекарства, подлагаме се на медицински процедури, ползваме слънцезащитни продукти, слагаме спасителни жилетки, имаме алармени системи, поддържаме детектори за дим. Нищо от това не засяга нашата вяра. Приемът на лекарства не е атака срещу системите, които Бог е вложил в живота ни. Това са неща, които правим като добри стопани на тази земя. Ние правим всичко това, за да запазим прекрасния дар на живота и здравето, с което Бог ни е дарил. И това е нещо, което апостолите също са приемали сериозно. 

За мен носенето на маска е начин за укрепване на вярата ми. Когато я нося, си спомням за хората около мен, които страдат, и се опитвам да страдам с тях. Смиряващо е да приемам подигравки за носенето на маска (и беше добър момент за мен да проверя нивото на разочарование от другите и да се моля за тях). Нося я, за да се защитя, но и защото тя е много осезаем начин да обичам ближния си. Тази маска е кръст, който носим сега, видим, осезаем знак, че всички се обичаме.

Как се отнасяме ние в Православната църква към настоящата обществена здравна ситуация? Как да отговорим на факта, че много щати наскоро са давали заповеди за носене на маски публично и че Центровете за контрол и превенция на заболяванията също вече са отправили призив всички в Съединените щати да носят маска публично, основавайки този призив на нарастващия брой доказателства, които сочат, че носенето на маска намалява вероятността от предаването на инфекция и така забавя разпространението на вируса в отделните общности. 

Когато много от нас са преживели това по един или друг начин, то се е превръща в личен, емоционален, политически, религиозен, включително и в православните християнски енории въпрос – дори квази-богословски, колкото и, а често и повече от това, да е бил въпрос на обществено здраве. 

Издръжливостта на страданието при болест и лечение може да научи човека на добродетел и да го накара да благодари за възстановеното здраве, но св. Василий учи, че самият факт на заболяването и оздравяването са ни дадени като модел за разбиране на цялата динамика на духовния живот. В отговор на този въпрос бих казал, че всичко, което мога разумно да направя, за да запазя или подобря здравето на ближния си, е акт на любов, който е сбор от всички особености на конкретното обстоятелство, при което действам от името на другия – така се подготвям за Божието царство, за идването на Христос. 

Медицинска практика за превантивното носене на маска ограничава възможността от разпространението на този вирус сред другите. Така не можем да ги застрашим от вируса, който можем да носим несъзнателно известно време, преди да се разболеем. Това е оправдано не само заради физическото здраве и следователно е акт на доброжелателство и любов към моя ближен; това също е дълбок общ израз на самоограничение и дори жертва, макар и незначителна, за доброто на другия. 

Като казваме това, ние в Православната църква сме изключително чувствителни към идеята за покриването на лицето – ние, за които лицата на Христос, светците, и на всеки друг,  са нашият постоянен опит на откровението. Но също така не бива да отхвърляме призива да носим бремето един на друг и така да изпълняваме Христовия закон, да не правим нищо, доколкото това е в нашата власт, което да нарани ближния ни или да го препъне. Да правим това не от страх или от мания за физическото ни здраве, а от любов към ближния и грижа за неговото благосъстояние, физическо и духовно. Да пренебрегнеш тялото на ближния си означава да извършиш грях и срещу духа на ближния си. 

Може би това средство, с което се покривам, за да защитя другите е дадено, за да ги предпазя от възможна болест, но също така, за да ме излекува от моята собствената слепота и нехайство чрез твърдата дисциплина да покривам лицето си и да търпя същото у другите за един сезон. Би било срамно за нас, ако светът се покаже по-готов да предприеме нещо второстепенно в името на благосъстоянието на другите, отколкото тези, които твърдят, че следват Христос. 

И така, този наш живот извън Рая трябва да бъде една от грижите за другия, да направим това, което можем един за друг. Всички наши действия са ограничени и относителни, те не гарантират нищо сами по себе си, но всички, когато са създадени в любовта, носят в себе си семената на изкуплението.

Отец д-р Робърт Арчън е свещеник към Гръцката православна митрополия в Бостън (част от Гръцката православна архиепископия на Америка) .Завършва магистърска степен по клинична психология в университета LaSalleУчи в „Институт за балкански изследвания“ в Солун, (Гърция) . Участва в първия екип на IOCC (International Orthodox Christian Charities)Международна православна християнска благотворителност със седалище в Балтимор, Мериленд, която е официалната международна хуманитарна агенция на Асамблеята на каноничните православни епископи на САЩ. Отец Робърт участва в подпомагането на босненски бежанци, води поклонници в Светата земя.. Той е и единственият духовник, който някога се е качвал на Air Force One с президента Джордж Буш. Служи като свещеник в пожарната и в полицейската служба в Портсмут, Ню Йорк. Защитава докторска степен по организационно лидерство в Capella University за организации с нестопанска цел. По молба на Негово Високопреосвещенство митрополит Методий заради лидерските си способности е преподавател в обучението по лидерство и енорийска администрация в семинарията „Св. Кръст“. О. Робърт Дж. Арчън е завършил семинарията „Св.Кръст“ през 1986 г. и е служил като помощник свещеник в храм „Св. Никола“ в Ню Йорк, в храма „Благовещение“ в Елкинс Парк, Пенсилвания и в“Св. Марк“ в Бока Ратон, Флорида. В момента служи в храм „Св. Никола“ в Портсмут, Ню Хемпшир.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Бюлетин на храм „Св. Атанасий Велики“ към Гръцката православна архиепископия в Америка – Арлингтън, Масачузетс

Posted in Пандемия и духовен живот, Съвременност

Вижте още: