Християнство.бг
„Когато всеблагият Бог пожелал да покаже волята Си и непостижимите Си съдби за бъдещите световни събития, тогава Той не само чрез светите пророци и избраните Си мъже благоизволил да извърши и предскаже това, чрез някакъв съкровен и тайнствен глас, но и чрез езичниците, и не само чрез мъже, но и чрез жени възвестил посредством някакво гадание, и преимуществено за това, което ще се извърши в дълбока тайна скрита и от самите ангели и демони – за въплъщението на Неговия Син и наш Спасител Иисус Христос. Защото Бог дал не само на иудеите, но и на езичниците елини пророчески дар, провиждайки, че и те ще повярват в Спасителя Христа“. Така започва обширното си съчинение за Сивилите Николай Спафарий (1635–1709), голям ерудит от гръцки произход, полиглот, образован в Константинопол и Италия, който претърпявайки жесток неуспех сред румънските знатни среди, завършва живота си под покровителството на руския императорски двор. Книгата му за Сивилите – една от многото му разновидни съчинения – със схоластическа презицност изяснява феномена на езическото пророчество и се спира най-вече върху споменатите загадъчни деви.
Като оставим настрана Спафарий, особена е историята на навлизането на Сивила в християнския свят. В древна Гърция това наименование е било отнасяно към група женски персонажи, чиято основна роля е да предсказват бъдещето по силата на някакъв особен прорицателски дар. Макар вероятно първата от тях да е Еритрейската Сивила, техният брой нараства и популярността им е голяма в целия античен свят. Съществува легенда за това, че Кумската Сивила предложила на Тарквиний Горди, последния цар на Рим (534–510, пр. Хр.), книги съдържащи пророчествата на Еритрейската Сивила. Макар монархът първоначално да отказал, в крайна сметка ги взел и ги съхранявал на Капитолия. Те останали там докато не били унищожени от огъня през 81 г. пр. Хр. По-късно били частично въстановени, но накрай император Хонорий (395–423) наредил унищожаването им.
В Рим Сивилините книги се използвали само при особени случаи. Тогава свещениците на Капитолия взимали един стих от книгите наслука и го превръщали в акростих даващ решение на въпроса зададен на Оракула. Вярвало се, че решението е инспирирано от самата Сивила. Ето какво пише за техниката на прорицание Николай Спафарий, според когото Еритрейската сивила е едва петата (от 10-те): „Получилите прорицанието по Своята необразованост често изкривявали правилността на размера в стиховете ѝ,… и понеже след прекъсването на вдъхновението, не помнела нищо от казаното, … след прорицанието тя не можела да ги поправи“. Това казва Николай Спафарий по повод на първата, най-древната според него Сивила – Персийската или още Халдейската Сивила. Колкото до Еритрейската, тук Спафарий е повече от подробен – той привежда гръцкия оригинал заедно с акростиха, и славянския му превод.
Вероятно, между втората половина на II век пр. Хр. и първата на 3-ти сл. Хр. се появяват няколко сборни книги със сивилини и псевдо-сивилини пророчества, известни като Oracula Sibullina. 12-те книги, стигнали до нас, са от преписи от XIV и XV век. Сред тях, особено интересна е 8-ма книга, на Сивилините пророчества, която има предимно християнски характер и съдържа стихове отнасящи се до Второто пришествие на Христа при Страшния съд, приписвани на Еритрейската Сивила. На гръцки те образуват акростих „Иисус Христос Син Божий, Спасител, Кръст“, което навежда на мисълта, че са били съставени по модела, по който Сивилините пророчества са се съставяли на Капитолия. Блаженият Августин ги използва в „За Града Божий“, като ги превежда от гръцки на латински за първи път – 34-те хекзаметра от оригинала се редуцират до 27 в неговия превод, число, което е било смятано за символизиращо Троицата – 33. На латински сибилините стихове започват с впечатляващите думи „Iudicii signum: tellus sudore madescet“ („Знак на съда: земята ще се окъпе в пот), които години по-късно ще съставят част от чин, популярен като „Песента на Сивила.“
Това е любопитно литургическо произведение, чийто най-ранен запис с нотация датира от края на IX век и началото на X век, и намира място в ръкопис от манастира Св. Мартиал де Лимож (Paris, Bibl. Nationale, lat. 1154). Независимо от голямата литургическа популярност на сивилината тема, след Трентския Събор, който изключва от употреба всички освен четири секвенции от богослужението, единствената следа от това произведение остава именно в Dies irае, която се съдържа в чина на Упокойната меса, приписвана на Тома да Челано.
Dies irae съдъжа единственото литургическо споменаване на Сивила в пост-Трентския богослужебен ред – бегла алюзия с есхатологическите стихове на Еритрейската Сивила, чието свидетелство тук вече е съчетано с 18-тия Давидов Псалом. Името ѝ намираме в първия стих на секвенцията: Dies irae, dies illa, solvet saeclum in favilla: Teste David cum Sibylla“ „Ден на гняв, този ден, вековете ще се разпръснат в пепел, по свидетелството на Давид и Сивила.“
Споменатият вече Николай Спафарий, сигурно в желанието си да верифицира благочестието на своя труд не пести светооческите признания за ползата от някои области на езическото прорицателство. Привежда например препоръките на Иустин Мъченик (II век) – един така ранен църковен апологет – който в Първата си Апология в защита на християните към император Антонин казва:
„… защото не просто самите ние (християните) без страх четем (книгите на Хистасп и Сивила), но и на вас (езичниците) ги предоставяме бидейки уверени, че те ще бъдат за вас полезни и добри.“ Освен Иустин Философ, в книгата за Сивилите се срещат имената на Климент Александрийски, Теофил (към Автолик), Евсевий Кесарийски, Лактанций, блаж. Иероним и блаж. Августин.
И така, ако заради по-голяма яснота, разширявайки периметъра си, се опитаме да изследваме като цяло отношението на църковните отци към езическата мъдрост и значението ѝ, това в крайна сметка ще се окаже съвършено непосилна задача, защото повечето от образованите църковни авторитети са градили своята голяма литературна и философска изкусност върху основата на езическата култура, без това ни най-малко да повлияе на духовния им ръст. Св. Григорий Назианзин, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст – всички те богато са почерпили от езическото образование. Първите двама например, са ученици на прочутия софист Химерий, а Иоан Златоуст – на философа-ритор Либаний от Антиохия.
Но не само образоваността и биографичната свързаност на отците е в основата на великодушното и положително отношение към древното знание. Основни фактори, оказали силно влияние върху всички сфери на средновековния живот са: от една страна желанието за пълнота и завършеност на световната история, в която не бива да съществуват времена и народи, несвързани с християнския ѝ център; от друга страна – легендариката за пренасянето на империята (translatio imperii) и пренасянето на знанието (translatio studii). Трогателни са в тази връзка усилията на Климент Александрийски (II–III в.) да вмени на елинските философи някаква тяхна запознатост с иудейските пророци, чрез Септуагинтата, от която първите са почерпили своята мъдрост. Според Климент Александрийски например, Платон е бил ученик на Моисей и от него е заимствал възгледите си за политиката, законодателството и дори диалектиката. Св. Теодорит Кирски пък (363–460), в Лекуване на елинските страдания (Graecarum affectionum curatio) или Познание на евангелската истина с помощта на елинската философия, привежда извадки от съчиненията на древни езически автори, за да подкрепи и изясни християнските основания.
Опознаването на езическите съчинения обаче, не рядко е ставало чрез т. нар. „флорилегии“, христоматийни сборници, в които наред със случайните неточности се появявали и благочестиви манипулации на текста, и така древните езически авторитети ставали прорицатели ту на Христовото Пришествие, ту на Троицата и на Страшния Съд. Съществували дори отделни сборници с подобни протохристиянски изречения и пророчества, които получили известност под името Теософии или Богомъдрие. Те са имали изключително широка популярност във Византия. Сред авторитетните прорицатели фигурирали не само езически философи и писатели, но и езически божества – Аполон, Хермес, Орфей. Теософии са се съставяли още през IV–V век. Вероятно подобни на гореописаните сборници, Oracula Sibullina, са снабдили иначе добре образования Николай Спафарий с преобладаващата част от изворите използвани от него при подробното описание на различните Сивили.
И така, независимо от факта, че не малко ранни отци на Църквата споменават сивилините прорицания, все пак те получават своето специално място наравно с ветхозаветните пророци най-вече благодарение на Псевдо-Августиновата проповед Против иудеите, езичниците и арианите. Най-вероятният ѝ автор е Картагенският епископ Квотвултдеус, сам ученик на блаж. Августин и канонизиран от Западната Църква. Дълги векове това съчинение е неделима част от Рождественския богослужебен цикъл на Запад. Неговото място варира, но най-често то се чете в качеството му на 6-то лекцио от Рождественската утреня. Сред двадесетте и две глави особено значение има 8-та, която цели да убеди иудеите, че тяхното упорство в неверието към Месианството на Христос е грешка и в подкрепа на това се привеждат Рождественските свидетелства както на иудейските пророци, така и на някои езичници. Проповедникът призовава един след друг Исаия, Иеремия, Даниил, Моисей, Давид, Авакуум, а след това Новозаветните – Захария, Елисавета и св. Иоан Кръстител. Подир тях идва реда на Езичниците (като събирателен образ), на Вергилий, на Навуходоносор, както и на прословутите хекзаметри на Еритрейската Сивила.
Ето например, Исаия свидетелства за зачеването на Девата, която ще роди Син и Той ще се нарече Емануил. Словата на Иеремия пък твърде напомнят (Вар. 3:37–38) „Той намери всички пътища на премъдростта и я подари на Своя раб Иакова и на Своя възлюбен Израиля. След това Той се яви на земята и живя между людете.“ Даниил свидетелства за идването на Светая светих, а Моисей – „законодателят на Израелевия народ“, изрича парафраза на стиховете от Деяния 3:22–23 „Господ, Бог ваш, ще въздигне вам от братята ви Пророк като мене: Него слушайте за всичко, каквото ви каже и всяка душа, която не послуша тогова Пророка, ще бъде изтребена измежду народа“. Давид, разбира се, предлага свидетелство от своите Псалми (71:11 и 109:1) „и ще Му се поклонят всички царе; ще Му служат всички народи; Рече Господ Господу моему: седи от дясната Ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти“. Елисавета изрича думите си на радост при срещата с Дева Мария (1:43–44): „откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми“.
Свети Иоан Кръстител с Богоявленските думи се обръща към Господа (Мат. 3:14): „аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене?“ И още (Деян. 13:25 и Иоан 1:29): „за кого ме смятате? Не съм аз Христос, но ето, след мене иде Оня, Комуто не съм достоен да развържа обущата на нозете… ето Агнецът Божии, Който взима върху Си греха на света“. Навуходоносор разказва историята с чудесното спасение на отроците от изгарящия пламък на пещта, в която са хвърлени, но наистина най-многословна е Сивила, която изпява „песента си“ последна:
И ето знамението на Съда: земята в пот ще се окъпе
И ще дойде Вечният Цар от небесата да
Съди на света пребиваващите в плът, и тъй и верен и неверник ще
Узнаят Бога, Превишният със светиите, в самия край на вековете. За да ги Съди ще дойдат с душа и тяло. В
Храсталак от тръни ще легне пуста земята. Ще
Разтерзаят всички идоли и също богатства човеците. Огън ще
Изгори земи и води и небеса. Търсейки, ще
Съкруши вратите на безчестния ад.
Тогава нестишна светлина на всички тела на светиите ще се даде;
Огънят вечен греховете ще изпепели. Откривайки тогава
Скритите дела, всеки ще се изповяда и Бог ще отвори сърцата за светлината. Тогава ще има плач и скърцане със зъби.
Ще помръкне светлината на слънцето и движението на сферите ще секне. Небесата ще се свият и блясъкът на луната ще загине.
Ще се снижат планините и долините ще се издигнат; Не ще има нищо високо или низко в човешките неща. После ще се сравнят с полето планините и моретата. Всичко ще престане, земята разполовена ще загине; така изворите и реките ще пресъхнат от огъня.
И тогава тръба ще прогласи скръбен звук високо
над света, оплаквайки окаяното престъпление и многоразличните дела. Ада и хаоса ще яви земята раззивайки разполовена.
И тъй пред лицето на Господа ще застанат до един царете. Ще се изсипе из небето порой огнен и сяра.
Очевидното в това лекцио е, че в него вече присъства известен, макар и само зародишен, драматизъм – привикването на свидетелите тук е риторически похват, но съвсем не може да се каже същото за литургическия чин от Лаон (XIII в.), който носи заглавието Ordo Prophetarum, и наред с явните белези на своя произход от Псевдо-Августиновата проповед се отличава с истински драматичен дух.
При него вече има наличие на ремарки и истински реквизит.
Исаия – брадат, облечен в далматика и червена стола, която виси отпред и отзад.
Иеремия – по-подобен начин, без стола. Даниил – младеж облечен в красиви одежди.
Моисей – с далматика, брадат, носи плочите със Закона. Давид – като цар.
Авакуум – брадат, сгърбен Елисавета – като жена, бременна.
Иоан Кръстител – с власеница и дълга качулка, брадат, носи палма. Виргилий – с рог и тръстика, корона от бръшлян, носи скиптър.
Навуходоносор – като цар, облечен превъзходно.
Сивила – облечен като жена, с непокрита глава и корона от бръшлян, прилича на безумна.
Симеон – брадат, с копринена наметка, носи палма.
Валаам – на магаре, къдрав, брадат, носи палма, забиващ шпорите си.
За разлика от обикновеното lectio от Арл (XII в.), едно от най-ранните запазени подобни екземпляри, където пророците биват призовавани от самия проповедник и чина от Салерно, в който призоваващият е просто lector, тук в ръкописа от Лаонската катедрала, свидетелите за предначертанието на Христовото въплъщение се призовават от нарочни apellatores, които след всяко пророческо слово изобличават грешката на неприемащите го, и хорът изпява Quod Judea (стих, който подчертава, че иудейското царство е било унищожено поради непрозорливостта си за Спасителя). Валаам се появява като участник в Лаонската версия, но в тази от Лимож присъстват вместо него Израил и Захария, които пък липсват в другите две. Броят на свидетелите е близък във всички запазени версии на Ordo Prophetarum, но персонажите леко варират. Варира и степента на имперсонация и сложност на представянето – пластическа и изобразителна. Т. е. с различна сила се проявява в отделните чинове на пророците, тяхната драматургичност. Най-интересните моменти от чина на пророците от Лаон са сцената със Захария, който поема Христос от ръцете на Иосиф и Мария и произнася версифицираните си паметни слова: „Сега отпускаш своя раб, Владико…“ в изпълнение на пророчеството, че няма да види смърт докато очите му не съзрат родения Спасител.
Друг драматически оживен епизод е този с Валаам, който се появява, пришпорвайки своята ослица – изпълнявана от скрит под покривало младеж, а след като изрече пророчеството си (Числа 24:17): „Ще засияе звезда от Иакова и ще въстане човек от Израиля, и ще унищожи князете Моавски, и ще плени всички синове Сетови“, ангел ще препречи пътя му. Когато той ядосано пришпори непомръдващата ослица, изпълнителят скрит под покривалото-костюм обяснява причината за своето нежелание да се покори на ездача си: „Ангел с меч / да стои виждам / и да възбранява да преминем / под страх от смърт“.
Никоя обаче от гореописаните версии на Чина на Пророците не може да се сравнява по словесна изчерпателност и драматическа сложност с „действото“ от Руан известно като Festum Asinorum
- Празник на ослите или според пълното му заглавие – Ordo Processionis Asinorum Secundum Rothomagensem Usum. Още в началото на тази специална версия ни се дава ясно упътване за мястото ѝ в богослужебния кръг – веднага след Третия час процесията на пророците тръгва от клостера и се придвижва към кораба на църквата. В средата дългият низ спира между двете редици на Иудеите и Езичниците – съответно по шест от всяка страна. След като биват наставени двете групи за радост от Христовото Рождество, призоваващите (отделни персонажи) се обръщат към съпротивляващите се Иудеи и невярващите Езичници, които от своя страна им отвръщат всеки на свой ред. Тогава в подкрепа на наставлението си vocatores призовават първо Моисей да свидетелства относно Христа: „Мъж след мен ще дойде“, а след него всичките 28 персонажа от процесията, която завършва със самата Сивила. Своите прорицания изричат всички големи и малки пророци; свидетелството на ветхозаветните авторитети е допълнено от последващите ги новозаветни, а именно – на Захария, Елисавета, св. Иоан Кръстител и Симеон Богоприимец като техните увещания са насочени преимуществено към обръщането на иудеите, докато Виргилий, Навуходоносор и Сивила очевидно трябва да убедят Езичниците с тежестта на техните собствени авторитети за истинността на Пришествието в плът на Спасителя.
В Руанската игра внимание заслужават драматизираните сцени третиращи пророчеството на Валаам и обръщането на Навуходоносор.
В първата от тях се появяват двама пратеника на Валак, които привикват Валаам. Пророкът пришпорва ослицата и в този момент момче с криле и меч застава пред тях. Ослицата – т. е. онзи, който е sub asina пита: „Защо забиваш в мен шпорите и така ме нараняваш?“ И тогава ангелът заповядва на Валаам да не служи на Валак. Следва пророчеството му, за новата звезда.
Повече иновации откриваме в при появата на Навуходоносор. Тук присъства сценичен декор – пещ изработена от плат и дървесина и някаква фигура представляваща златния идол от библейския разказ. Сочейки идола царя заповядва на двама свои воини да накарат иудейските младежи Седрах, Мисах и Авденаго да му се поклонят. Те отказват и са арестувани. Като чува доводите им той гневно нарежда да бъдат хвърлени в пещта. Така и става. Отроците в горящата пещ пеят „Благословен еси Господи Боже на отците ни“. Навуходоносор ги чува и пита какво пеят, а воините му отговарят, че младежите хвалят Бога. На това място vocatores приканват царя да свидетелства.
Процесията на пророците от Руан най-вероятно е била служена на празника Обрезание Господне, на 1-ви януари. В подкрепа на тази хипотеза идва и нейното текстово положение в ръкописа от XIV век. Този чин се намира сред реда на службите на празника и непосредствено предхожда месата.
Това, че в Ордото присъства известна инперсонация и реквизит не бива да ни заблуждава относно неговото напълно литургическо естество. „Репликите“ на „героите“ тук са версифицирани библейски слова или наготово взети богослужебни части и методичното им обграждане с повтарящите се думи на vocatores както и вероятното им напяване (поне на някои от тях) придават на про- изведението напълно църковно звучене.
Процесията всъщност е единственият легитимен начин на придвижване в църковното пространство. „Ход“, „шествие“ или „лития“ – това са понятията, които отговарят най-точно на латинския термин „процесия“. Процесията не е просто преодоляване на определено растояние, а молитвено и знаково преминаване по специалната топография на храма, на манастира или на града. Шествието може да е поклонническо, молебно – в случай на бедствие – или честващо, когато крайната му точка е храм или олтар посветен на празника на деня, но каквато и да е причината за извършването му, в него, макар и до известна степен, иерархията подчертавана от различните топоси в храма – притвор, геникон, кораб, хор, олтар – се изравнява, събира се в едно молитвено цяло. Това уравнително-покайно или честващо приравняване на чиновете би намерило иконографския си аналог в равния ред изображения, в рамките на един или няколко близки регистъра например.
Неслучайно се опитвам да преведа литургическата знаковост на езика на иконописта. Ако си позволим да обърнем поглед на Изток и да потърсим тематичен аналог на Процесията или Чина на пророците, неминуемо бихме се спряли на иконографската схема на Иесеевото дърво. И не единствено поради формалната прилика произхождаща от факта, че там също (и единствено там в изобразителния план) откриваме езическата фигура на познатите ни от действието Валаам и Сивила.
Връзката е много по-дълбока и съществена отколкото изглежда на пръв поглед. Източната Църква, както смятат някои – в ответ на дуалистите-еретици – възприела един особено пищен ред на изобразяване на Христовото родословие и свидетелствата на древните авторитети за него, а именно чрез вече споменатото Иесеево дърво. Той се основава на първите стихове от Матеевото Евангелие (Мат. 1:1–17), което изброява ветхозаветните праотци от Давид до Иаков и Иосиф. Ето как го описва Ерминията на Дионисий Фурнаграфиот (1701–1755): „Праведният Иесей спи. От плещите му изхождат 3 ствола – от тях 2 малки се обвиват около него, а третият расте нагоре и върху него, в клоните му се виждат иудейските царе от Давид до Христа: първи е Давид, с арфа, над него Соломон със затворена книга, и над Соломон другите царе под ред, със скиптри в ръце, а на върха на разклонения ствол – Рождество Христово, и от двете му страни, в клоните, пророците с пророчествата гледат към Христа и го сочат.
Ето как в това изображение по богословски съвършен начин се привеждат доказателствата за месианското предначертание по плът и същевременно това се подкрепя от вдъхновения авторитет на старозаветните пророчества за въплъщението Божие.
Любопитното тук е, че в споменатата Ерминия, иконографията на езическите свидетелства бива описана подробно непосредствено преди тази на Иесеевото дърво, но отделно от него, като мястото на древните мъдреци е притвора. Подобно ситуиране, преведено на езика на иконографията и според нейната сакрална топография е смислово аналогично на реда изображения в най-долния регистър в рамките на самата композиция на Иесеевото дърво, доколкото в най-общ план „святостремителността“ на църковния интериор се движи от долу нагоре също както от запад към изток. Пространствено най-високото място на купола отговаря на най-източната част от храма – олтара, Светая Светих.
Ерминията на Дионисий Фурнаграфиот изброява и подробно описва следните древни езически фигури и техните свитетелства: Аполоний, Солон Атински, Тукидид, Плутарх, Платон, Аристотел, Хилон, Софокъл, Фул – цар египетски, Валаам, мъдрата Сивила – общо 12 на брой.
Доколко броят и съставът на древните мъдреци, както и словата от прорицанията им варират в различните изображения, можем да видим от наличното по нашите земи живописно наследство.
След като през 1964 г. трапезарията в Бачковския манастир престава да функционира по своето предназначение и помещението бива разчистено, пред изследователите и реставраторите се открива пълният брой на 12 древни езически свидетели от най-долния ред на Иесеевото дърво. То заема сводовата плоскост на трапезарията. Предвестниците на въплъщението тук всички са със своите имена и прорицания. От едната страна четем – Мъдрият Аристофан, Мъдрият Одонеристос, Мъдрият Диоген, Мъдрият Ариклос, Мъдрият Клеомиан, Мъдрият Сократ. Тези фигури са били видими и преди затварянето на трапезарията, но през 1966 от другага страна се открива втора серия образи – Сивила, Платон, Плутарх, Хокиар, Аристотел, Гален. Датата на изографисването е 1623 г. Изображенията са до голяма степен условни, всички богато облечени, някои от тях с владетелски корони. Всеки от тях държи в ръка свитък съдържащ апокрифно пророчество за Христа. Някои от имената могат ясно да бъдат идентифицирани, а други се разпознават трудно, бидейки твърде изопачени вероятно поради грешки в преписа на ползваните от зографите ерминии. Правописни грешки има и в гръцките изречения върху свитъците – проф. Иван Дуйчев смята, че тук става дума за фонетично (по слух) записване и непознаване на литературния гръцки език.
Другият известен запазен у нас ред езически изображения се намира в геникона на църквата Рождество Богородично в Арбанаси. За разлика от стенописта от Бачково, тук фигурите на античните мъдреци са ситуирани извън ствола на Иесеевото дърво и са в основата му от двете страни на легналия пророк Иесей, от чиито ръце излизат разклоненията. Датировката им е малко по-късна от тази в Бачково 1681 г. Около главите им има златни нимбове, но това, както ни свидетелстват и множество други образци на византийското църковно изкуство, не означава задължително причисленост към лика на светците. Тук състава на езическите прорицатели е следният: Лиситис (вероятно ритора Лизиас), следващият е Астакор (неразпознаваем, но се среща и като Аскакус или Аскакое), Солон, четвъртият лик е трудно идентифицируем – Зиалгис. Пети е Питагор, а шести Сократ. От другата страна на Иесей редът про- дължава с Омир, следва Аристотел, Гален – лечителят. Сивила е четвърта като след нея е изписан Платон, а последен е Плутарх.
Казаното дотук вероятно достатъчно ни подготвя за факта, че словата на езическите мъдреци, изписани върху свитъците – не притежават никаква автентичност. Дори там, където „авторите“ са били почитани от самите църковни отци като боговдъхновени макар и преди Христа, четем ако не произволно взети изречения, то заимствани от апокрифните сборници псевдо-автентични цитати.
Езическите мъдреци представляват напълно знакови по функцията си фигури, допълващи със своя авторитет ветхозаветната и новозаветната мъдрост и със самото това насочващи универсалната мъдрост към нейното чудесно историческо средоточие – Въплъщението. Нека да погледнем няколко красноречиви случая.
Неразпознаваемият Зиалгис от Арбанашкия геникон държи в ръката си свитък, с думи, които откриваме в едно изображение на Света Гора, където обаче те са вложени в устата на Елия (отъждествявана с Ипатия Александрийска). Плутарх от Бачково е изобразен като старец и думите му, макар един и същи на двете места, не са дописани докрай (може би поради липса на място), а пък в Арбанаси той е изографисан като цар – значително по-млад на вид.
Съвпадат напълно само изреченията на Платон от двете места – като изключим тези на Омир, който в Бачково фигурира като Окиар.
Изображенията на древния целител Гален и пророчицата Сивила присъстващи и в Бачковските и в Арбанашките стенописи, имат съвършено различни слова върху свитъците. Бачковския Гален казва: „При благочестив цар отново ще видим, о слънце, онази, която е разрушила съществуващия от веки храм!“. В Арбанаси пък думите му са: „И отново ще дойде да съди живите и мъртвите и да даде всекиму според делата му“. Сивила от Бачково изрича: „Неговия Син Христос ще се роди от Дева Мария, и аз вярвам в Него“, а в Арбанаси: „И Той ще бъде разпнат от неверни евреи, и блажени са онези, които се вслушват в Него; горко на онези, които не Го послушат“. В Ерминията на Дионисий Фурнаграфиот, думите на Сивилата звучат така: „Ще дойде от небесата царят на вековете да съди всяка плът и целия свят. От неневестна Матер и непорочна Дева ще се яви единородният, Син Божий, безначален, непристъпен, един Бог-Слово, от Когото треперят небесата“.
Дионисий от Фурна, автор на най-популярните и превеждани Ерминии, е твърде късен представител на гръцката иконопис, за да не бъде заподозрян в западно повлияване, каквото е изобилствало по това време в Източната църковна изобразителност. Ерминията писана на Св. Гора обаче, не е самостоятелно произведение, а компилация от по-стари, анонимни автори и самото ѝ късно написване – XVIII век – не е било подозирано чак до началото на XX век, когато А. Пападопулос Керамеус доказва, авторството на Наставлението. То се появява като противодействие на изключително засилилото се тогава италианско влияние, което целяло експлицитно да секуларизира църковната живопис и да я направи по-натурална, по подобие на западната по това време. Именно отбранителното положение на Ерминията е донякъде гаранция за верността ѝ към древната византийска традиция.
Фигурите на езическите пророци се срещат на много места из Източна и Централна Европа. В Епир, Ивирон и Великата Лавра на Св. Гора, в Коня, в Молдовица, Сучевица, Цариград. Всички е са изписвани късно – XVI–XVII век. Но има сведение за това, че до средата на XIX столетие подобни изображения е имало и в манастира на св. Кръст в Иерусалим. Грузинският поет Руставели, посетил манастира през 1192 г., е описал стенописите видени там. Към описанието добавил още, че също като в светогорския Ивирон, там имало езически мъдреци редом с християнските. За съжаление днес тези стенописи са изчезнали, но ранното им появяване е доказателство за древната практика. Близки на познатите на Изток изображения се срещат в Пиза, Месина и Улм.
Всички те чакат все още едно подробно текстово, иконографско и богословско изследване.
Ас. д-р Слава Янакиева е културолог, преподавател в Нов български университет (НБУ), доктор (PhD) в научна област „Социология, антропология и науки за културата (Теория на религиите. Визуални изкуства и медии)“, защитена във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Докторската й теза е върху „Топиките на сакралното в кинематографията“. Изследванията й са в областта на религиозното кино и медиите, както и средновековния театър и празничната култура. Публикувала е множество статии по тези теми в различни научни издания. Чете лекционни курсове в бакалавърските програми на специалност „Културология” в СУ „Св. Климент Охридски” и „Сценография” в НХА. Член е на Института по средновековна философия и култура. Съавтор е на две антологии по средновековна визуална култура. Превежда от английски и руски език. Сред публикуваните преводи могат да се споменат книгите на о. Георгий Флоровски „Източните отци от IV век“ и „Византийските отци от V–VIII век“, а също капиталният труд на Ернст Канторовиц „ Двете тела на краля (Изследване на средновековното политическо богословие)“, както и „Битието като общение“ на митр. Иоан Зизиулас. През 2020 г. излезе на книжния пазар книгата ѝ „Християнското кино. Топики на сакралното в кинематографията“.
Повече за нейната професионална биография и публикации – тук.
––––––––––––––––
Източник на публикацията: CEEOL – Article Detail
Източник на изображенията: Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис (istorianasveta.eu)
––––––––––––––––––
Избрана библиография
Bernard Mcginn, Visions of the End, Columbia University Press; Rev Ed edition, 1998
Cyril Mango, „Byzantium and its Image. History and Culture of the Byzantine Empire and its Heritage,“ Variorum Reprints, 1984, London
Herbert Hunger, „On the Imitation (Mimesis) of Antiquity in Byzantine Literature“, Dumbarton Oaks Papers 23/24 (1969–70), pp. 17–38
Karl Young, The Drama of the Medieval Church, Oxford, 1933
Асен Василиев, Ерминии. Технология и иконография, София 1976
Иван Дуйчев, Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис, София 1978
