Меню Затваряне

Няколко думи за кваса на ултраправославието

Архим. Никанор (Мишков)

Преди три години едно от най-важните събития в живота на Софийска епархия стана преодоляването на духовните аномалии, предизвикани от активната дългогодишна дейност на група духовници и миряни, самообявили се за „ревнители“, „изповедници“ и дори „стожери“ на истинното Православие, а по същество явяващи се типични представители на младостарческия феномен, сеещи чрез проповеди, писания и на дело семената на разкола.

На вид благочестиви и привързани към „традиционните православни ценности“, лидерите и последователите на това „ревнителско“ движение активно пропагандират идеи, теоретични постановки и умонастроения, които са напълно чужди на светоотеческите разбирания и противоречат на буквата и духа на св. канони. Тези по същество модерни, можем да кажем дори авангардни от богословска гледна точка еклесиологични разбирания и практики, са взаимствани от различните старостилни „юрисдикции“, стоящи извън общение с поместните православни църкви, като са леко видоизменени и приспособени за по-лесното им възприемане от миряните в каноничната БПЦ.

Така например, ако за т. нар. алтернативно православие е немислимо поддържането на евхаристийно общение с епископ, който сам не проповядва „икуменическа ерес“, но се намира в общение и съслужава с „икуменисти“, то т.нар. „канонични ревнители“ изнамират начин да се отделят от някоя отделно взета „икуменическа“ поместна църква, запазвайки в същото време евхаристийно общение със съслужаващите и общуващите в тайнствата с тази „икуменическа църква“ епископи. Така те привидно пребивават в общение с Вселенското Православие, като същевременно остават „незасегнати от еретическата зараза“. Тази постановка им позволява да развиват своята деструктивна, сектантска дейност под маската на привързаност към каноничния ред и да се ползват от всички облаги и ресурси, които предоставя „официалността“. Същевременно те са напълно безконтролни и самодостатъчни, като в своята „автокефалност“ далеч надминават набедените разколници, които все пак трябва да се подчиняват на своите епископи и църковни организации.

За никого не би бил изненадващ фактът, че в контекста на все по-глобализиращия се свят църковните явления в отделните поместни църкви се развиват в паралел, а и често са взаимно обусловени. Без да желаем да навлизаме надълбоко в генезиса и развитието на българското старостилно младостарчество от последното десетилетие, можем ясно и определено да посочим кой е неговият идеен вдъхновител и фактически духовен ръководител. Това е не много познатият у нас йеросхимонах Рафаил (Берестов), известен като „прозорлив старец и съвременен подвижник на благочестието“.

В неговата „казионна“ биография се посочва: „Йеромонах Рафаил (Берестов) е един от днешните подвижници на Православието. На 22 г. става монах и около 20 години се подвизава в Троице-Сергиевата Лавра. Духовен син на стареца Кирил (Павлов). В съветските години отец Рафаил със съмишленици, по тайно благословение на стареца Кирил, се обявява срещу икуменизма, латинофилството, масонството, модернизма, сътрудничеството на ръководството на Московската Патриаршия с КГБ. За тази борба някои са арестувани, а отец Рафаил е и наказван няколко път от администрацията на Лаврата. После получава благословение да се пресели в абхазката пустиня, където по онова време имало много подвижници. Още в Лаврата отец Рафаил разпространява първите преводи на съчиненията на отец Серафим (Роуз), а в планините на Абхазия, вече след кончината на отец Серафим, отец Рафаил назовал своя скит в чест на йеромонах Серафим (Роуз).

От началото на грузинско-абхазката война отец Рафаил се преселва във Валаамския манастир, където възражда традицията на духовничеството. След Валаам прекарва три години в Атон, после се връща в планините на Абхазия. Противник на новия световен ред, глобализацията като царство на антихриста, биометричните паспорти и чипизирането на човека – отказът от тях духовникът разглежда като личен подвиг на християнина. Според него скоро на всеки православен християнин ще се наложи да избира между легалното съществуване и Христос. Автор на книгите „Тревога. Стани за вярата си, руска земя!”, „Какво пречи за обединението на Православната църква” и др. Създаден е и филм „Разговор на йеромонах Рафаил с моряци от подводната флота”. Понастоящем пребивава на Атон.“

Какво всъщност проповядва йеросимонах Рафаил (Берестов) и каква е неговата дейност ни разкриват поредица от кратки аналитични изследвания с автор йерей Георгий Максимов, клирик на Московската епархия на РПЦ-МП (засега достъпни само на руски език). За вярващите в България е важно да знаят, че почти всички изявени дейци на старостилното младостарчество у нас имат пряко или косвено отношение към този духовен водач. Връзката на някои от тях с йеросхимонах Рафаил датира още от „валаамския“ му период през 90-те години на ХХ в., а други попадат под неговото влияние по време на първия му „атонски“ период в началото на новото хилядолетие. Въпреки, че не е светогорски монах и няма право на постоянно местожителство на Атон, йеросхимонах Рафаил се ползва от гостоприемството на Хилендарския манастир и живее в усамотена килия съвсем близо до землището на нашия Зографски манастир. Оттам той практикува своето духовно ръководство над тези, които лекомислено му се доверяват. Прави впечатление почти пълното съвпадение на възгледите и практиките на йеросхимонах Рафаил Берестов и неговите българоезични последователи, особено що се отнася до богословските новоизмишления, неканоничните монашески пострижения и самоволното провъзгласяване на манастири-частни домове.

Какво е най-характерното в дейността на тези т.нар. „изповедници на вярата“- това, което всъщност ги прави така популярни и в същото време духовно опасни? Това е формирането на една паралелна реалност в съзнанието на техните последователи и заместването, замъгляването и отпращането на заден план на Светото Евангелие като основа и мерило за духовния живот на християните. Вместо това им се предлага една нова идеология – т.нар. борба против отстъпленията, глобализацията и антихристовата система. Смисълът от изпълнението на светоевангелските добродетели е поставен в пряка зависимост от изповядването и следването на тази „изповедническа“ идеология. Внушава се аксиомата, че ако вярващият не се черкува по стар стил, не анатемосва икуменизма и – в определени случаи – не се откаже от своите документи за самоличност, той няма да получи духовна полза от изпълнението на св. евангелските заповеди. Тук дълбоко в съзнанието на последователите на йеросхим. Рафаил се култивира аналог между духовната безполезност на вършенето на добри дела без вяра в Господа Иисуса Христа (един безспорен факт) и животът според св. Евангелие без вяра в „борбата против отстъпленията, глобализацията и антихристовата система“.

И тъй като автентичният духовен живот изисква огромно духовно напрежение до пълно самоотречение, за да бъдем наново родени в Христа, несравнимо по-лесно се оказва да живеем такива, каквито сме си, но без паспорт, празнувайки по стария стил и постоянно многословейки за „панереста на панересите – триждипроклетия икуменизъм“ и неговите окаяни споспешници – модернистите. Така е много по-удобно за вехтия ни човек, който не само, че не се разделя с нищо греховно, но и намира удобно и твърде почетно алиби за практикуване на любимите си страсти. В разгорещената и „самоотвержена“ борба за чистота на Православието, на последователите на йеросхим. Рафаил… просто не им остава време за привеждане на живота, мислите и чувствата към елементарните евангелски повели. А и каква полза от добрите дела според Евангелието, ако изпаднем в отстъпление, нали?! Получава се същото като кучето, вързано за киселицата – не яде ябълките, но и на други не дава.

Това по-скоро несъзнателно, отколкото обмислено изтикване на заден план на св. Евангелие като основа и мерило на християнския начин на живот е причина в постъпките на рафаилитите да се проявяват характерни за други конфесии житейски принципи като „reservatio et restrictio mentalis“ и една особена лекота, с която църковният каноничен ред се пренебрегва и жертва за висшата цел – „защита на Църквата от еретиците“. Постепенно тази двойственост в мислите и действията се пренася и върху самото св. Евангелие, тъй като видите ли, според светите отци послушание на стареца си не дължим само в два случая – ако той ни подтиква към ерес или към блудство. Тоест, ако ни бъде благословено да излъжем, откраднем, навредим на някого – проблем няма! Това се прави за доброто и спасението на Църквата….

Ето къде е коренът на многобройните станали известни случаи на нравствени и материални злоупотреби от страна на свръхправославните духовни водачи спрямо техни последователи. От тук произлиза и лекомисленото, граничещо с престъпно манипулиране и утилизиране на вярващите от страна на старостилните младостарци. „Какво тук значи някаква си личност“ – щом като става въпрос за спасението едва ли не на цялата вселена… Аналогията с болшевишката менталност не е случайна – все пак говорим за духовни водачи, родени и отраснали под алената петолъчка. На един ще отнемат жилището, на друг ще присвоят автомобила, на трети ще развалят семейството, четвърти ще превърнат в безволево същество, отдаващо всичките си сили за благото на духовния водач и неговата фамилия, на пети ще продават „вълшебно“ коренче за 100 лв. дозата…

Най-тъжното е, че последователите на йеросхим. Рафаил и българските му колеги не просто се лишават от благодатните Божии слова и Неговите благодеяния, давани на тези, които спазват заповедите Му, но с готовност се опиват с виното на безмерната гордост и тщеславното самомнение, че са единствено и най-праведни, че спасяват вярата и Църквата, че са „верният остатък Израилев“, че са пример и мерило за благочестив живот.

Затова те, макар и да проповядват бягство в пустинни и диви места, но гледат да са все около големия град, пред погледа на християните и неизменно в интернет – разбира се, поради „самоотвержена грижа“ за благото на другите – за да ги „просветят“ и обърнат в своето празноверие. Това чувство за собственото им превъзходство, скрито под и допълнително подхранвано от смирена поза и смирени слова, е „упойката“, чрез която лукавият дух държи тези наистина нещастни души в плен и ги превръща в посмешище и за хората, и за бесовете. Осъждането пък е въздухът, който тези прелъстени души дишат – за тях няма достоен патриарх, няма достойни клирици, няма достойни богослови, освен собствените им „батюшки“ и „прозорливи старци“. Навсякъде виждат грехове, нечестие, заговори и отстъпления… Спасението е само там, където служат техните водачи и където стават множество мними или действителни чудеса. Чудото е превърнато в основен критерий за това, дали някой духовник е угодил на Бога, а способността да се правят предсказания и пророчества – верен знак, че „старецът е от Бога“.

На автора му се яви възможност да се запознае със съдържанието на „покайни“ писма, писани от йеросхим. Рафаил и от двама българоезични духовници, единият все още принадлежащ формално към БПЦ, но активно търсещ си „нов синод“, а другият отдавна излязъл от църковното единство. Макар и писани от различни хора, но тези писма все едно, че са излезли изпод перото на една и съща личност. Което в духовен смисъл може би е и така. И в трите случая обилна покайна и смиренословна риторика, но в същото време липса на каквато и да е самокритичност и осъзнаване на собствената вина, заемане на позата на обидено дете, изтъкване на своите заслуги и имплицитни обвинения срещу църковните власти, посочващи конкретни провинения и изискващи недвусмислен и ясен отговор. По същество тези наглед покайни писма са обърнати не към църковната йерархия, а към собствените им последователи и останалите вярващи. Целта е да се внуши пълната невинност на авторите им, които обаче извършват „голям подвиг“ – въпреки, че не са виновни, каят се пред лицето на подхвърлящия ги на гонение архиерей.

За жалост практиката показва, че поелите по този път не намират в себе си сили наистина да се разкаят и да се върната към каноничната и духовната нормалност – за свое и на последователите им нещастие. Дано в случаите, станали повод за съблазън на вярващите през 2017г., Бог да даде на старостилните младостарци духовни сили да дойдат на себе си и да се опомнят и така да дадат повод за голяма радост на Небесната и Земната Църква!

Текстът е въведение към преведена статия на йерей Георгий Максимов от Московската патриаршия, изобличаваща новите разколоучители -“рафаилити”.

Източник:  Лична страница на автора в социалната мрежа. 

Posted in Публицистика

Вижте още:

error: Content is protected !!