Атанас Димитров – АтаДим
Индивидуализмът като пречка за постигане на обожение и християнско съвършенство
Предвид широкия обхват на темата, ще разгледам само проявлението на философията на индивидуализма в контекста на индивидуалното обожение и общността, в която сме призвани да съставляваме Тялото Христово.
По мое мнение индивидуализмът е в основата на повечето проблеми на съвременната църква. Църквата е част от обществото и много често нейният мироглед се влияе от философските и културните възгледи. След периода на гоненията тя започва да се самоосъзнава и да създава нов социум. Този период е известен като Средновековие.
Преходът от Античността към Средновековието, в който се развива християнската мисъл, регулира отношенията между обществото, от една страна, религията – от друга, и индивидуалното участие в религиозния култ. През средновековния период хората са имали чувство за колективизъм и общност и са се смятали за част от общност, в която Иисус Христос и църковната йерархия са били център на тяхната идентичност. Според Пергамския митрополит Йоан Зизиулас в античния и средновековен период не съществува разбирането за отделна личност. Това е понятие, което ще се появи в епохата на модерност.
В древността хората не са гледали на индивидуалността по начина, по който гледаме ние. Индивидуалното обожение и процесът на спасение са пряко свързани с участието на хората в църковния живот. На Запад, с развитието на папоцезаризма, авторитетът на църковната йерархия и на самата църква става суверенен за индивида. Всички социални, семейни, политически и културни условия се формират от идеята за религиозната общност, към която хората принадлежат, както на Изток, така и на Запад.
В средата на XIV в., главно в днешна Италия, а по-късно и в цяла Европа, възниква така нареченият Ренесанс. Това е феномен, който се опитва да преосмисли мястото на човека по отношение на религията и в частност на Бога. Повлияна до голяма степен от възраждането на античната философия с трудовете на Аристотел, християнската църква се опитва да се освободи от властта на схоластичното богословие, което, следвайки авторитетни фигури като Аврелий Августин и Тома Аквински, поставя човека в абсолютно подчинено положение спрямо Бога. В същото време науката разглежда човека като незначителен, неспособен и покварен, напълно зависим в посредническата позиция на църквата между трансцендентния Бог и нищожния човек. Ренесансът е първият полъх на човешката мисъл, след векове на обезличаване, с нейните идеи за ценността на индивида. Всички тези преосмисляния на философските концепции за човека ще поставят началото на един непрестанен процес, който в крайна сметка ще доведе до появата на хуманизма и ще даде епохата на Просветлението, тъй като подсъзнателно човекът ще се пита: „На кое място във Вселената принадлежа?“.
Всички тези процеси създават условия за появата на Реформацията като духовно обновление и опит за преосмисляне на основите на западното общество. Българското Възраждане е продукт на западната култура. Наченки на Възраждане и Ренесанс в България могат да бъдат отбелязани в късния XIII-и и ранния XIV-и век. С превземането на Константинопол от османците, това развитие на изток с векове ще бъде в застой по българските земи и едва в средата на XIX-и век, по време на българското Възраждане, започват процеси на осмисляне на индивидуалното участие на отделния човек в култа. Необходимостта от богослужение на български език, осмислянето и участие в Литургията в крайна сметка води до създаването на българската Екзархия. Трябва да признаем, че всички тези процеси са по-скоро влияние на западната култура, която преминава през усещането за нация, народ, родина и съответно и църква. Нека да проследим как точно западната култура и в частност протестантизмът (pro testo, лат. „свидетелствам за“) повлиява на някои от процесите в източните общества.
Идентификационните параметри на религиозната идентичност на протестантството се определят от Реформацията[1], чието историческо значение се простира не само върху Европа, но и върху глобалните социално-политически събития. Процесите, предизвикани от Реформацията и разместените социокултурни пластове, които пренасочват фокуса на човешката мисъл от пасивната функция на задгробния живот към актуалните проблеми на съвременността, създават и утвърждават нов тип религиозно съзнание.[2] Реформацията определя религията като субективно състояние на индивида, като отделя вътрешния опит на вярата от външната показна религиозност. Реформацията е променила мисленето на хората по отношение на религиозния колективизъм и унифицираност.
Обожението, от своя страна, е общение с цялата Света Троица. Ние общуваме с Отца и Сина в Духа. Междуличностните отношения в Светата Троица предизвикват специфични реакции в човешката личност. Осмисляме общуването си с Бога, като осъзнаваме синовството, което Отец ни дарява; като разбираме, че Той продължава да бъде Творец на творението и ние, като Негово творение, продължаваме да бъдем в Неговата творческа ръка; като схващаме откровението за Неговото въплъщение и факта, че Бог е станал един от нас, за да ни направи подобни на Себе Си и да ни покани да се съединим с Него; като разбираме, че Бог е дух и ние, като духовни същества, можем да общуваме на духовно ниво.
Индивидуализмът обаче се фокусира изцяло върху различието на самите лица на Светата Троица, като се опитва да раздели синергията, която съществува в Божеството, и създава различни представи за лицата на Троицата, които са отражение на нашите собствени идеи. Понякога индивидуалистичният подход към Троицата е основа за погрешно разбиране на отношенията в лицата в Светата Троица. В своята неспособност да направим връзка между двата завета – Ветхия и Новия, подсъзнателно се прави разграничение между Бога на Стария завет и Бога на Новия завет, т.нар. диспенсационна доктрина, която всъщност е човешката идея за личностно разделение в Троицата. Доста често ние гледаме на Бога по същия начин. Взаимоотношенията в Светата Троица всъщност могат да зададат идеала за хармонични взаимоотношения, които са постижими между различните лица въз основа на любовта, защото връзката в отношенията в Божеството е връзка на любовта.
Добре е да помним, че крайната цел на човешкото съществуване е да се постигне пълно единение с Бога чрез преодоляване на последиците от грехопадението и ограничеността на човешката природа, но и на цялото творение (Кол. 1:20), което според библейския текст ще се случи при Второто пришествие на Нашия Господ Иисус Христос.
В тайнството изповед опасността от личната преценка и изпитанието на собствената съвест е провокирана най-вече от концепцията, развита от Анселм Кентърбърийски, за удовлетворяването на Божията справедливост и справянето с вината. В противовес на Анселм Кентърбърийски в творенията на подвижниците, както и в монашеските корпуси на Добротолюбието, Източната църква успява да съхрани непроменено разбирането за Божията благодат като резултат от Божията любов. Успява да съхрани непроменено и разбирането, че обожението не е непременно въпрос на морално извисяване, а по-скоро на съвършенство в любовта, тъй като моралното извисяване е следствие от съвършенството в любовта, т.е. разбирането на Божията любов към нас и неизменния отговор на сърцата ни на тази любов и на нашите ближни, които са създадени от същия Творец.
Индивидуализмът, от своя страна, се фокусира върху личното избягване на осъждането и оправданието; той поставя акцент върху Божието оправдание, което е резултат от Божията любов. Като ни прави нови създания, Бог се справя с нашата греховност и отделеност, което прави възможно чрез въплъщението и възкресението. Така Той прави възможно да бъдем напълно помирени и обединени с Бога чрез действието на Божията благодат. От есхатологична гледна точка Божията благодат е предвидена да доведе до помирение в Христос не само отделния човек, но и цялото творение, тъй като личният съд и личният път към спасението също са следствие от Божието действие в творението (Еф. 1:10, Кол. 1:20, 1 Кор. 15:28).
Индивидуализмът, обаче, е загрижен главно за собствената ни душа и за собственото ни положение пред Бога, като лишава индивида от възможността да изпита Божията благодат, която действа в цялото творение.
Правилното развитие на идеята за обожение поставя човека в особена рамка. На първо място, той е Божие творение – обект на Божията любов и на Божието общение. Това отличава човека от останалите Божии творения и го прави изключително ценен. Грехопадението е трагична реалност, която откъсва човека от общението с Бога и по този начин засяга целия му живот. Обожението е действие на Божията благодат, връщащо човека в общение с Бога, което води до цялостното преобразяване на индивида. Това отново се дължи на Божията любов, на която се основава целият процес на спасение. Това е модел, ориентиран към Бога, в който Божията благодат винаги предхожда постъпките на човека и го кара да действа.
Индивидуализмът поставя човека в центъра. Той поставя силен акцент върху последиците от грехопадението и даровете на спасението, които винаги са резултат от общението с Бога. Това създава постоянен вътрешен натиск, който кара индивидите постоянно да анализират собственото си състояние и отклонява вниманието им от най-важната реалност – общението с Бога. Действието на Светия Дух в нас винаги предхожда и ражда. Светият Дух е този, който кара хората да осъзнаят колко изгубени и грешни са. Той ни дава нов живот чрез преживяването на новорождението, като преобразява нашите цели и ценности. Светият Дух винаги работи в пълно взаимодействие с волята на Отец и е изпратен от Иисус Христос, за да ни възроди в нов живот.
Индивидуализмът се фокусира върху личния опит и успява да разруши модела на цялостност на Божието действие в нас чрез Светия Дух, възраждайки старите гностически идеи за разделяне на духовното от плътското. Въпреки че това са категории, описани в Свещеното Писание, човекът е неделимо цяло. Плътта също е обект на Божията благодат. Този индивидуалистичен подход създава вътрешна несигурност и отразява способността и целеустремеността на човека в неговата цялост – дух, душа и тяло – да бъде причастен към божествения живот.
Интересно е да разгледаме и какви са последиците от индивидуализма като феномен на модерността и постмодерността в християнската църква. На първо място трябва да споменем разменената парадигма, в която подсъзнателно човекът е поставен в центъра, а Бог му служи със спасение, прошка, изцеление… и факта, че общението се търси не като акт на съзнателна любов и благодарност, а по-скоро като средство за задоволяване на някои вътрешни потребности на индивида.
Либерализмът, като основа на връзката Бог-човек, не се фокусира толкова върху Божията милост и снизхождение, а се интересува повече от демократичния характер на тази връзка. Това само по себе си подкопава авторитета на Бога в нашите очи и ни прави неблагодарни и неудовлетворени.
Отчуждението е друга последица от индивидуализма. Поставянето на акцент върху личното разбиране за Бога в противовес на различното мнение води до по-голямо отчуждение и разделение. Вярата не се основава на Бога и Христос, а на моето възприятие за Бога и Христос.
Самота. Поставянето на силен акцент върху личното преживяване с Бога и превръщането му във водещ фактор за практикуване на вярата превръща хората в самотници. Съвременното общество се бори с депресията и липсата на способност за общуване, без да осъзнава, че индивидуализмът е в основата на този проблем. Дигитализацията през последните 30 години ускорява още повече неспособността на хората да комуникират реално. Индивидуализмът е, който кара хората да си създават фалшива личност и чрез нея да комуникират в интернет.
Практикуване на лична религия. Атеистичният режим на комунизма допълнително отдалечи хората от общия църковен живот. В страха си да се съхранят, енориашите бяха принудени да се крият и да практикуват своята религия индивидуално. Затова едно от предизвикателствата пред църквата е възстановяването на евхаристийната общност. За да се справим с богословските и практическите последици от етоса, който създава индивидуалистичен подход към Бога, е наложителна промяна в начина на участие в Светата Литургия.
Интересно е това явление, че източното православие извън традиционните си предели – в Западна Европа и Америка – успява да въвлече енориашите във вътрешно църковен живот и в социалната мисия на Църквата. Те, разбира се, са заимствали от заобикалящата ги културна среда и другите християнски традиции различни дейности като: катехизаторски курсове, библейски беседи, християнски агапе трапези, неделно училище за деца и възрастни, детски и младежки лагери, поклоннически пътувания и различни социални проекти. Много от тези дейности съществуват в някои български църкви, но те не са политика на епархийско ниво, а лична инициатива на прогресивни свещеници.
Новото време, в което живеем ни предизвиква да променим начина си на съществуване – от себецентрирани към отворени за нуждите на обществото ни, за да може Църквата, която е стълб и крепило на истината да излезе от периферията на обществото; да спре да бъде парадна притурка на секуларната държава; да не е повече църква за празниците, а да бъде динамична, жива общност, свидетелстваща чрез любовта своята вяра в Нашия Господ Иисус Христос, за да стане желано място за семейства и младежи.
В заключение можем да обобщим, че индивидуализмът изглежда е скрита форма на друго евангелие, което изопачава посланието на Христос, богословието и практиката на Църквата. Човек се учи на святост не само в индивидуалните си отношения с Бога, тъй като истинското развитие на светостта може да се осъществи само в рамките на общността. Там ние опознаваме Бога като върховен авторитет и като цар в Неговото царство. Там всички можем да бъдем равни пред Кръвта и Тялото на нашия Господ, получавайки една и съща любов и една и съща благодат. Само в общността човек се научава да обича с жертвена любов – агапе. Само там той може да се научи да прощава и само там, в общността, характерът му е наистина предизвикан към промяна.
Затова светостта не може да бъде извадена от живота в общността. Монашеският опит на Църквата доказва, че ако човек е достигнал определено ниво на общение с Бога, то се дава в полза на общността като дар за Тялото. Обожението може да бъде търсено в опита на безкористната любов както към Бога, така и към хората.
Бих искал да завърша с цитат на един западен богослов и водач на движение за религиозно обновление в Англиканската църква Джон Уесли от неговата проповед № 40, публикувана в сборника „Християнско съвършенство“. „Следователно християнското съвършенство не означава (както някои хора изглежда са си въобразявали) освобождаване от невежество или грешка, или от немощи, или от изкушения. Всъщност то е само друг термин за святост. Това са две имена за едно и също нещо. Така всеки, който е съвършен, е свят, а всеки, който е свят, е, в смисъла на Писанието, съвършен. И все пак накрая можем да отбележим, че нито в това отношение, нито на земята има абсолютно съвършенство. Няма съвършенство на степени, както се нарича; няма такова, което да не допуска непрекъснато израстване. Така че, колкото и да е постигнал някой човек или колкото и висока степен да е достигнал, той все още има нужда да „расте в благодатта“ и всеки ден да напредва в познаването и любовта към Бога, своя Спасител.“
Милен Стефанов е магистър по богословие от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и магистър по богословие от Reutlingen University
––––––
Източник: Вяра и Дело, брой 6 (38), година VIII, ноември 2022 г.
––––––
Библиография:
Michalski S. The Reformation and the visual arts: the Protestant image question in Western and Eastern Europe. Taylor & Francis e-Library, 2003.
Chadwick, O. The Early Reformation on the Continent. London, 2001.
Кристен О. Реформы Лютера, Кальвина и протестантизм. М., 2005.
Генов, Р. Реформацията, секуларизацията и националнообразуващите процеси в Европа през ХVІ в. В: – Реформацията. История и съвременни измерения. С., 2007, с. 11.
Йотов, С. Социалната роля на ранния протестантизъм. – В: Религия, личност, общество. С., 1990, с. 337.
George Barna & David Kinnaman. Churchless : Understanding Today’s Unchurched and How to Connect with Them. Tyndale Momentum, 2016.
[1] For more details for the Reformation, see. Michalski S. The Reformation and the visual arts: the Protestant image question in Western and Eastern Europe. Taylor & Francis e-Library, 2003., Chadwick, O. The Early Reformation on the Continent. London, 2001., Кристен О. Реформы Лютера, Кальвина и протестантизм. М., 2005.
[2] Quote from Генов, Р. Реформацията, секуларизацията и националнообразуващите процеси в Европа през ХVІ в. В: – Реформацията. История и съвременни измерения. С., 2007, с. 11.
