Атанас Димитров – АтаДим
Смисълът на живота ни тук,
на земята, е да се извисим духовно.
Андрей Тарковски
Всички сме чували за ирландския драматург и писател Бърнард Шоу. Същият този, чиято пиеса преди по-малко от две години бе посрещната „на нож“ от наши сънародници. Настоящият текст по никакъв начин не е обвързан с въпросната постановка (която не съм гледал), а с един епизод от живота на драматурга, който, струва ми се, е доста поучителен.
При Шоу отишла нещастна актриса, чийто съпруг я изоставил. Разплакана, тя споделила с писателя своята болка.
Знаете ли какво ѝ казал той?
Не, не я подтикнал към забрава – не ѝ казал да забрави негодника, който не я заслужава, нито да изпие питие в близкото заведение, за да забрави болката си. Неговите думи били: „Погледни нагоре, скъпа, обърни очи към небето. В този живот има нещо повече от всичко това“[1].
Споделяйки този случай, покойният голям православен богослов митрополит Калистос Уеър твърди, че Шоу е призовал наранената актриса „за миг да насочи погледа си извън себе си, извън своята лична трагедия и да види света по обективен начин, да усети неговото чудо и многообразие“[2].
Така се изправяме пред парадокса атеистът Шоу да ни преподава ценен урок за вярата: със своята хармоничност, красота и отделеност от нас – в смисъл, че съществува без наше участие – материалният свят може да ни бъде утеха. Шоу като че казва на огорчената жена: премести фокуса от себе си върху красотата на всемира, и така ще получиш облекчение.
На едно място в Дневниците си отец Александър Шмеман[3] отбелязва: „Спах лошо. Странни сънища. Нервна умора. По пътя за семинарията в ранното утро обаче гледам това високо бледо, бледосиньо небе и всичко си идва на мястото.“[4] Свидетелството на Шмеман, трябва да признаем, доста прилича на това на Шоу.
Когато говорим за поглед, отправен към небето, ми се струва, че е редно да отнесем тези думи и към вътрешния свят на човека. Ненапразно Спасителят ни казва: „Царството Божие вътре във вас е“ (Лук. 17:21).
Много често отделният човек е склонен да смята, че изживяванията му в своя интензитет са различни от тези на другите. Но в крайна сметка ние хората си приличаме. Така че чувства като любов, благодарност, скръб и всякакви други са споделими от всички ни. Смятам, че няма да бъдем далеч от истината, ако признаем, че собствената ни болка (или радост), която изпитваме в момента и която сме склонни да считаме за неизживяна от никого досега, се разделя и от други хора. А това, съгласете се, е една малка утеха. Спомнете си историята на пророк Илия, който в отчаянието си сметнал, че само той единствен не преклонил колене пред фалшивия бог Ваал и останал верен на истинния Бог. Бог обаче му казал, че в Израил са останали седем хиляди верни, които не почитат Ваал (3 Цар. 19:18).
Да се върнем на Шоу. Сякаш известният писател, носител на Нобелова награда за литература (1925), е насочил мисълта на оплакалата му се жена към една основна християнска добродетел – смирението. (А в нейно лице това прави и по отношение на нас.)
Смирението ни помага да видим, че животът в неговото многообразие и красота продължава да съществува въпреки болката ни, която поетът Бродски оприличава на непоносима, но краткотрайна гара в едно непрекъснато движение на влака[5].
Смирението ни помага да превърнем, да преобразим нашите индивидуални чувства на болка и радост в нещо по-голямо от тях. Помага ни да осмислим нещата от гледна точка на вярата. Някой бе казал, че в човека съществува огромна пропаст, която с нищо друго не би могла да се запълни – само и единствено от Бог. Този Бог, Който сътвори небето – това над нас, и това в нас.
Вяра и Дело, брой 2 (58), година XII, април 2026 г.
[1] Вж. Диоклийски митр. Калистос (Уеър). Бог като творец, www.dveri.bg, 15 юли 2013 г.
[2] Пак там.
[3] Вж. Борисов, И. свещ. Мани го тоя, или за отец Александър Шмеман, www.bogonosci.bg, 08 февруари 2024 г.
[4] Шмеман, А. Дневници (1973–1983), С.: Комунитас, 2011, с. 300.
[5] Срв. Бродски, Й. Възхвала на скуката В: Бродски, Й. За скръбта и разума. С., 2003.
