Ренета ТрифоноваРенета Трифонова
Тази тема Достоевски засяга почти във всички свои произведения –„Братя Карамазови”, „Бесове” , „Престъпление и наказание”), чиито основен обект на разнищване са престъпленията: убийство, самоубийство, атеизъм и открит нихилизъм, защото всички започват с богоотрицание и съмнение в безсмъртието на човешката душа. За престъпника завършват по различен начин, макар и убийствата да са сходни ( например при Разколников и Смердяков ). В „Бесове” и „Братя Карамазови” откритият атеизъм дава сили за извършване на престъпление или пък води до разкаяние и страх.
В „Престъпление и наказание” Разколников нагло заявява: „Аз не вярвам в бъдещия живот”[1], но именно това неверие го довежда до убийството-експеримент, без дори убиецът да осъзнае, че извършва опит за убийството на собствената си душа; хомотът, който й налага чрез това престъпление, се оказва непосилен за него и Разколников сам признава: „Аз трябваше да зная това – мислеше той с горчива усмивка – и как посмях, познавайки себе си, предчувствувайки себе си, да хвана брадва и да се цапам с кръв. Аз бях длъжен отнапред да зная… Е, нали и отнапред знаех!…” – прошепна той в отчаяние”.[2]
С извършването на престъпление Разколников се опитва да реши въпроса дали Бог съществува, като отхвърля Божие наказание, което може да последва. Според него, ако Бог не го накаже за жестокото убийство, значи Той не съществува и всичко е позволено. Но ако у Разколников все още съществуват и се проявяват съмнения в Божието милосърдие ( при срещата със Соня), Смердяков пък е твърдо убеден, че наказание не съществува. Може би ако същото съмнение се бе проявило и у него, не би извършил престъпление заради страха от наказание, тъй като Достоевски описва героя си като страхлива и лакейска душа.
Макар и почти еднакво да отричат човешкото безсмъртие, Разколников и Смердяков прекрачват по различен начин границата към престъплението. На пръв поглед убийствата си приличат, извършен е грабеж, пролята е кръв, използвани са подръчни инструменти, престъпленията са много добре обмислени и в двата случая престъпниците довеждат следствието до съдебна грешка. И двата случая водят началото си от неверие в безсмъртието на човешката душа. И ако Разколников може да бъде защитен пред съда по някакъв начин, та дори и ако на престъплението се погледне откъм общочовешката страна ( обвиняемият страда от маниакална идея за доброто на цялото човечество), Смердяков не може да бъде защитен по никакъв начин, защото разрешава „кръвта по съвест”. Той отрича Абсолютното Добро и по този начин последващото наказание за извършеният грях, извършва убийство и не се смята за убиец. За такъв престъпник „по съвест” не съществува безсмъртие и всяко безнравствено дело е позволено. Така злото води към още по-голямо зло – като отхвърля отговорността за извършеното престъпление, Смердяков отхвърля Бога и свободната си воля към добро, самоунищожава се като личност, като Божи образ и и подобие и се самоубива.
Мотивите за престъпленията тук са съвсем различни: Разколников убива „по принцип” като се стреми да постигне някаква своя „вътрешна свобода към доброто”, а Смердяков извършва „черната работа” – убива физически. Така греховната природа на човека се проявява по два съвсем различни начина. Разколников се самонаказва като страда, че нарушението на нравствения закон го е обрекло на гибелна самота, а Смердяков се самоотлъчва от Бога, като обвинява друг за извършеното убийство. В логичното и „смердяковско начало” се проявява само физическият убиец, който нарушава своята нравствената свобода, без дори да я е познал. Оказва се, че и двете престъпления са извършени именно поради тази причина, макар и да довеждат престъпниците до различен край. „Във всяко нещо има граница, която е опасно да се престъпва, защото престъпиш ли я веднъж, невъзможно е да се върнеш назад”.[3] Това е границата на нравствения закон за добро и зло, границата на Божието милосърдие, което приканва мнозина престъпници към покаяние, а чрез проявата на съвестта /или съзнанието за грях/ обръща безверника – убиец отново към Бога. Разколников признава пред Соня: „…щом започнах да се питам и разпитвам: имам ли право да притежавам власт – това значи, че нямам право да притежавам власт. Или че ако си задавам въпроса: въшка ли е човекът – това значи, че човекът вече не е въшка за мене, а е въшка за този, за когото това и през ум не му минава и който се решава направо, без въпроси…”[4]
Разколников приема пътя на стараданието – „да понесеш страданието и да изкупиш вината си чрез него, ето какво трябва.”[5] и се отказва от маниакалната си „идея”, но такъв герой като Верховенски пък достига връхната точна на нравственото падение и наглост. Отнасяйки се с човешките души како със „стъпълца”, върху чиито основи може да се изгради бъдещето на човечеството, Верховенски е всъщност най-силният образ, който Достоевски изгражда, когато става дума за богоотрицание и престъпление. Обзет изцяло от една нихилистична и разрушителна идея, Пьотр Вреховенски притежава всички недостатъци на човешката природа, проявена в злото и греха: той е лицемерен, атеист, нихилист, убиец, в него по особен начин се проявява животинското начало на човека. Убийството на Шатов, което Верховенски извършва е безразсъдно, налудничаво и жестоко и е потресаващо не само с безсмислието на отнетия човешки живот. Като убива, престъпникът отнема правото на една човешка душа на разкаяние и обръщане към Бога.
Не можем да не се спрем обаче и на самоубийството като най-тежък грях, когато става дума за престъпление, защото то също е последица от отричането на човешкото безсмъртие. Щом няма Бог, значи няма наказание, всичко е позволено, няма и безсмъртие, защото само Бог е безсмъртен. А в такъв случай самоубийството е най-леката смърт и изход от някакво последващо наказание и страдание. Поради тази причина се самоубива Смердяков. Но Кирилов? Ставрогин? Кирилов свежда престъплението си към Бога до следните горчиви мисли: „Не разбирам как досега един атеист е могъл да знае, че няма Бог, и да не се самоубие веднага? Да осъзнаеш, че няма Бог, но същевременно да не разбереш ,че сам си станал бог е глупост – иначе непременно ще се самоубиеш. Ако разбереш, ти си цар и вече няма да се самоубиеш, а ще живееш в пълна слава. Ала един, оня който е пръв, трябва непременно да се самоубие – иначе кой ще започне и ще го докаже? Тъкмо аз ще се самоубия непременно, за да започна и го докажа. Аз съм още и бог по неволя и съм нещастен, защото всички се боят да проявят своеволие. Човекът затова е бил досега така нещастен и беден, защото се е боял да прояви най-главният пункт на своеволието и е своеволничил по мъничко, като ученик. Аз съм ужасно нещастен, защото ужасно се боя. Страхът е проклятие за човека …”[6] По-нататък в екзалтираната си реч заявява: „… Атрибутът на моето божество е Своеволието! Това е всичко, с което в главния пункт мога да проявя непокорност и новата си страшна свобода. Защото тя е много страшна. Аз се самоубивам, за да проявя непокорност и новата си страшна свобода.”[7]
Достоевски представя тук самоубийство като страх от Бога, като богоотрицание и богоборчество. В психологически план самоубийството е представено и като следствие от нарцисизма, от обожествяването на човешкото „аз”. Например Кирилов очаква „един момент”, който да бъде достатъчно силен, за да му даде кураж и извършва самоубийство, след като смята, че е осъзнал човешкото величие и триумф. Такова престъпление е акт на неподчинение на Божията воля и посегателството върху Божият образ в човека. В „Бесове” Достоевски разкрива цяла палитра от бесновати разнообразия – от самоубийството и убийството, до атеизма и нихилизма, надянал образа на революционна сила, която с идеите за братство и равенство без Бога ще спасят света в удобните гънки на материалното благополучие. Така оправданието на престъпленията чрез отричане на човешкото безсмъртие водят до падение и гибел не само отделни личности, но и цели поколения.
А Ставрогин? Той не успява да се пребори със съвестта си и извършва смъртния грях на самоубийството. В романа Ставрогин е основна фигура, която излъчва не само сигурност, жестокост и своеволие, но и честност, прямота и проява на съвест. Съвсем неочаквано той не успява да се пребори с „бесовете”, разбира, че не е способен на никаква любов и носи със себе си само нещастие. Безверието го унищожава, въпреки че до края на романа не можем да го наречем в пълния смисъл на думата атеист. Ставрогин е нещо много по-страшно, самият той се превръща в демон за себе си и околните в определени ситуации, които Достоевски определя като раздвоение на личността.
Но най-ясно Достоевски изказва мислите си по отношение на човешкото безсмъртие в „Идиот”: „Аз всъщност никога въпреки цялото си желание не съм могъл да си представя, че бъдещ живот и провидение няма. По-точно, че всичко това го има, но че ние нищо не разбираме от бъдещия живот и от неговите закони”[8].
[1] Достоевски, Ф.М., „Престъпление и наказание”, НК, С., 1960, т. V, с.282
[2] Пос. съч., с.289
[3] Пос. съч., с.294
[4] Пос. съч., с. 411
[5] Пос. съч., с. 412
[6] Достоевски, Ф. М., „Бесове”, НК, С., 1983, т.VII, с. 551
[7] Пак там
[8] Достоевски, Ф. М., „Идиот”, НК, С., 1982, т. VI, с. 405
