Ореол над фуражката

Съветските хора ги набутваха в рая живи. Сегашните ги подканят да влязат в него мъртви.

Прот. Андрей Кордочкин за Новая газета

В ефира на програмата „Лабиринтът на Карнаухов“ от 10 май 2024 г. по телевизионния канал „Соловьoв Live“, Сергей Карнаухов заяви, че „младежът, който върви с автомат и щурмува окоп, е човек, който отива в Царството Небесно. Той е светец… Когато лежи и чака FPV-дрон, нека се застреля… Това не е самоубийство, Христос също можеше да не отиде на кръста. Това е жертва“. Това е важна забележка, останала незабелязана от мнозина. Защо са казани тези думи и за какво?

В този призив виждам няколко значения.

Първото е историческо. Възстановява се една от най-срамните страници в историята на Великата отечествена война — отношението към военнопленниците като към предатели. СССР е бил уникален в това отношение, и тази тема е изчерпателно разкрита в книгата „Клеймо“ на Оксана Дворниченко. Член 352.1 от НК „Доброволно предаване в плен“ (НК на РФ, бел. ред.), приет през септември 2022 г., е в същия дух, тъй като степента на „доброволност“ може да бъде разглеждана с голяма доза субективност.

Второто е идеологическо, а именно идеята за тъждествеността на светостта и героизма, която Карнаухов довежда до логичния завършек в призива си за самоубийство. На тази тема ще се спрем.

Героизъм VS Святост

По друг повод същият Сергей Карнаухов (кой е той и как е попаднал в телевизията, „Новая“ е разказвала подробно) разказва историята за това как свещеник е искал да извърши божествена литургия за войници, които ще атакуват, но не е могъл, защото нямал антиминс (това е кърпа, в която е вшита частица от мощите на светец и без която литургия не може да се извърши). Но тогава, казва свещеникът, „виждам, че земята блести, костите на нашите момчета, които са загинали в различни дни, са изпълнили това поле, тези малки бели костици проблясват на слънцето. В един момент разбрах, че всяко от тези момчета не просто е загинало, а те са светци“. Тогава той извършил литургия направо върху земята. Затова, според Карнаухов, войната е свещена, защото там има „свещена земя“ и „свети момчета“.

Може би най-яркото изказване по тази тема принадлежи на патриарх Кирил. Той заяви, че „ако някой, воден от чувство за дълг и необходимостта да изпълни клетвата, остане верен на своето призвание и загине при изпълнение на военния дълг, то той, несъмнено, извършва дело, равносилно на жертва. Той се принася в жертва за другите. И затова вярваме, че тази жертва измива всички грехове, които човекът е извършил“. Посещавайки ранени войници и офицери в подмосковска болница, Кирил каза: „Светците често се наричат подвижници… В определен смисъл вие всички сте подвижници. Не избягахте, не се скрихте — вие вървяхте напред… Там, където има движение напред, където има подвиг, — там има живот и там е победата. Това е и на бойното поле, и в семейния живот, и във взаимоотношенията с другите хора, и в много други обстоятелства. Бих искал да ви пожелая, въпреки трудностите, през които сте преминали, да запазите способността си да вървите напред и да бъдете подвижници“.

Това ново за православието учение се разпространи бързо. По думите на архиепископа на Сиктивкар Питирим, 

„воините от векове, независимо от това къде воюват — в Сирия, в Афганистан или в Украйна, няма значение, — всички те са светци, ако действат според устава, военното инженерство и военната наука“ (буквален цитат).

Митрополитът на Мурманск Митрофан заяви, че умиращият на фронта става угодник Божий, който ще се грижи за семейството и потомците си. Митрополитът на Псков Матей каза в проповед, че „с вяра нашите бойци тръгват в бой, а ако загинат — тогава като мъченици, дали живота си за своите приятели, се озовават в райските обители“.

Същият наратив се предава и в съвременния руски ислям. Така Апти Алаудинов, командир на подразделението „Ахмат“, обръщайки се към майките на руските военнослужещи, каза: „Ако умреш, защитавайки своето Отечество, своята вяра в Бога, ще попаднеш в рая, а какво може да бъде по-добро за човека от рая на пътя на Всевишния? Нищо“. Дали хурии в рая ще угаждат на православните воини заедно с мюсюлманските, не се уточнява, както и съдбата във вечността на тези, които защитават своето Отечество от другата страна на фронта.

Тотална мобилизация на светците

Не само героите стават светци, но и светците са призовавани на фронта. Първите в този списък са онези, които сами са били воини: Георги Победоносец, Александър Невски. Някои светци се призовават като покровители на войнството, основавайки се на легенди — например, преподобни Сергий Радонежски. Мнението на историците, че срещата на Сергий и Дмитрий преди Куликовската битка не се е състояла, а Пересвет и Ослябя не са били монаси, остава извън вниманието, също както и заключенията на академик Шахматов, че княз Владимир е приел кръщението в Киев, а не в Херсонес.

Светците се подчиняват на заповеди като останалите граждани на страната и се назначават на отговорни длъжности. Така например, Андрей Боголюбски става покровител на войските за радиационна, химическа и биологическа защита, а Йосиф Волоцки — на войските за материално-техническо осигуряване.

Трудно е да си представим по-миролюбив светец от преподобния Серафим Саровски, но и той е включен в този процес. Александър Проханов пише за ядрените лаборатории, създадени в неговия манастир: „Преподобният Серафим, без да напуска разрушената си обител, невидимо вдъхновяваше самопожертвователните учени, подтикваше ги и те успяха да създадат съветското ядрено оръжие, предотвратявайки с неговото появяване избухването на последния час“. По-късно патриарх Кирил заяви, че „по неизречения Божий промисъл това оръжие е създадено в обителта на преподобния Серафим. Благодарение на тази сила Русия остана независима и свободна“.

Милитаризацията на православието се развива лавинообразно: ако преди 20 години канонизацията на Александър Суворов би била немислима, сега Светият синод на РПЦ е възложил да се разгледа въпросът за неговата канонизация.

Сред руския народ никога не е имало почитание на Суворов, канонизацията е инициатива на Министерството на отбраната, което и не се прикрива.

Предположението ми, че следващият ще бъде Георги Жуков, е само отчасти саркастично: „Фома“ и „Православие.ру“ вече са публикували хвалебствени статии, в които маршалът е представен като благочестив православен човек, а централният московски Данилов манастир сравнява конния му образ от парада през 1945 г. с икона на Георги Победоносец. Няма причина, поради която в иконостаса на новата постсъветска гражданска религия той да не може да заеме достойно място.

Осем години назад Владимир Медински каза, че към живота на героите от Великата отечествена война трябва да се отнасяме само като към жития на светци, а тези, които се съмняват в подвизите им въпреки архивните документи, ще горят в ада. Къде бяхме осем години?

В рамките на безбожната по същество „гражданска религия“ самата религия е полезна и допустима само дотолкова, доколкото може да бъде мобилизирана. Така Министерството на отбраната на РФ пусна рекламен клип, в който православни, будистки и мюсюлмански войници на бойното поле се молят всеки по свой начин, а накрая се появяват думите: „Ние сме руснаци — с нас е Бог“ и призив за служба по договор. „И сякаш криле на гърба, и моят Христос, и твоят Аллах“, пее под акомпанимент на хармоника неизвестен талант.

В римата „менталност — националност“ се ражда нещо като икуменически милитаризъм или милитаристичен икуменизъм, което допреди съвсем скоро малко хора можеха да си представят.

Не страна, а свещена държава

В светлината на изказването на патриарх Кирил за опрощаването на греховете на убитите войници мнозина си спомниха епизод, описан от византийския чиновник и хронист Йоан Скилица. Император Никифор Фока (963–969) „се замислил да издаде закон, според който воините, загинали на война, да бъдат причислявани към лика на светиите само за това, че са загинали на бойното поле, без да се взема предвид нищо друго. Той принуждавал патриарха и епископите да приемат това като догма. Патриархът и епископите, храбро оказвайки съпротива, възпрели императора от това намерение, позовавайки се на канона на Василий Велики, който гласи, че воинът, убил враг на война, трябва да бъде отлъчен от причастие за три години“. Всичко това вече не е актуално. На събрание на московското духовенство, в отговор на въпрос за допустимостта на причастяването на войници, завръщащи се от фронта, патриарх Кирил попита: „А защо възниква въпросът за недопускане?“ — „Заради участието им в убийства в близкото минало.“ — „След Чудското сражение не е възниквал проблем дали да се допусне Александър Невски до причастие или не.“

Любопитно е, че паралелите с учението за светостта на загиналите воини се намират по-лесно в историята на католическия Запад, отколкото на православния Изток. Така, обявявайки първия кръстоносен поход към Светите земи, папа Урбан провъзгласил: „Ако някой, тръгвайки натам, завърши живота си, поразен от смъртта, било то на суша, море или в битка срещу езичниците, отсега нататък му се прощават греховете. Обещавам това на тези, които ще отидат на поход, понеже съм надарен с такава милост от самия Господ“.

Подобни думи прозвучаха отново по време на Втората световна война. Т. Броуди в своята книга „Немският католицизъм по време на войната, 1939–1945 г.“ описва събрание на духовенството в Гангелт край Аахен на 1 октомври 1940 г. Участниците на събранието водели оживена дискусия относно героизма в неговото съвременно и християнско разбиране, за проявленията му в съвременността и в християнската мисъл, за сходствата между проявленията на героизма в националсоциализма и в християнството (светци, мъченици, герои на труда и изпълнение на дълга дори пред лицето на смъртта). Епископът на Мюнстер Клеменс Август фон Гален през март 1942 г. заявил, че немските войници, паднали в борбата срещу болшевизма, са загинали като християнски мъченици в „кръстоносен поход“ срещу „сатанинската идеологическа система“. Година по-късно, през февруари 1943 г., той заявява, че „смъртта на войника при изпълнение на дълга по стойност и достойнство е много близка до мъченичеството за вярата“. Дори след края на войната, през октомври 1945 г., фон Гален настоява, че „смъртта на войника стои по чест и достойнство до смъртта на мъченика“.

Въпреки това не само на Запад героизмът се приравнява със светостта. Думата „шахид“, подобно на думата „мъченик“, означава „свидетел“. През 2004 г., на погребението на първото палестинско момиче-самоубийца, лидерът на ХАМАС Махмуд аз-Захар заявява: „Не е достатъчно да я наречем герой. Да я наречем герой не предава цялата истина. Тази жена остави съпруга и децата си, за да спечели рая“. В очите на своите почитатели палестинските терористи-самоубийци умират не само за вярата, но и за своя народ, за свещената земя, на която стои джамията Ал-Акса.

Ако държавата не е просто една от страните, а е „свещена държава“, границата между свещеното и светското се размива, а националните герои се превръщат и в мъченици.

В този контекст симпатиите на „патриотите“ към ХАМАС стават по-разбираеми, а идеята на Путин, че православието е по-близко до исляма, отколкото до католицизма, придобива ново значение. Защото и в двата случая действа същата логика: „ние ще умрем като мъченици, а те просто ще измрат“.

Защо всичко това е необходимо? Защо, или по-добре казано, с каква цел се размива границата между героизма и светостта?

Първата причина е проста — сакрализацията на войната. Ако тези, които воюват, са светци, и светците воюват с нас, то и самите военни действия стават свещени.

Втората причина също е проста — мотивационна и мобилизационна. Героят е обкръжен с чест. Един мъченик е почитан,  което е съвсем различно. Да станеш светец е нещо повече от изплащане по договор или социално издигане.

Третата причина е малко по-сложна. Култът и почитта към мъчениците — религиозни и граждански, независимо от религията, страната и времето — създават нова колективна идентичност. Почитането им обединява членовете на обществото. Това не е непременно политическа технология. То може да се случва и спонтанно, както в древната църква почитта към мъчениците е била без кукловоди. Въпреки това, героичният наратив идеално пасва за прочистване на обществото от социалните антагонизми. Героите и почитта към тях се превръщат в спояващ елемент на единомислената обществена маса. Неслучайно в интервю за „Вечерна Москва“ директорът на Музея на победата в Москва, Александър Школник, казва, че основният резултат от специалната операция е „обединението на хората, консолидацията на обществото“. В този смисъл победите или пораженията на бойното поле стават маловажни. Промените вътре в руското общество спират да бъдат следствие от СВО, а всъщност се превръщат в тяхна цел. Новото, преформатирано общество, по замисъла на неговите създатели, трябва да се различава от съветското — макар и да има прилики в някои от елементите му. Съветските хора ги набутваха в рая живи. Сегашните ги подканят да влязат в него мъртви. Светло бъдеще в страната вече никой не обещава, а за тези, които не искат да играят по новите правила, условията са всичко друго, но не райски.