Християнство.бг
Беседа, произнесена на Свещеническата конференция, проведена в Русе на 29 септември 2022 г.
Обични в Господа отци,
След като в предишната беседа се спряхме на темата за съвременните аспекти на катехизацията в Православната църква, днес предстои да говорим за самото тайнство на светото Кръщение. Да си припомним отново най-важното за него – като врата за влизане в светата Църква – и да осмислим ролята на пастира в контекста на това свето тайнство: какво е онова, което той може да направи, така щото кръщаваният не просто да влезе, а и да остане в Църквата – като реален и активен член на църковната общност. И тук, както и досега, ще имаме като отправна точка на разсъжденията си не само конкретната тема, но и съвременния контекст и предизвикателствата, които той поставя във връзка с нея.
Ще започнем от основните положения, първото от които е, че вратите на Църквата са отворени за всеки. „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19) – това повелява възкръсналият Господ на учениците, с тази задача ги изпраща в света и тази повеля не е изгубила своя императивен характер и до днес. И днес остава валидно прошението, засвидетелствано в Учение на дванадесетте апостоли:
„Както тоя хляб, който се преломи, беше пръснат по хълмовете и събран, стана едно, така да се събере църквата Ти от краищата на земята в Твоето царство“ (Дидахия 9).
Господ продължава да събира Своите разпилени чеда, а пастирите в Неговата църква са тези, чрез които се осъществява процесът на достигането ѝ до нейната пълнота. Което, на свой ред, означава, че от пастира в Църквата Христова се очаква не само да не държи портите ѝ затворени, а и да полага всички усилия, щото по възможност всекидневно да прибавя към Църквата все повече и повече, които да се спасяват (Деян. 2:47). От него не се очаква просто да стои в храма и да очаква желаещите кръщение. Той може да бъде и следва да бъде и активен благовестител на Царството Божие в света, правейки това най-вече с личния си пример за живот според вярата, а подир това и с пастирско увещателно слово – във всеки един момент, когато прецени, че условията са подходящи за проповед на Евангелието. Оправданието, че „вратите на храма са отворени и всеки е добре дошъл там“, е лоша пастирска стратегия и не отговаря на висотата на пастирското призвание.
Ако иска да бъде достоен подражател на Пастиреначалника Христос, църковният пастир следва, също като Него, да дири изгубените овци: така, както и Господ „дойде да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Начините за това са толкова различни, колкото са и хората, но мотивацията и крайната цел са винаги едни и същи: идете и научете, като кръщавате!
За яснота и прегледност ще разгледаме темата за тайнството Кръщение в няколко подтеми, всяка от които ще ни помогне да се ориентираме по-добре в отделните аспекти на това второ по значимост след светата Евхаристия тайнство на Църквата, с надеждата, че това ще ни помогне накрая да достигнем и до пълната картина. Ще започнем с кратка историческа ретроспекция, ще продължим с предизвикателствата на нашето съвремие, след което ще си припомним за богословието на тайнството Кръщение и ще завършим с онова, което идва след неговото извършване, а именно: живота на новия християнин в Църквата.
Поглед към миналото
Както е добре известно, в ранната Църква и през целия период до прекратяването на гоненията в Римската империя пристъпването към тайнството на светото Кръщение е ставало след дълъг период на огласяване в спасителните истини на християнската вяра. Самото кръщаване на тези, които Църквата е намирала за достойни за това, е ставало в Пасхалната нощ, което е свидетелство за дълбоката връзка между Кръщението и Пасха, тъй като смисълът на участието в това тайнство е уподобяването на Самия Христос. „Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, – обяснява на християните в Рим свети апостол Павел – та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот“ (Рим. 6:4). Участието в смъртта и Възкресението на Христа е залог и за възкресението на кръстения християнин.
Второто, което знаем от миналото на Църквата е, че през споменатия период, като правило, кръщаването е ставало в присъствието на цялата местна църковна общност и е било непосредствено последвано от участие в светата Евхаристия. Смисълът на древната практика е ясен: чрез тайнството на светото Кръщение новият християнин се приобщава към Църквата, в лицето на своята църковна община, след което – вече като пълноправен член на Църквата, участва и в нейното Тайнство на тайнствата – нещо, което дотогава за него, като оглашен, ще рече – само подготвящ се за Кръщение, е било невъзможно. Този древен образец на приобщаване към Църквата днес отдавна е само спомен, но той остава завинаги като съвършен идеал, който е добре винаги да помним, тъй като той ни помага да съхраняваме и до днес – в коренно променените условия на нашия църковен живот и богослужебна практика – ясно съзнание за дълбоката същност на това свето тайнство.
Описаната изначална практика на Църквата по отношение на светото Кръщение започва да се изменя още от четвъртото столетие, когато християнската вяра е отначало само призната, а сетне и провъзгласена за господстваща в Римска империя. Ако дотогава са се кръщавали главно хора в зряла възраст и след дългогодишна надлежна подготовка, след прекратяването на гоненията достъпът до тайнството на Кръщението и до Църквата постепенно започва да става все по-бърз и по-лесен. С годините и столетията постепенно все по-масово навлиза и кръщаването на деца – при поемане на отговорността за тяхното християнско възпитание от техните кръстници.
Своите особености тайнството Кръщение има и в периодите, когато християните живеят в условията на иноверна или на открито богоборстваща, атеистична власт, както това беше до немного отдавна и у нас.
Особено снизходителна към извършване на това свето тайнство Църквата е тогава, когато става дума за близка смъртна опасност. В такива случаи се допуска тайнството да бъде извършено дори и от мирянин – при единственото условие за точното спазване на кръщелната формула. Водещ за Църквата винаги е принципът, че е по-важно човекът да не отминава от този свят некръстен, отколкото през време на кръщаването му да са били спазени всички изисквания на богослужебния устав.
Съвременната ситуация
Днес – в началото на третото християнско хилядолетие – кръщелната практика на Православната църква е много далеч от своя древен идеал. Оглашението, когато изобщо такова е налице, е практически сведено до минимум; кръщаването се извършва по всяко време и, от празник на цялата Църква – в лицето на съответната енория, се е превърнало в мило семейно тържество и събитие от частен характер. И понеже и като богослужебно последование Кръщението отдавна не е свързано със светата Литургия – с тайнството на светата Евхаристия, никой, освен самият кръстен – или, съответно, кръстникът, когато се кръщава бебе или малко дете – не следи какво се случва с този нов член на Църквата след излизането му от кръщелния купел.
Далеч от мисълта, че описаната съвременна практика на кръщаване може да бъде променена бързо и с лекота да се завърнем към дълбокото осъзнаване и преживяване на светото Кръщение като наистина преломно събитие в живота на човека, ние все пак и не можем, нито трябва да се примиряваме с нея, издигайки я по този начин до нова норма на встъпване в тялото Христово, което е Църквата. Колкото и да е трудно, длъжни сме да полагаме усилия да обясняваме и да насърчаваме желаещите да встъпят в това тайнство при колкото е възможно по-близко придържане към образеца, завещан ни от времената на светите апостоли и на първите християни.
Разбира се, неразумно е да отиваме и в другата крайност и да се опитваме насила, механично да въвеждаме древната практика, каквито случаи за съжаление са известни у нас. Времето, в което живеем, е коренно различно от епохата на древната Църква, с друга динамика, а затова и хората са други и е наивно да се очаква, че някой днес ще се съгласи да бъде огласяван във вярата в продължение на години или да напуска събранието преди началото на литургията на верните, каквато е била практиката в древната епоха. Ако пък някой свещенослужител реши да постави подобни условия, най-вероятният резултат от това ще бъде съответният човек да отиде да се кръсти другаде или, още по-лошо – просто да се откаже от Кръщение и да бъде завинаги загубен за Църквата. Нужен е следователно балансиран подход, при който да не се отказваме съвсем от древния образец, но в същото време и да отчитаме съвременните реалности и, доколкото е възможно и допустимо, да се съобразяваме с тях.
Богословието на тайнството Кръщение и ролята на свещенослужителя
Както всичко в богослужението на Църквата, всяко действие от последованието на тайнството Кръщение е изпълнено с дълбок смисъл и е наситено с богата символика. И тук – както и при всяко друго от светите тайнства на Църквата – видимите действия на свещенослужителите са предназначени да изобразяват и да свидетелстват за оставащата невидима за очите реалност на случващото се. Започвайки от цвета на богослужебните одежди, преминавайки през кръщелния купел и стигайки до жестовете и всяко отделно действие – всичко това носи смисъл и е изпълнено с конкретно богословско съдържание. Всичко това е описано подробно в литургическите изследвания и е достъпно както в печатни издания, така и в Интернет.
Представянето на кръщавания пред Бога и молитвите към Него за новия член на Църквата, освобождаването му от властта на врага на нашето спасение чрез обръщането му на запад и самият диалог, с който се запечатва това отричане, заплюването на дявола, последващото след това обръщане на изток и словесното подпечатване на съчетаването с Христа, изповядването на вярата, покланянето на Господа, нататък обличането в бяло, свещите и каденето, освещаването на водата, помазването с елей, осеняването с кръстния знак, трикратното потапяне в осветената вода – всичко това е изпълнено със съдържание, богато е на богословие и е предназначено да достигне до ума и сърцето не само на този, който бива кръщаван, но и на всички присъстващи, много от които – при съвременните условия – вероятно посещават храма само по такива поводи и, следователно, за тях това е един от малкото шансове да научат нещо за Църквата: за нейното спасително учение и за нейния живот, за живота в Църквата и за смисъла на това да бъдеш член на Църквата.
Ето защо първата задача на извършващия тайнството Кръщение е по подходящия начин да обясни на кръщавания или кръстника, но също и на присъстващите, дълбокото богословие на тайнството, заедно с цялата символика на богослужебното последование, защото за съвременния човек голяма част от случващото се в храма остава неразбираемо, а често предизвиква и снизходителна усмивка, бидейки възприемано като анахронично обредоверие. В умението или неумението на свещенослужителите да обясняват – ясно и по достъпен начин – е заложена част от причината за успеха или неуспеха на Църквата да спечели за Бога не само новопокръстения, но и присъстващите, ставащи свидетели на тайнството.
Свещенослужител, който нехае за необходимостта да просвещава влезлия в храма човек, който извършва тайнството просто като поредната треба, бързайки да се освободи за следващата такава, който не желае да пробуди интереса на миряните към смисъла на случващото се по време на тайнството на светото Кръщение, рискува да загуби за Христа и за Църквата много души и сърца. И обратно: който успее разясни и да запали интерес към тайнството Кръщение, печели за Царството Божие мнозина, които ще се спасят.
След Кръщението
Задълженията ни на свещенослужители не се свеждат просто до извършването на тайнството Кръщение и не се изчерпват с приключването на неговото последование. От свещенослужителя се очаква и друго – очаква се да направи всичко възможно, така щото, както вече казахме, не само да кръщава, но и да съхранява в Църквата и за Църквата тези, които са приели тайнството на светото Кръщение. Защото не е тайна, че днес за мнозина влизането им в Църквата чрез банята на светото Кръщение е нещо чисто формално, и те остават християни само по силата на кръщелните си свидетелства. И, в случай че искаме да бъдем честни, трябва да признаем, че голяма част от причината за това е в самите нас. Разбира се, свещенослужителят не е вълшебник, нито е всесилен да задържи всички зад църковната ограда, но при все това има и неща, които може и трябва да прави.
Преди всичко, както вече казахме, той трябва да умее да обяснява случващото се в Църквата и неговия смисъл, и да прави това по начин, достъпен за своите слушатели. С особена сила това важи за момента – веднага след приключването на последованието на тайнството. Този момент е прекрасна възможност за него да затвърди онова, което вече е било обяснено от него, тъй като присъствалите са все още под впечатленията си от това, на което са били свидетели, и умовете и сърцата им са отворени за проповед. Освен това, както казахме, за мнозина сред тях това е бил и един от малкото случаи, когато изобщо посещават църковния храм. Ето защо, вместо да бърза да приключи с тях и да се оттегли на почивка или да се приготви за следващото кръщене или друга някаква треба, точно в този момент свещенослужителят може да отдели време и с подходящи слова да се опита да запали всички присъстващи в пътя на вярата.
Особено важно е той да се опита да обясни на кръстения или на кръстника – когато кръстеният е бил бебе или пък малко дете, че принадлежността към Църквата Христова не е въпрос на следване на традиция, а представлява реална принадлежност към Христос и към обществото на спасяващите се. Че се кръщаваме не защото живеем в традиционно православна страна, където народностната принадлежност е равностойна на веровата ни такава, а правим това, за да получим възможност да заживеем обновен живот, очистени от греховете си в банята на Кръщението и възродени за Царството Божие.
Едва след като е сторил всичко това, след като се е опитал да обясни, да приласкае и да мотивира за живота в Христа и в Неговата Църква, свещенослужителят ще може да очаква и да се надява кръщаваните от него, а и не само те, да остават в Църквата, да бъдат реални и активни членове на църковния организъм и да тръгнат по пътя към спасението. Тогава и само тогава той ще е изпълнил в пълнота ролята и мисията си на пастир, който вярно следва образеца на всички пастири – Пастиреначалника Христа Иисуса.
* * *
В заключение, можем да кажем, че, независимо от всички промени, настъпвали в хилядолетната история на Църквата, нейната мисия остава и днес, и винаги ще бъде една и съща: да води при Христа, по пътя на вечното спасение, а това означава – да благовести, да кръщава и ревниво да опазва зад своята ограда онези, които са били родени за новия живот в Христа.
Времената се менят, променят се и хората, а с това се менят и външните форми на църковния живот, но целта остава винаги една и тя е спасение и живот вечен. Този живот започва тук, в Църквата, където в тайнството на светата Евхаристия предвкусваме всичко онова, което ни очаква в Царството Божие. Принадлежността към Църквата пък започва с тайнството на светото Кръщение, което представлява входната врата за влизане в нея и за участие в нейната богочовешка реалност. Ключовете от тази врата държим всички ние – пастирите, които Сам Христос е избрал и поставил, за да събират в Църквата Неговите верни. Нека бъдем достойни за това високо звание.
