Ренета Трифонова
Вече един месец близо до нас се води война, която промени нашето всекидневие. Като всяка война нейното лице е зловещо и буди страх. Войната на Русия в Украйна обаче е различна, защото нейните привърженици я легитимират с Православието. И ако всяка война е време на критично изпитание за личната ни вяра, човеколюбие и вярност на Христос, то тази поставя пред нас едно ново предизвикателство – и всеки християнин, независимо дали иска или не, дали е пряко засегнат от военните действия или не, е принуден да се определи: оправдава ли тази „религиозна война“, или християнската му съвест я отхвърля?
В ковид-пандемията ръководството на нашата Църква прие пасивна позиция – не произнесе църковно и богословско слово, което да помогне на хората да се ориентират в страховитите теории, които натоварваха религиозната им съвест. Мнозина загубиха живота си. Днес обаче българските християни са още по-объркани, когато два православни народа са във война. Мнозина имат чувството, че самите основи на нашето верую се разклащат. В такъв критичен момент българските християни очакват от своите пастири – епископите на БПЦ, призвани „да преподават вярно словото на Твоята истина“, да им помогнат да се ориентират в нелеката ситуация. Мълчанието на пастирите може да се приеме като отказ от служение, оставяне на стадото на вълка, който го разграбва и разпръсва (срв. Иоан 10:11-18).
Двери публикува отвореното писмо до нашите архиереи на Любослава Иванова – православна християнка и майка от гр. Бургас, която настоява да чуе пастирското слово на нашите архиереи и свещеници, да почувства тяхната грижа за духовното спасение на паството им.
Ваше Светейшество,
Ваши Високопреосвещенства, Преосвещенства, отци,
Обръщам се към Вас в този тежък момент, когато вече месец война между две православни страни изгаря нашите сърца и нашите съвести.
Международната православна богословска асоциация осъди войната и агресията на Русия, както и подкрепата на Руската църква в нея. Асоциацията призова всички автокефални църкви да осъдят агресията. Да се молят за защитата на Украйна, да се молят мирът и свободата да възтържествуват.
Формално нашата Църква също се моли за мир. Какво представлява този мир? Независимост и свободно развитие на един народ или насилственото подчинение и прекрояване на земите му?
За какво се молим ние? И на чия страна сме? Отделни клирици заявяват позицията си. Но е нужно повече. Повече. Нужна е единна позиция. На Светия Синод на БПЦ. За да няма спекулации. И да няма възможност за двусмислени интерпретации.
И тъй като тишината е вече оглушителна, обръщам се към Вас с призив за изразяване на позиция. Моето сърце не може да мълчи. То не иска да бъде съучастник в това престъпление. Защото един ден ще се изправим на истинския Божи съд. И там ще дадем отговор за мислите и чувствата си в тази касапница.
Четох, препрочитах, мислих върху словото на патриарх Кирил Гундяев, с което оправдава кръвопролитната братоубийствена война, която Русия започна, нахлувайки в мирна Украйна. И смисъл в него не намерих. Една вярна дума няма. В това слово отсъства Христос. Въпреки претенцията, че в Негово име се води войната.
Ако думите му бяха истина, ако решението е да се изпепеляват грешниците, тук на земята, то Христос нямаше да яде с митари и грешници, с блудници и престъпници. Щеше да седне високомерно в Своя престол под овациите на „избрания народ“ и щеше да осъди всички други народи. Още тогава. Защо Му е било да умира, да възкръсва? Защо се е хабил, според Вас?
Не ли, за да ни даде шанс за покаяние, за нов живот, за обожение? На всички народи, които Го познаят, защото в Царството небесно няма да има ни елин, ни юдеин?…
Без съмнение, всички ние трябва да воюваме с греховете си. Нали това е същността на духовната бран? Метафизичната част от тази бран е с поднебесните духове на злобата. Същите, които са блъскали св. Йоан Рилски от скалата и са пребивали св. Антоний Велики. Които са изкушавали св. Мария Египетска в пустинята. Ни един от светиите не е ходил да бие грешниците. Плачели са и са се молели за тях. Не са разсъждавали достойни ли са хората за техните молитви. Не е ли това делото и на монасите, свещениците, патриарсите? Да плачат за греховете, своите и на човеците, и да молят Бога за прошка и милост? Да показват дела на любов, прошка, милосърдие. Да дават пример, да благовестят, да учат на смирение и любов. Любов към Бога, любов към хората. Нали любовта е най-голямата добродетел? Как е възможно да потопиш една страна в кръв и да твърдиш, че е от любов към Христос?
Всяко време дава възможност за достойно изповядване на вярата. Нашето време сега изисква да говорим, а не да мълчим. Да говорим и действаме съгласно заповедите, които Христос ни е оставил.
То разкрива и нашите пропуски – като общество и като църква. На първо място, защото не сме дали оценка на тоталитарния режим у нас в периода 1944-1989 г., унищожил хиляди човешки съдби, погубил хиляди свещеници, воювал открито с Църквата и нейните служители. На второ – неслучилата се канонизация на новомъчениците ни.
Времето поставя и още един въпрос – въпроса за правото на Украина да има своя автокефална църква. Кога официално БПЦ ще признае това право на суверенна държава с четиридесет милиона население? Докога ще се отрича това право в услуга на Руската църква?
Свидетели сме на раждането на нова идеология, която е еманация на злото – антихуманна, античовечна, антихристиянска. Идеологията на правото на една нация да е господстваща в света, на една църква да е господстваща в света. Нещо по-страшно от болшевизма и нацизма. Идеология, която впряга Църквата в своя полза и в своя защита. Христос не живее в тази църква. И ние не можем да я подкрепяме, защото съ-участваме в престъпленията ѝ.
Страшно е, че се допуска да се внушава идеята, че Христос одобрява тази война. Това внушение следва да бъде опровергано. Това е достойната позиция. Друга няма.
В бягството от отговорност има грях. В малодушието, в предателството към Христос. В страха и в нежеланието да воюваш. Защото със злото се воюва. Иначе се съгласяваш с него.
––––
Източник: Двери бг
