Николай Джорев
Отец Арсений е роден през 1894 г. Завършва гимназия през 1911 г. и постъпва в Историко-филологическия факултет на Московския императорски университет. В 1916 г., когато завършва следването си, се разболява тежко и повече от осем месеца боледува от ендокардит. През този период той пише първите си трудове в областта на изкуството, посветени на древната руска архитектура. В началото на 1917 г. заминава за Оптинския манастир, където постъпва като послушник и се ползва от духовното ръководство на известните старци йеросхимонах Анатолий (Потапов) и йеросхимонах Нектарий (Тихонов). Тук той приема монашеско пострижение, а скоро след това е ръкоположен за йеромонах. През 1919 г. по благословение на старците се завръща в Москва, където е определен за трети свещеник при един от московските храмове. Тъй като не е прието йеромонаси да служат в енорийски църкви, назначението става със специално разрешение на светейшия патриарх Тихон. В края на 1921 г. настоятелят на храма о. Павел е преместен и скоро след това – арестуван. От този момент отец Арсений става настоятел на храма. В него той служи осем години, като събира голяма община, на която е любим пастир и духовник. В края на декември 1927 г. отец Арсений е арестуван за първи път и изпратен за две години на заточение в Архангелска област. След изтичане на срока на заточението и на забраната да живее в стокилометрова зона около гр. Москва, той се заселва и служи в Подмосковието. През 1831 г. отново е арестуван и заточен за пет години във Вологодска област.
След заточението си получава разрешение да живее във Вологодска, Архангелска или Владимирска област. В този период той не служи в храм, но извършва богослуженията в дома си. Няколко пъти тайно отива в Москва. Тук се среща с епископ Атанасий (Сахаров) и го моли да ръкоположи в свещен сан няколко негови духовни чеда, за което получава съгласието на владиката. Продължава тайно да ръководи духовно своята община. През 1939 г. следва арест и заточение за кратко време в Сибир, после на Урал и накрая – за една година в с. Троицкое, Архангелска област. През май 1940 г. отново е задържан на местозаточението си и изпратен в уралски лагер. През март 1941 г. го преместват в един от т. нар. „лагери със специален режим“, където обикновено са изпращани осъдените на смърт. Лагерните условия са непосилно тежки и всякаква кореспонденция и връзки със света са забранени.
През пролетта на 1958 г. о. Арсений, оцелял в лагера по истинско Божие чудо, е освободен. Заселва се в гр. Велики Ростов, където живее в малък частен дом. Там всекидневно извършва богослужение и до смъртта си ръководи многобройните си духовни чеда. Умира през 1975 г. Погребан е в гробището на град Ростов.
„Тази е Моята заповед: да любите един другиго“ (Иоан 15:12).
Лагерът
Тъмната нощ и жестокият студ бяха сковали всичко, освен вятъра. Той носеше снежни снаряди, които се въртяха, избухваха във въздуха и се превръщаха в облаци дребен бодлив сняг. Щом налиташе на препятствие, вятърът хвърляше парцали сняг, подхващаше нови от земята и пак се втурваше някъде напред.
Понякога внезапно настъпваше затишие и тогава сред черната нощ върху земята проблясваше гигантско светло петно. Между ивици светлина се виждаше град, разпрострян в низината. Бараки, бараки, бараки покриваха земята.
Вишки[1] със стоящи на тях прожектори и часови се губеха зад хоризонта. Струните на опънатата между стълбове бодлива тел образуваха няколко реда заграждения, между които се проточваха ослепителни ивици светлина от прожекторите.
Между първия и последния ред бодлива тел лениво бродеха кучетата пазачи. Лъчите на прожекторите се откъсваха от вишките и се хвърляха към земята, плъзгаха се по нея, изкатерваха се по покривите на бараките, падаха от тях обратно върху земята и пак хукваха из лагера, опасан с бодлива тел.
Част от прожекторите облизваха пространството извън пределите на лагера, кръстосваха определен сектор и после се връщаха към редовете бодлива тел, за да започнат отново след няколко мига своя бяг.
На вишките стояха войници с автомати и непрекъснато оглеждаха пространството между редовете телени заграждения. Но затишието на вятъра траеше дълго, той отново внезапно се втурваше и пак всичко започваше да реве, да свисти, да вие. Бодливият сняг закриваше яркото петно светлина и долината отново потъваше в мрака.
Лагерът със специално предназначение още спеше, а изведнъж се разнесе удар по висящата при входа на лагера релса, най-напред един, а после под ударите зазвъняха стоманени релси на различни места из лагера.
Прожекторите на вишките трескаво се замятаха, портата на лагера се отвори в зоната започнаха да влизат един след друг закрити камиони с „възпитатели“, надзиратели, работници по режима[2] и волнонаемни[3].
Колите се разпръскваха из района на лагера, спираха край бараките, от камионите изскачаха хора и по четирима се отправяха към съответната барака, обикаляха и от всички страни, проверяваха дали решетките по прозорците са цели, дали катинарите са на вратите, дали не е копано под стените и няма ли някакви други признаци, свидетелстващи за бягството на лагерници.
След като свършваха огледа и се убеждаваха, че нищо не е повредено, надзирателите отключваха вратите на бараките. През това време прожекторите продължаваха да се мятат още по-трескаво, а часовите внимателно оглеждаха лагера от вишките. Кучетата между телените редове започваха нервно да обикалят участъците си.
Лагерът със специално предназначение започваше трудовия си ден. Хиляди, десетки хиляди затворници излизаха на работа.
Тъмнината бавно просветляваше, настъпваше сивото северно зимно развиделяване, но вятърът не спираше да къса от снега, да го мята във въздуха, да вие и свисти при срещата си с най-малкото препятствие и да носи все по-надалеч твърдия, бодлив сняг.
Извън зоната на лагера, недалеч от него, горяха няколко огъня, чиито пламъци ту се разгаряха , ту замираха.
Огньовете горяха без прекъсване денем и нощем – те размекваха замръзналата земя за общите гробове, в които погребваха умрелите лагерници. Всеки ден лагерът изпращаше там стотици и десетки от своите жители, плащайки по този начин данък на установения лагерен режим.
Бараката
Лагерът „със специален режим“ оживя. Тропаха се врати на бараки, лагерниците изтичваха навън за проверка, строяваха се. Ехтяха Викове, псувни, някого биеха.
Студът, пронизващият вятър и тъмнината веднага обгръщаха лагерниците. Строени по бригади в колони, те отиваха да си получат „дажбите“, и оттам – към работното място.
Бараката опустя, но я изпълваха миризми на непрани дрехи, на човешка пот, изпражнения и карболов разтвор. В нея като че ли още се носеха крясъците на надзирателите, ехото на потресаващи душата ругатни, смрадта на престъпност и от това сред голите пейки и коридора от нарове бе отвратително досадно. Но топлината , останала в бараката, все пак я правеше обитаема и смекчаваше чувството на пустота.
Двадесет и седемте градуса под нулата и поривистият вятър днес бяха страшни не само за тръгналите на работа лагерници, но и за придружаващата ги охрана, която беше топло облечена.
Хората, напуснали преди няколко минути бараката , излизаха н аулицата със страх: чакаше ги работа, която плашеше всекиго с непонятните си изисквания, с безсмислената си жестокост и с непреодолимите трудности, създавани от управата на лагера.
Работата, която вършеха лагерниците, беше необходима, но всичко се правеше така, че трудът да стане непоносим. В лагера „със специален режим“ всичко ставаше трудно, мъчително и страшно, всичко се правеше така, че хората да се докарат бавно до смърт. В този лагер изпращаха „врагове на народа“ и криминални, чиито престъпления подлежаха само на смъртно наказание чрез разстрел – него заменяха със затвор в „специалния“, откъдето да се излезе жив беше почти невъзможно.
Отец Арсений, в миналото Пьотър Андреевич Стрелцов, понастоящем „зек“[4] – затворник № 18376, попадна в този лагер преди половин година и за това време вече беше разбрал, както и всички живеещи тук, че от лагера излизане няма. На гърба, на шапката и на ръкавите му беше зашит неговият лагерен номер – 18376 и затова, както и всички лагерници, той приличаше на „човек-реклама“.
Нощта преминаваше в сумрачен изгрев и кратък полутъмен ден, но и сега лагерът се осветяваше от фенерите и прожекторите. Отец Арсений беше постоянен „дневален“ на бараката, цепеше дърва до нея и ги внасяше на наръчи до печките.
„Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай мене, грешния!“ – повтаряше си непрекъснато той, докато работеше. Дървата бяха влажни е замръзнали, не беше лесно да ги цепиш. В зоната не даваха брадви и секири и затова той разсичаше цепениците с дървен клин, който вбиваше с друга цепеница в някоя пукнатина на дървото.
Тежката и замръзнала цепеница се хлъзгаше и извърташе от слабите ръце на о. Арсений и той все не можеше да улучи главата на клина. Работата вървеше бавно. От неимоверната умора, крайното изтощение и изнурителния режим на лагерния живот да се работи бе почти невъзможно – всичко ставаше тежко и трудно. Преди завръщането на лагерниците огромната барака трябваше да бъде затоплена, изметена и разтребена. Ако не успееш, надзирателят ще те прати в карцера, а лагерниците ще те пребият.
В лагера умееха да бият и жертва на побоите бяха главно политическите. Началниците биеха, за да насадят страх, а криминалните те пребиваха, за да „си го изкарат“ – в това натрупаната омраза и жестокост намираха отдушник. Всеки ден биеха по някога, биеха майсторски, с удоволствие и радост. За криминалните това беше просто развлечение.
„Господи! Помилвай мене, грешния! Помогни ми. На Тебе се уповавам, Господи, и на Теб, Майко Божия. Не ме оставяйте, дайте ми сили“ – молеше се о. Арсений и изнемогвайки от умора, пренасяше наръч след наръч към печките.
Беше време да пали печките, те бяха съвсем изстинали и не топлеха. А да се разпали печка не беше лесно: дървата бяха влажни, а сухите подпалки – малко. Вчера о. Арсений си беше събрал сухи трески, беше ги прибрал в ъгъла до една от печките с мисълта: „Ще си запазя малко подпалчици, та утре с тях бързо да разпаля дървата. Днес отива за треските, а криминалните напук ги полели с вода.
Трябваше вече да пали печките. Ако закъснее, бараката няма да се стопли преди завръщането на лагерниците. О. Арсений се втурна да търси брезова кора или сухи трески сред дървата зад бараката, а в себе си продължаваше да казва Иисусовата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий! Помилвай мене, грешния, – и добавяше: – Да бъде Твоята воля!“.
Прерови дървата зад бараката и видя, че няма ни кора, ни трески; как да подпали печката – умът му не го побира.
Докато о. Арсений ровеше в дървата, от съседната барака излезе дневалният – старик, от криминалните с най-тежка присъда, неимоверно жесток човек. Казваха, че още в старото време бил прочут из цяла Русия. Имаше зад гърба си толкова много престъпления, че дори беше почнал да ги забравя.
За престъпленията си той мълчеше, а за малкото, което следователят беше успял да научи, му бяха дали „вишка“ – т.е. разстрел, но после го замениха със „специалния“, което за старите криминални понякога беше по-лошо. Получаваш разстрел и мъките ти свършват изведнъж, а в „специалния“ смъртта е бавна и мъчителна. Онези, които случайно излизаха от „специалния“, оставаха пълни инвалиди и затова попадналите тук се озлобяваха и злобата им се изливаше в това, че биеха политическите, пък и своите, криминалните, до смърт. Този криминален строяваше цялата си барака и дори началството го беше малко страх от него. Имаше случаи, само смигне на момчетата, и хайде – нещастният случай вече е готов, пък после върви да водиш следствие.
Викаха му „Сивия“, наглед можеше да му дадеш около шестдесет години, външно изглеждаше добродушен. С хората започваше да говори кротко и шеговито, а свършваше с псувни, издевателства и побои. Беше видял, че о. Арсений вече няколко пъти прехвърля дървата, и извика:
– Ей, попе, какво търсиш?
– Снощи си приготвих подпалки, а те на шега ги полели с вода, та сега обикалям да търся сухи. Дървата са мокри, какво да правя – умит ми не го побира.
– Да, попе, без подпалки ще я закъсаш – отвърна Сивия.
– Лошото е, че хората, като се върнат от работа, ще измръзнат, пък и мене ще ме пребият – продума о. Арсений.
– Ела, попе! Ще ти дам подпалки – и го поведе към своите дърва, а там – цял куп сухи трески.
О. Арсений си помисли: „Хрумнало му е на Сивия да си направи шега“. Познаваше характера му и помощ от него не очакваше.
– Взимай, о. Арсений, взимай колкото ти трябва.
О. Арсений се приближи до треските, като си мислеше: „Щом събера достатъчно, той за смях на останалите ще почне да ме бие и да вика: „Попът е крадец!“. В същото време обаче той се зачуди, че Сивия го нарича „отец Арсений“. Прочете си наум молитва, мислено се прекръсти и започна да събира трески.
– Повече си вземи, о. Арсений, повече!
Сивия се наведе, сам взе да събира трески и понесе наръча след о. Арсений към бараката. Сложиха трески около печките, а о. Арсений се поклони на Сивия и каза:
– Да те спаси Бог.
Сивия не отговори и излезе от бараката.
Отец Арсений подреди изправени подпалките в печката, обгради ги с дърва, запали ги и огънят бързо обхвана цепениците в първата печка – оставаше само да се подклажда. Отецът носеше дърва при печките, разтребваше бараката, бършеше масите и отново, и отново носеше дърва.
Наближаваше три часа следобед, печките се нажежиха, въздухът постепенно се затопляше, от това миризмите станаха по-остри, но топлината правеше бараката близка и уютна. На няколко пъти в нея влизаше надзирателят и както винаги първите му думи бяха злобни псувни и заплахи. При едно от поредните си влизания той видя на пода някаква треска и удари с нея о. Арсений по главата, но не много силно.
От носенето на дървата и непрекъснатото подклаждане на печките о. Арсений остана съвсем без сили. Главата му бучеше от слабост и умора, сърцето му прескачаше, не му стигаше дъх, краката му омекнаха и еда държаха изпосталялото му и уморено тяло.
„Господи! Господи! Не ме оставяй!“ – шепнеше тихо той, превивайки гръб под тежестта на дървата, които носеше.
Болните
О. Арсений не беше сам – в бараката бяха останали още трима лагерници. Двама от тях бяха тежко болни, а третият се „скатаваше“, като си беше ударил нарочно ръката с брадва. Той се търкаляше по наровете, от време на време заспиваше, а щом се събудеше, крещеше: „Пали печката, дъртако, че е студено! Като слезна, ще ти тресна един в мутрата!“ – и веднага пак заспиваше.
Другите двама лежаха в тежко състояние, но не ги бяха прибрали в болницата – навсякъде беше претъпкано. Към дванадесет часа мина един фелдшер от волнонаемните, хвърли поглед към болните и без да ги докосне, каза високо, обръщайки се към о. Арсений7
– Скоро ще свършат, сега мнозина мрат. От студа е.
Каза го, без да се притеснява, че болните на легло го чуват. Пък и защо да не го каже, те все едно рано или късно трябваше да умрат в „специалния“.
Фелдшерът се обърна към третия болен, който сам беше повредил ръката си и сега демонстративно охкаше:
– Я не се преструвай! Утре отиваш на работа, а ако продължаваш така, ще си починеш в карцера за самоосакатяване.
В промеждутъците между цепенето на дърва, паленето на печките и чистенето на бараката о. Арсений намираше време да отива при двамата тежко болни и да им помага с каквото може.
„Господи Иисусе Христе, помогни им, изцели ги. Яви милостта Си. Дай им да доживеят свободата“ – шепнеше той непрекъснато, докато оправяше грубия дюшек или завиваше болните. От време на време им даваше вода или от лекарството, което фелдшерът небрежно им беше хвърлил. В „специалния“ главното лекарство беше аспиринът и с него лекуваха всички болести.
На единия, най-тежко болния и физически най-слабия о. Арсений даде парче черен хляб. Парчето съставляваше четвъртинка от собствената му дневна дажба. Като разкваси хляба във вода, о. Арсений започна да храни болния. Болният отвори очи, учудено го погледна и отстрани ръката му, но о. Арсений прошепна:
– Яжте, яжте, с Божията помощ.
Болният, гълтайки хляба, произнесе със злоба:
– Я стига с тая Божия помощ! Какво искаш от мене? Какво се вреш? Да не мислиш, че като умра, ще ти оставя нещо от мене? Нищо нямам, няма защо да се навърташ.
Отец Арсений не отговори нищо, зави го грижливо и отиде при другия болен, помогна му да се обърне на другата страна и пак се захвана с работата по бараката.
Подпалките, които му даде Сивия, не скри, а ги остави на видно място, до една от печките. Защо да ги прибира – вчера ги прибра и стана по-лошо, а днес Господ му дойде на помощ.
Тръгна да „нацепи“ дърва за следващия ден, излезе от бараката, но после реши, че все едно огнярите от другите бараки ще отмъкнат всичко още преди проверката. Печките бяха нажежени, от тях лъхаше горещина. Отец Арсений се радваше – ще си дойдат хората премръзнали от студа, ще се сгреят и ще си починат. Докато си мислеше това, в бараката влезе надзирателят – наглед ще му дадеш тридесетина години. Вечно весел, засмян, радостен, лагерниците го бяха нарекли „Веселия“.
– Ти какво, попе, си загрял бараката, като че ли е баня! За карцер ли плачеш? Хабиш народните дърва за враговете на народа. Ще те науча аз тебе, шаман такъв! – засмя се, удари го с все сила през лицето и си излезе усмихнат.
Бършейки кръвта, о. Арсений повтаряше молитвените думи: „Господи, не оставяй мене грешния, помилвай ме.“
Симулантът Федка каза:
– Ловко те тресна по мутрата, подлецът му с подлец, ловко и весело, а за какво – и сам не знае.
След един час Веселия пак се появи в бараката и с влизането си кресна:
– Проверка, стани!
Федка скочи от нара, а о. Арсений се изпъна до метлата, с която метеше бараката.
– Има ли още някой в бараката? – крещеше надзирателят, макар че още сутринта беше направил проверка и знаеше кой е останал.
– Двама освободени, лежащо болни, а третият е за изписване в движение.
Веселия тръгна по коридора между наровете и като погледна двамата болни на легло, разбра, че не могат да станат. Развика се, колкото да си придаде важност, но да се приближи до тях не посмя – да не излезе нещо заразно.
– Ти, попе, гледай всичко да е наред, че скоро ще те викнат където трябва и там ще пропееш – и като псуваше мръсно, излезе.
Денят преваляше, стъмваше се бързо и лагерниците всеки момент трябваше да се приберат от работа. Идваха си премръзнали, уморени, озлобени, омаломощени, едва се добираха до наровете и падаха на тях почти в безсъзнание.
С пристигането им бараката се изпъваше със студ, влага, злобни псувни, викове и заплахи. Половин час след прибиране ги водеха на обед и за мнозина от лагерниците времето на обеда беше време на страдание. Криминалните им отнемаха всичко, каквото можеха, и ри това ги биеха безпощадно. Който беше слаб и не можеше да се защити, често оставаше без храна. В бараката политическите бяха доста повече от криминалните, обаче криминалните държаха в жесток терор всички нейни обитатели и особено – политическите.
Ежедневно част от политическите оставаха без дажба, което им причиняваше непоносимо страдание. Уморени, гладни, вечно премръзнали, лагерниците непрекъснато мечтаеха за храна като за единственото радостно нещо в тази обстановка. По време на обеда хората се стопляха и отчасти утоляваха глада си. Обедът беше жалък, порциите – нищожни, продуктите – полуизгнили и, кой знае защо, често миришеха на газ. Този оскъден обяд не възстановяваше изразходваните сили и беше пресметнат така, че лагерниците бавно да се изтощават. Въпреки това нито един от политическите не беше сигурен, че днес ще изяде обеда си.
Откакто попадна в „специалния“, отец Арсений често оставаше без храна, но никога не роптаеше – ще отиде в бараката, ще легне на нара и ще започне да се моли. Отначало му се виеше свят, тресеше го от студ и глад, мислите му се оплитаха, но той прочиташе вечернята, утренята, акатиста на Божията Майка, на св. Николай и на своя светец Арсений, споменаваше духовните си чеда и всички починали, които бяха останали в паметта му. Така понякога се молеше по цяла нощ, а на сутринта става като че пълен със сили, сякаш беше спал и сит.
Отец Арсений имаше много духовни чеда и на свобода, и по лагерите, и душата му го болеше за тях. По-рано, в обикновените лагери, понякога получаваше писма, но с преместването в „специалния“ всичко свърши. В „специалния“ преместваха опасните затворници, преместваха ги, за да умрат без разстрел – просто от режима. Духовните чеда на о. Арсений смятаха, че той е умрял. Обръщаха се към спецорганите, а оттам отговорът беше един и същ: щом е преместен в лагер със „специален режим“ – не се „води на отчет“.
… Беше тъмно, колоните лагерници една след друга влизаха в зоната и се разпръсваха по бараките, които оживяваха. В бараката на о. Арсений днес беше горещо, момчетата пристигаха зли, уморени, но с влизането в топлата барака се радваха и псуваха повече за очи. Не биха о. Арсений и не му взеха обедната дажба – или случайно, или бяха задигнали от други.
Двамата болни на легло получиха от обяда само половин дажба хляб, но о. Арсений беше скрил в пазвата си парче гранива риба. Щом се прибра в бараката, той се зае да храни болните: стопли вода с хвойна, прибави аспирин и напои и двамата. Хляба и рибата раздели на две и им ги даде. След четири-пет дена болните взеха да се оправят, видя се, че ще оживеят, но още лежаха неподвижно и не можеха да направят ни една крачка. В този период о. Арсений крадеше от времето си през деня и нощта, за да се грижи за тях, и им отделяше част от дажбата си.
Отец Арсений не знаеше що за хора са те. В бараката дойдоха вече болни от етапа[5], почти в безсъзнание и затова никой не ги познаваше. Те приемаха хладно грижите на от. Арсений, но не можеха без него и ако не беше той, отдавна щяха да лежат в замръзналата земя. Не разказваха за себе си, а о. Арсений не ги и питаше – според лагерните обичаи това не бе прието, а и нямаше смисъл. Беше се нагледал на такива хора по лагерите. Случваше се, изправи болния на крака, раздели се с него и не го види повече никога. Пък и къде ще ги запомниш всичките!
Но по някакъв случай единият от болните си каза името пред о. Арсений – Иван Александрович Сазиков. Обслужвайки мълчаливо Сазиков, о. Арсений се молеше, както обикновено – устните му потрепваха беззвучно, шепнейки думите на молитвата. Като забеляза това, Иван Александрович промълви:
– Молиш се, попе! За греховете си молиш прошка, затова ни помагаш, а? От Бога се боиш! А виждал ли си Го?
О. Арсений погледна Сазиков и учудено каза:
– Как да не съм Го виждал, та Той е тук сред нас и сега ни съединява с Вас.
– Какви ги приказва, попе, в тая барака – Бог! – засмя се той.
Отец Арсений погледна Сазиков и тихо каза:
– Да, аз виждам Неговото присъствие, виждам, че във Вашата душа – колкото и да е черна от греха и покрита с кората на злодеяния – ще се намери място и за светлината. Ще настъпи за теб светлина, Серафиме, и твоят светец Серафим Саровски няма да те остави.
Лицето на Сазиков се изкриви, той целият се разтрепера и с омраза прошепна:
– Ще се пречукам, попе, все едно ще те пречукам! Много знаеш, само не мога да разбера – откъде?
О. Арсений се обърна и си тръгна, повтаряйки си: „Господи, бъди милостив към мене, грешния“. Времето течеше, имаше много работа и докато я вършеше, о. Арсений се четеше наум по памет акатасти и молитви, вечернята, утренята, йерейското правило.
Вторият болен беше от репресираните. Полека-лека и той започна да се оправя. Неговата история беше най-обикновена, такива истории в лагера имаше хиляди и всичките си приличаха.
Партиен член от седемнадесета година, „правил“ Октомврийската революция, познавал Ленин, командвал армия през 1920, заемал висок пост в ЧК, потвърждавал присъди на Тройката[6], напоследък работил като член на колегия в НКВД, а сега го изпратили да умира в лагер със специално предназначение.
В бараката имаше най-различни репресирани: едни умираха заради глупави приказки, повечето бяха попаднали тук по лъжливи доноси, други – заради вярата си, трети – от „идейните“ комунисти – трябваше да бъдат очистени, защото бяха препречили пътя на някого. Но всички, озовали се тук, рано или късно трябваше да умрат в „специалния“. Всички!
От „идейните“ беше и Александър Павлович Авсеенков. Щом произнесоха фамилното му име, о. Арсений си спомни този човек. Фамилията му често се споменаваше оп вестниците, а и присъдата на самия о. Арсений бе потвърдена от Александър Павлович. Когато изчитаха решението на Тройката, с което о. Арсений се осъждаше на разстрел „за контрареволюционна дейност“, а след това разстрелът се заменяше с 15 години в „лагер със специален режим“, името на този човек бе останало в паметта му.
Авсеенков беше вече на години, наглед около четиридесет-петдесет, но лагерният живот беше оставил тежкия си отпечатък върху него и тук му беше по-трудно, отколкото на мнозина. Гладът, изнурителният труд, побоите, постоянната близост на смъртта – всичко това беднееше пред мисълта, че до вчера самият той бе пращал хората тук и когато бе подписвал присъдите въз основа на решенията на „тройката“, искрено бе вярвал, че осъжданите в лагер или на разстрел са наистина „врагове на народа“. Когато се озова в лагера и се запозна с лагерниците, той ясно разбра и осъзна, че изпращайки на смърт десетки и стотици хиляди невинни хора, е извършвал страшно, чудовищно дело.
От висотата на своя пост не бе видял истинското положение на нещата и събитията, беше изгубил истината, беше вярвал на протоколите от разпитите, на ласкателствата на подчинените, на сухите директиви и беше скъсал връзката с живите хора и с живота.
Авсеенков безкрайно се измъчваше, преживяваше, но не можеше да реши нищо в себе си. Усещането да духовна опустошеност и осакатеност го изгаряше. Беше мълчалив, добър, делеше с хората и последното, което има, не се боеше от криминалните и от началството. Гневът му беше страшен, но не губеше самообладание; застъпваше се за онеправданите, за което често отиваше в карцера. Авсеенков се привърза към о. Арсений, обикна го заради неговата добрина и отзивчивост. Често му казваше:
– Душа човек сте Вие, о. Арсений – (повечето лагерници в бараката го наричаха „отец Арсений“) – виждам това, но аз съм комунист, а Вие сте служител на култа – свещеник. Възгледите ни са различни. Според идеите си аз трябва да се боря срещу Вас, така да се каже, идеологически.
О. Арсений ще се усмихне и ще рече:
– Ех и Вие! Дощяло Ви се да се борите! Нали се борихме, борихте, пък лагерът Ви глътна с все идеологията. А моята Христова вяра си беше с мен и там, на свобода, и тук. Бог е един навсякъде и помага на всички хора. Вярвам, че и на Вас ще помогне!
А веднъж му каза:
– Ние с Вас, Александър Павлович, сме стари познайници. Господ отдавна е кръстосал пътищата ни и ни е приготвил среща в лагера.
– Ами! Тук нещо бъркате, о. Арсений. Откъде мога да Ви познавам?
– Познавате ме, Александър Павлович. През 1933, когато църковните дела се решаваха с крути мерки, нас, вярващите, ни изпращаха в лагерите със стотици хиляди, затвориха много църкви – тогава за първи път минах през Вашето ведомство. Решавахте кого къде да пратите. Първата ми присъда потвърдихте Вие през 1939, пак във Вашата „епархия“. Успях да предам за печат само една работа и ме прибраха за втори път. Веднага ме осъдиха на разстрел. Благодарение на Вас ми замениха разстрела със „специален“. Та така си живея по лагери и в заточения, все Ви чаках, и ето че накрая се срещнахме. За Бога, да не си помислите, че искам в нещо да Ви упрекна! Във всичко е волята Божия, а в общия океан на живота моят живот е една капчица вода, която Вие, естествено, и не бихте могли да запомните сред хилядите осъдени. Единствен Господ знае всичко. Съдбата на хората е в Неговите ръце.
Следва
Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“
[1] Вишка – наблюдателна кула (навсякъде – бел. прев.).
[2] Работник по режима – лагерен надзирател с разширени пълномощия.
[3] Волнонаемен – цивилен, който работи във военно ведомство.
[4] Зек (зе-ка) – съкр. от „затворник колонии“ – затворник в лагер.
[5] Етап – конвоирана група затворници, която по етапен ред се придвижва към назначения лагер.
[6] Тройка – безапелационен съд с функции на военен трибунал, действал в Съветския съюз.
