Християнство.бг
Андрей Десницки
Откривайки различни преводи, а понякога и различни книги в едни и същи превод, хората виждат разминавания между текстовете. Защо тук е написано така, а там иначе? За да коментираме конкретни места, се налага да се обръщаме към коментарите и справочниците. Но откъде са въобще тези несъответствия в Библията? Самото тяхно съществуване не означава ли, че истинският, оригинален текст на Писанието вече е изгубен и у нас има само по-късни изопачени копия?
А достигнал ли е до нас оригиналът? Оригиналите на библейските книги – ръкописите, изпълнени собственоръчно от пророк Моисей или от апостол Павел – разбира се, че не са достигнали до нас. Като материал за писане в техните времена е служел папирусът – широки, дълги листи, направени от стъблото на растение, разпространено в делтата на Нил и някои други влажни места на Близкия Изток, или много рядък пергамент – изработена по особен начин кожа от животни. Но пергаментът бил твърде скъп, а папирусът твърде недълготраен – рядко някоя папирусна книга се съхранявала повече от половин век – това се отнася не само до библейските, а въобще до всички. Но точно до нас не са достигнали и оригиналите на Омир или Вергилий или всеки друг автор. Днес ние ги четем само защото в своето време те са били многократно преписвани, а в нашите ръце попадат вече предимно копия, създадени в специалните скриптории на средновековните манастири (в книгата на Умберто Еко „Името на розата“ се разказва за точно такъв манастир). Много по-рядко се срещат копия, създадени непосредствено в античните времена.
Всъщност, всички достигнали до нас оригинални древни ръкописи са откъси на частна преписка и делови книжа, захвърлени някога в египетския боклук (единствено сухият климат в Египет им е позволил да се запазят), и надписите на твърдите повърхности (глинени таблички, отломки, камъни). А що се отнася до литературните произведения, то първите ни известни списъци на Омир отстоят не по-малко от едно хилядолетие от смъртта на техния създател. Ръкописът „Илиада“, най-четеното и почитано в Древна Гърция произведение, е достигнало до нас малко по-късно от шестотин години след това, трагедиите на Еврипид – след около триста години, а шестте първи книги на „Аналите“ на римския историк Тацит са били запазени в един единствен списък от IX век. Никой от здравомислещите изследователи обаче (за „новата хронология“ няма да говорим сега), не потвърждава на това основание, че почитателите на Омир са го „изопачили“ или че средновековните монаси са измислили Тацит.
За сравнение: днес са известни повече от пет хиляди ръкописи, съдържащи едни или други части от Новия Завет. Най-ранните от тях са били направени на папируси в Египет в началото на II век н.е., само няколко десетилетия от смъртта на апостолите. Те, в частност, съдържат откъси от Евангелието от Йоан, в самия край на I век е възможно техният създател да ги е копирал непосредствено от апостолския оригинал. Но откъде всъщност ни е известно, че този или другият ръкопис, действително съдържа оригиналния текст, било то омировите поеми или Библията? В нашето време фалшификацията се разкрива много лесно по най-различни критерии. Истинската възраст на ръкописите сравнително лесно може да се определи по състава на писмения материал и мастилото и по начина на написването. А що се отнася до съдържанието, винаги може да се сравни този ръкопис с другите и така да се определи, доколко то съвпада с другите: фалшификати може да се окажат няколко ръкописи, но не сто и не хиляда от тях.
Ръкописите се изучават и съпоставят – що се отнася до Новия Завет, с това се занимава цял научен институт в немския град Мюнстер. Но дори и в тези случаи, когато древният текст е достигнал до нас в едно–две копия, е възможно да се потвърди или отхвърли неговата истинност на основание на множество данни. Не се ли обърква авторът в историческите детайли от този период, който описва? Добре ли е запознат той с географията на мястото, където се е развивало действието? На какъв език пише той, какви думи използва? Потвърждават ли се неговите свидетелства от независими източници? Цитира ли се неговата книга от други автори, известна ли е тя от по-късно време?
В средните векове хората са знаели много малко за древния свят и за далечните земи, така че всички опити да се измисли древен документ стават днес се виждат отлично. В пет хиляди, достигнали до нас новозаветни ръкописи, се срещат някои несъответствия, но никаква друга вест, освен евангелската, не виждаме в тях. В нито един от тях не е писано, че Иисус не е бил Син Божи или не е умирал на Кръста. Ако всичко това е резултат от делото на някаква огромна банда фалшификатори, работещи по цялото Средиземноморие не по-късно от началото на II век н.е., значи в този свят въобще е невъзможно да се създаде някаква правдоподобна история.
Копия от копия
И така, макар оригиналните ръкописи на библейските книги и да не са достигнали до нас, ние със сигурност можем да потвърдим, че до нас в по-късни копия е достигнал оригиналният текст. Но ако това е така, то защо копията не са лишени от несъответствия? През онези времена не е имало никаква печатна машина, нито компютър и книгите са се преписвали на ръка. В 1-вата глава вече се каза, че в библейските времена, в гръцките текстове е нямало дори пространства между думите, а в еврейските въобще не са се означавали повечето гласни. Затова при преписа в текста е неизбежно да не са се прокрадвали изопачавания и несъотвествия, а понякога, когато древният текст е бил неясен за преписвача, той, стремейки се да го обясни, отстъпвал още по-далеч от оригинала.
Най-лесно могат да се обяснят изопачаванията при преписа на ръкописите със забележимите разминавания в цифрите, например, получили се при преписа на израилтяните (ср. 2 Царства 24 и 1Паралипоменон 21:5). Сред хилядите достигнали до нас библейски ръкописи (също както и ръкописите на други древни текстове) няма два съвършено еднакви. Но сред тях все пак няма и такива, в които да се твърди, например, че е възможно да се убива, краде и лъжесвидетелства. В новото време, след Гутенберг, в изданието от 1631 г. в заповедта Не прелюбодействай, в английските печатници са пропуснали думата не (било по небрежност, било по несъгласие с тази заповед), за което и били глобени от Кентърберийският архиепископ за астрономическата сума за онези времена от 300 фунта.
В наше време пък, са безброй новите сензационни „версии“ на библейските истории… Но всичко това вече няма отношение към Библията. Нещо повече, в наше време авторът създава някаква окончателна версия на произведението, отнася я към типографията (или я публикува в интернет) – това е и възможно да се счита за краен вариант на авторския текст.
А ако изобщо няма печатна машина? Ана Ахматова например, е написала поемата „Панихида“, която просто не е могла да бъде отпечатана в Съветския Съюз по това време. До нас са достигнали няколко ръкописни варианта, създадени от самата Ахматова… и те не са напълно еднакви! С времето тя по нещо е променяла в собствения си текст. Кой вариант тогава се смята за най-правилният? Разбира се, че всеки от тях е авторски текст. Напълно възможно е подобно нещо да се случи и в древността: несъответствията са можели да възникнат не само в процеса на преписването, но и по време на съчиняването на тези текстове. Разбира се, както в случая със стиховете на Ахматова, тези детайли са второстепенни. В ръкописите на Стария Завет, който за разлика от Новия е бил писал в продължение на хилядолетия, разминаванията са особено много. За това предстои да разкажем по-подробно.
Септуагинта и Масоретският текст
В средата на III век пр. н.е., цар Птолемей II Филаделф, управителят на елинския Египет и колекционер на редки ръкописи за знаменитата Александрийска библиотека, пожелал да има на свое разположение гръцки превод на еврейското Свещено Писание. Възможно е той да се нуждаел от адекватна версия на Закона, по която живеела немалка част от неговите поданици (а в Александрия по това време имало многочислена еврейска общност), а може просто да е бил заинтригуван от древните текстове. Каквато и да е причината, еврейската общност се отнесла към неговата заповед с ентусиазъм; все пак по това време евреите, разсеяни към източното Средиземноморие, са говорили вече главно на гръцки и на тях също им е бил необходим разбираем текст на Свещеното Писание.
Как точно се е осъществил този превод, ние не знаем с точност, а главно от много по-късни разкази, в които историята тясно се преплита с легендата. Казват, че преводът се е осъществил от седемдесет или седемдесет и двама старци, специално дошли за това от Палестина в Египет. Затова числото 70 – на латински септуагинта, става название на самия превод, който на руски някога се е наричал Превод на седемдесетте тълковници1Нарича се още Превод на 72-та тълковници (бел. ред.). От този превод широко се ползвали в своето време и гръкоезичните иудеи, и християните. Така апостолите, които са писали на гръцки език, са се обръщали не към староеврейския текст, а към Септуагинта. Позовавайки се на Писанието, те са имали предвид именно нея и в следващите векове тя си оставала за източната част на християнския свят основният, най-авторитетен текст на Стария Завет. От нея са се правели нови преводи, например, славянският. Вероятно, именно заради тази популярност сред християните, иудеите изобщо се отказали от нейната употреба и са избрали друг по-разпространен вариант на староеврейския текст, наречен по-късно Масоретски (от еврейски масорет – предаване, предание).
В ново време, когато Библията започнала активно да се превежда на съвременните езици, именно към този текст са се обърнали западните християни, по-специално протестантите, сред които Септуагинта никога не е имала широко разпространение. Но в Православната църква тя е била и си остава основният традиционен текст на Стария Завет. Впрочем, днес интересът към Септуагинта нараства и на Запад. Тя не просто е паметник на древността, е ценен източник, от който ние разбираме за историите на библейските текстове и за различните техни тълкувания.
Впрочем, когато в средата на XX век около Мъртво море са били намерени свитъци от събранията на Кумранската общност, съхранили се в пещерите 19 столетия, се оказало, че дори и по времето на Иисус и апостолите, при евреите просто не е съществувал един вариант на Писанието. Едни ръкописи са залегнали в основата на Септуагинта (те не са достигнали до нас), а други са в основата на Масоретския текст, и трябва да отбележим, че те са били много повече. Съществували са и други варианти на текста. Например, Самарянското Петокнижие – свещеният текст на самите тези самаряни, за които четем в Новия Завет. Но той не е се е разпространил никъде извън пределите на тази общност. Септуагинта е малко по-обемна от Масоретския текст: тя включва книгите, които се наричат неканонични или второканонични. Към този гръцки текст книгата Естир например е три пъти по-дълга отколкото в еврейския текст; освен това, в еврейския вариант Естир е единствената книга, в която отсъства думата Бог.
Немалко разлики намираме на тълкувателно ниво. Най-известният пример е пророчеството на Исаия: Ето, Девица ще зачене и ще роди Син и ще Му нарекат името Емануил (Исаия 7:14) . Там, където виждаме думата Дева, в еврейския текст стои думата алма, обозначаваща просто млада жена, обикновено неомъжена. Но преводачите на Септуагинта са употребили тук думата партенос – дева, и затова евангелист Матей се позовава на това пророчество, говорейки за девственото рождение на Христос (към това ще се върнем в 30-та глава).
Най-древното предание гласи, че на преводача, който поставил в текста тази дума по внушение на Светия Дух, му било обещано, че той няма да умре, докато не види със собствените си очи, как ще се сбъдне това пророчество, и че именно той е старецът Симеон, който приел в ръцете си младенеца Иисус (Лука 2 гл. и по-нататък). Съвременният човек може скептично да се отнася към това предание, но е несъмнено, че дълго още преди написването на Новия Завет, думите на пророк Исаия са се разбирали като вест за идещото чудесно рождение на необикновения Младенец. Трудно е да се каже, доколко е достоверно това предание. Но то съвършено точно отразява този факт, че вече в иудаизма старозаветните пророчества са се разбирали като указание на събитията, които предстоели да се случат, и това разбиране намерило своето отражение в текста на Септуагинта.
Днес понякога може да чуем, че иудеите са „изопачили“ Масоретския текст на даденото място или обратното, че това са направили християните със Септуагинта. Такива упреци едва ли са справедливи, но е вярно друго: различните религиозни традиции избират за себе си от тези съществуващи варианти на текста, които съответстват на тяхното вероучение.
Новозаветните вариации
Новият Завет имал повече късмет от Стария. Той бил написан в тази епоха, когато е било възможно книгите достатъчно бързо и широко да се разпространят по цялата Римска империя, затова на нас ни е сравнително по-лесно да проследим неговата ранна история. Но и той не е свободен от ръкописни несъответствия. Най-същественото несъответствие срещаме в края на Евангелието от Марк. Множество древни ръкописи внезапно прекъсват на 8-мия стих от 16-тата глава: …(жените–мироносици) никому нищо не казаха понеже се бояха. В други се съдържа кратък епилог: ..., но бързо възвестиха всичко, което им бе открито на тези, които бяха с Петър. След което и Сам Иисус от Изтока и до Запада разпространи чрез тях свещената и нетленна проповед на вечното спасение. Амин. Възможно е ръкописът на самия апостол Марк действително да прекъсва в средата на фразата (ръкописите, за съжаление, не само се горят, но и тънат и просто се изгубват, особено техните последни листи), а неговите приятели или ученици да са написали заключителни фрази след него. И в това няма нищо странно, нито скандално.
Библията е станала Библия, не защото са я писали лично апостолите, а преди всичко, защото е призната от обществото на вярващите – Църквата, чрез която стига до нас. Поразителното множество несъответствия обаче, се отнасят буквално до една–две думи или техния порядък. Често става дума за правописни особености, при това в личните имена. Понякога една буква променя структурата на цялото изречение. Например, в първото послание на апостол Павел до солуняните, една и съща дума в различните ръкописи изглежда като ΝΗΠΙΟΙ (кърмачка, бел. прев.) или ΗΠΙΟΙ (нежни, бел. прев.) (в древност са писали с такива букви, които ние днес наричаме главни). Ако изберем първият вариант, смисълът на цялата фраза ще бъде такъв: ние бяхме тихи сред вас, също както кърмачката нежно се обхожда със своите деца. А ако вторият е такъв: ние бяхме сред вас като младенци. И както кърмачката нежно се отнася със своите деца….2 Макар и да можехме да се явим с важност като Христови апостоли, при все това ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си (1 Сол. 2:7).
Впрочем, не е трудно да се убедим, че общият смисъл на текста не се изменя рязко. В действителност, всички подобни несъответствия, дори най-големите, не засягат същността на християнската вяра. Още повече, че разминаванията възникват и между преводите. Всеки сложен текст е възможно да бъде разбран и преведен на друг език не само по един начин. Това вече е отделна тема, и ние ще се върнем към нея в глави 16-та до 19-та, а засега ще отбележим само, че различните преводи може да взимат различни варианти на оригиналния текст. Например, разликите между църковнославянската и Синодалната Библия по-често от всичко се обясняват с разминаването между текста на Септуагинта и Масоретския текст, а разликите между Синодалния Нов Завет и западните преводи – с разминаванията между различните ръкописи. Във всеки случай, нашето разбиране на Библейското Откровение в огромна степен зависи не само от самия текст, а и от нашите вяра и убеждения, от представите на това общество или на тази общност, към която принадлежим ние. Впрочем, това се отнася не само до Библията…
Различните варианти на текстовете, описващи едно и също събитие
Но, какво да кажем за тези случаи, когато си противоречат едни на други не отделни ръкописи или преводи, а различни книги в един и същ превод? А понякога различни места на една и съща книга? Виждаме това от самото начало на книга Битие. Това повествование се води на образен, поетичен език, който през всички времена прекрасно се разбира и от деца, и от влюбени. В този разказ се споменава и сътворението на човека, на мъжа и жената след всички живи същества, но не се разказва подробно за първите хора. Споменава се само едно основно явление: мъжът и жената са сътворени заедно, едновременно. Втората глава споменава за сътворението на човека вече в по-голям план: И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа… И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен. Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той… но за човека не се намери помощник, нему подобен (Бит. 2:7-20).
А какво се получава, че отначало е бил създаден мъжът, а после всички животни и птици, и след това жената? От гледна точка на мнозина съвременни учени, тук пред нас са две версии на преданието за сътворението на света, някога съществуващи самостоятелно и по-късно обединени в един текст на книга Битие. Но нима този, който е писал текста, е бил дотолкова глупав и невнимателен, че не е забелязал това противоречие? Да, не е бил, разбира се. Изглежда, че той не го е считал за противоречие, а за два възгледа, разкриващи различни страни на едни и същи явления. Първата глава показва единството на мъжа и жената, тяхното достойнство като венец на творението. Втората глава подчертава толкова важното за патриархалните общества първенство на мъжа, но заедно с това и нуждата на всеки човек от приятел нему подобен, за което и служи разделението на половете. Първата глава е построена по хронологически, а втората – по логически принцип.
Такива примери в Библията са твърде много. Най-известният са четирите евангелия, тоест, четирите книги, разказващи, всяка по своему, една и съща история. В главното те напълно са съгласни, но детайлите на повествованието могат да се различават. Така за благоразумният разбойник, който на кръста поискал от Христос: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!, разказва единствено само Лука (Лук. 23:40-43), а Матей (Мат. 27:44) и Марк (Марк 15:32) накратко съобщават, че Го хулеха и разбойниците, разпнати с Него. Противоречие ли е? Да. Но то означава само това, че двамата евангелисти просто нищо не са знаели за този разбойник, а Лука, който, както сам той е писал, че грижливо проучил всичко (Лук. 1:3), достигнал и до този важен детайл. В действителност, това само потвърждава достоверността на евангелията като исторически свидетелства.
Ако четирима свидетели в съда повтарят дума по дума една и съща версия, значи са се договорили, защото четирима души не могат да запомнят едно и също събитие съвършено еднакво. А ако всеки разказ, се различава от другите с няколко детайли, но съвпада с тях в главното, означава, че това действително е истината.
Разбира се, в древност е възниквало желанието да се приведат четирите евангелия в едно, за да не пропуснат нищо. В средата на II век някой си Тациан дори съставя такава „консолидирана версия“, съединявайки паралелните повествования. Това е отлично доказателство, че по това време за канонични са се признавали именно тези четири евангелия и никакви други. Неговата версия получила името Диатесарон (на гръцки език буквално означава „според четирите“), но е отхвърлена от Църквата3 Диатесарон (приписван на Тациан, живял ок. 173 г.) представлява симфония на четирите евангелия, широко употребявана в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в Диатесарона е избран материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие (бел. ред.)..
Както и при съставянето на окончателния вариант на книга Битие, е било решено да се запази цялото многообразие на гласовете, за да може всеки да чуе това, което сега му е най-близко и най-необходимо. А може би е било по-добре ангелите да донесат на хората някакъв готов, съвършено безупречен текст? Но Библията е Откровение, което се разкрива в историята на избрания народ, на Църквата, на цялото човечество; то се разкрива и в историята на отделните хора. Това не е поглед към Бога и човека от студения космос, а разказ за тях, създаден от живи хора за живи хора. Той носи върху себе си отпечатъка на личността на този, който е създал този разказ, и на този, който го е донесъл до нас, а ние самите го възприемаме по различни начини, в зависимост от нашите различни особености и опит. Ето оттук идват и всички несъответствия.
––––
Превод: Виктор Дора
Редакция: Ренета Трифонова
Източник: Андрей Десницки, „40 въпроса за Библията“ (Поредица „Основи на православието”), Москва, Дар, 2014.
- 1Нарича се още Превод на 72-та тълковници (бел. ред.).
- 2Макар и да можехме да се явим с важност като Христови апостоли, при все това ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си (1 Сол. 2:7).
- 3Диатесарон (приписван на Тациан, живял ок. 173 г.) представлява симфония на четирите евангелия, широко употребявана в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в Диатесарона е избран материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие (бел. ред.).
