Ренета Трифонова
Първа част
Задържането на 18 души при операция на ДАНС срещу неонацистката организация „Кръв и чест“ в Пловдив отново поставя въпроса за присъствието и развитието на крайнодесни и неонацистки мрежи в България. Повод за настоящото изследване са два различни по време и характер случая – акцията срещу неонацистка организация в Пловдив и по-ранният случай с жестокото убийство на 37-годишния Георги Кузев на Джендем тепе. В предходната статия „От „защита на децата“ до „ловци на педофили“ – как се създава и възпроизвежда среда на омразата“ разгледахме средата, която през годините се наслагва в българското публично пространство, включително и през последните години в Народното събрание – как думата „педофил“ придоби политически и идеологически знак за враг и как този начин на говорене създава среда на омраза, в която растат деца.
В първата част на настоящото изследване ще потърсим пресечните точки между националистически и православно-консервативни среди – от ранните кампании срещу „София Прайд“, през реториката за „традиционното семейство“, морала и „защитата на децата“, до конкретни случаи, в които политически активисти и църковни дейци действат заедно. Ще проследим как езикът на националистическите среди постепенно намира място в църковното пространство, защото езикът на омразата не започва с насилието. Той започва много по-рано – с определянето на онзи, който трябва да бъде посочен и заклеймен.
1. От националистическите организации до „традиционните ценности“
Младежите, убили Георги Кузев са използвали език и действия на жестока и с нищо непредизвикана омраза, заснели са действията си, публикували са ги в интернет, направили са ги публично достъпни, за да видят всички как наказват жертвата. И макар мнозина да не свързват общността и идеите на Тесак с националистическите организации у нас, езикът и действията им са сходни. Сред задържаните в клуба на неонацистката организация „Кръв и чест“ при акцията на ДАНС на 15 август вечерта, според публикации в националните медии, са баща и двамата му синове, като единият от тях е 18-годишен младеж, за когото прокуратурата потвърждава, че е присъствал на Младежкия хълм в Пловдив при убийството на Георги Кузев. Същият младеж е обвиняем и по друго досъдебно производство, заедно със 17-годишен – за побой над двама непалски граждани в Пловдив през нощта на 24 срещу 25 юли. Нападението отново е било заснето, а видеозаписът е открит при разследването на убийството на Георги Кузев.
Интересът ни обаче не е само към самите организации или към хората, извършили конкретни действия. Въпросът е по-широкобхватен: как през годините националистическият речник за „врага“, „разврата“, „традиционното семейство“ и „моралното прочистване“ се е променял и дали, преминавайки през различни обществени среди, е повлиял и върху радикализирането на езика в част от християнската публичност и църковната общност.
Православните християни като цяло не могат да бъдат поставяни под един знаменател с крайнодесни или неонацистки организации. А и това не е разследване за една организация или за една конспиративна мрежа. По-скоро ще проследим движението на идеи и наративи между различни среди – националистически организации, медии, активисти, богослови и църковни дейци – и ще проверим къде съществуват действителни организационни връзки, къде има само сходство на реториката и къде могат да бъдат установени конкретни пресечни точки.
2. Началото
Между първите шумни кампании срещу гей-парадите и голямата антиджендърна мобилизация от 2018–2019 г. има период, който на пръв поглед изглежда тих и сякаш не така тревожен. Но всъщност именно през тези години се натрупва речникът, който по-късно ще бъде използван с много по-голяма сила от националисти, след това от християни в Аулата на СУ против Истанбулската конвенция, „защитата на детето“, „традиционните ценности“ и всички наративи от този вид, които слушаме днес.
Един от термините, около които през следващите години започва да се изгражда този нов речник, е „ювенална юстиция“ (juvenile justice). Самото понятие не е руско изобретение и не обозначава непременно отделен „съд за деца“. В съвременните правни системи то се използва за специалния подход към деца и непълнолетни, които са в конфликт със закона, като обикновено се поставя по-силен акцент върху възпитанието, ресоциализацията и защитата на детето.
В някои държави съществуват специализирани съдилища или съдебни състави за непълнолетни, а в други – включително България, Норвегия и Русия – делата се разглеждат в рамките на общата съдебна система, при специални правила за непълнолетните.
Проблемът за настоящото изследване започва на друго място – когато това правно понятие бъде извадено от юридическия му контекст и превърнато в политически и пропаганден сюжет. В Русия още преди 2010-те години около „ювеналната юстиция“ се развива силно политизирана критика, според която държавата и социалните служби могат да се превърнат в заплаха за родителите и семейството. Постепенно този тип разказ започва да се свързва с предупреждения за „отнемане на деца“, чуждо влияние и разрушаване на „традиционното семейство“.
Тази трансформация на едно правно понятие в страхова политическа конструкция е важна за проследяване. Защото по-късно същият речник ще се появи и в българските кампании около „норвежката заплаха“ и твърденията, че социалните служби в Норвегия отнемат деца от български семейства, както и по-широкия пропаганден разказ за „западен натиск“ върху „традиционното семейство“.
Това е важен момент за проследяване, защото радикализацията не винаги започва с открита омраза. Началото може да бъде и дума, която никой не би оспорил – „семейство“.
Оттам нататък започва работата със страховете на хората. Най-скъпото, което имат родителите, са техните деца, а семейството е най-сигурната „клетка“, която в християнството често е наричана „домашна църква“ (по темата виж тук). Родителите са готови на всичко за здравето, сигурността и бъдещето на своите деца. Именно затова страхът за децата може да се превърне в един от най-силните инструменти за политически и идеологически натиск – инструмент, способен да замъгли границата между реална заплаха и внушен страх.
Вторият инструмент е добродетелта. Всеки родител иска децата му да бъдат добри, щастливи, образовани и успешни. Затова понятия като морал, добродетел, родителски права и защита на семейството имат силна емоционална тежест. Но за да бъде едно семейство представено като нуждаещо се от защита, трябва да се появи и опасен враг, от който то да бъде избавяно.
Този враг лесно се намира там, където човек трудно разбира или приема различието.
Тъкмо така можем да проследим и една от най-значимите трансформации на този език в България. По време на кампанията срещу Истанбулската конвенция страхът от предполагаемия „джендър“ постепенно измести разговора за насилието, макар самата конвенция да е насочена именно към предотвратяването и борбата с насилието над жени и домашното насилие. В публичния дебат въображаемата заплаха започна да се представя като нещо, от което обществото трябва да бъде „защитено“, а тази защита все по-често се насочваше към конкретни групи от населението.
Реакцията на хора, които не са запознати с механизмите на подобна политико-идеологическа пропаганда, сама по себе си е разбираема. Проблемът възниква тогава, когато реториката премине границата на обществения спор и започне да стигматизира хора и групи. А още по-сериозният въпрос е какво се случва, когато подобна реторика започне да създава среда, в която физическото насилие може да бъде оправдавано, омаловажавано или представяно като „защита“.
Именно това прави случаят в Пловдив особено важен за настоящото изследване.
Има ли връзка между езика на крайните националистически среди от началото на 2010-те и езика на днешните движения, представящи се като защитници на „традиционното семейство“, „християнските ценности“ и „децата“?
Не можем да твърдим, че зад тези различни среди стои една организация или единен център. Но е възможно да проследим движението на идеи – от откровено радикалния националистически език към по-приемливия език за семейството, родителството, християнството и защитата на децата.
Така можем да видим как една идея променя формата си, докато преминава от крайните политически среди към гражданското общество, медиите, богословския дискурс и накрая към църковната публичност.
3. „Ювеналната юстиция“
Още през 2009 г. „ювеналната юстиция“ вече е напълно оформена тема в руското публично пространство, включително в православните и консервативните среди. Например през февруари 2009 г. в рамките на XVII Международни Рождественски образователни четения в Москва е организирана конференция „Семья и ювенальная юстиция“, поставяща въпроса дали ювеналната юстиция е решение на социални проблеми или „заплаха за разрушаването на института на семейството и традиционните нравствени ценности. Тя е в направление „Семейството във века на глобализацията“, под председателството на Красногорския епископ Сава.
„Русская народная линия“ от 18 февруари 2009 г. съобщава за вече провелата се дискусия и възпроизвежда точно пропагандната формулировка:
„Ювеналната юстиция — дългоочаквано решение на остри социални проблеми или заплаха за разрушаване на института на семейството и традиционните нравствени ценности?“
През същата година темата вече има и православен говорител на високо публично ниво: прот. Димитрий Смирнов говори срещу създаването на ювенална юстиция в Русия, разглеждайки я като инструмент, внесен от чужбина с цел дестабилизация на руското общество чрез разрушаване на традиционния модел на семейството. Според него законът за домашното насилие ще насърчи продажбата на деца.
Още по-показателно е, че през октомври 2009 г. РИА Новости отразява публична дискусия за развитието на ювеналната юстиция в Русия, а през декември 2009 г. вече циркулира много по-радикалната версия на наратива – ювеналната юстиция като „разрушаване на семейството“, заплаха за родителите и инструмент за отнемане на деца. Реториката се променя напълно и придобива почти есхатологичен и силно емоционален характер. Дебатът се премества от съдебните зали към църковните амвони и площадите. Консервативни родителски организации, обществени движения и представители на Църквата (включително фигури като о. Димитрий Смирнов и о. Всеволод Чаплин) налагат изцяло нов речник по темата. „Русская народная линия“ излиза с материал със заглавие „Ювенальная юстиция — это уничтожение семьи“ („Ювеналната юстиция – това е унищожение на семейството“).
Има още нещо особено интересно: през 2009 г. в Русия има не само пропагандни материали, но и академична и юридическа литература, посветена на ювеналната юстиция. Например Руската държавна библиотека регистрира материали от научно-практическа конференция в Улан-Уде през 2009 г., посветена на „ювеналната юстиция и проблемите на защитата на правата на непълнолетните“. Путин вече е човекът, който е определял руската политика почти десетилетие – президент 2000–2008 г. и след това премиер, при запазено огромно политическо влияние.
И точно тогава намираме вече оформен публичен конфликт около „ювеналната юстиция“, в който тя не е представяна като юридически механизъм за защита на децата, а като заплаха за семейството. „Ювеналната юстиция“ вече е свързана в православно-консервативния дискурс с разрушаването на семейството и традиционните нравствени ценности, с антигей реторика и съответно – тя влиза в полезрението на националистическите среди, които съществуват върху тази идеологическа основа. В един период от време всички националисти, чиито интереси са били насочени към мигранти, бежанци и хора с различен етнос, започват да се интересуват от семейството и децата.
4. Сътрудничество между църквата и държавата
За да разберем какво се променя през следващите години, трябва да започнем от една важна подробност.
През 2011 г. между Българската православна църква и Министерството на труда и социалната политика е подписано стратегическо споразумение за сътрудничество в социалната област. На 22 юли министър Тотю Младенов и патриарх Максим се договорят двете институции да работят съвместно по социални проблеми, включително по интеграцията и подобряването на качеството на живот на хората в неравностойно положение, подкрепата на деца и младежи в риск и насърчаването на доброволчеството. Самата Българска патриаршия определя споразумението като стъпка към „по-цялостно и пълно социално служение“ на Църквата[1].
Това е важно за историята, която предстои да разкажем, защото Църквата често е обвинявана, че не работи достатъчно с младежи и не се включва в социални дейности, като този въпрос прозвуча с особена острота след убийството на Георги Кузев от непълнолетни младежи. Но читателите може би не знаят или са забравили, че през 2011 г. имаше институционално сътрудничество между БПЦ и държавата именно в областта на социалната мисия, включително грижата за деца и младежи в риск. По това време няма публично очертан конфликт около самата идея Църквата да участва в социални политики и проекти за деца. Напротив – посоката е към партньорство с държавните институции.
Само година по-късно обаче публичният език около децата, семейството, държавата и сексуалността започва да изглежда различно. И първите успешни опити да се разбие тази добра връзка дойдоха от църковни среди, медийни говорители и журналисти.
6. Различните националистически линии и първите публични пресечни точки
Един от първите механизми, чрез които започва да се разрушава общественото доверие и чувството за общност, е създаването на образ на „другия“ като заплаха – човек или група, които постепенно престават да бъдат възприемани като част от същото общество.
Именно оттук започва да се проследява и реториката около „София Прайд“ и публичните позиции на някои свещеници, при които различието постепенно е представяно не като нравствен проблем, а като заплаха за семейството, децата, църквата и самото общество.
Още тогава част от крайния националистически език се появява в публичното пространство чрез понятия като „традиционно семейство“, „морал“, „църква“ и „традиционни ценности“. През 2013 г., на протест срещу „София Прайд“, националистът Симеон Костадинов представя семейството, морала и църквата като основи на националната общност и определя гей-парада като заплаха за тяхното запазване. По-късно, в разговор с „Капитал“[2], Костадинов говори и за „Кръв и чест“, като описва членовете на организацията като младежи с „изключително чисто и ясно изразено национално самосъзнание“, които могат да бъдат „не съвсем любвеобилни към враговете на родината“. Същият източник обаче посочва и Софийска градска прокуратура в свое становище, където възпроизвежда друго изказване на Костадинов – за правото на държавата и нацията да се „защитят“, дори ако това означава да бъдат пренебрегнати определени правни или международни положения[3].
В доклада на БХК[4] за престъпленията от омраза се прави ретроспективна връзка между публичната хомофобска националистическа реторика и медийното пространство: посочен е пример от 2011 г. с Андрей Слабаков от ВМРО[5], а за 2012 г. – bTV и Евгений Янакиев.
През 2012 г. започва активната дейност със сходна реторика на двамата братя свещеници от Сливен Силвестър и Евгений Янакиеви. Отец Евгений Янакиев от сливенския храм „Св. Димитър“ излиза с публична кампания срещу „София Прайд 2012“ още в началото на юни. На 6 юни 2012 г. в. „Стандарт“ публикува негов призив православните християни да се противопоставят на парада, включително чрез хвърляне на камъни. Human Rights Watch документира думите и последвалото им потвърждение от Янакиев по БНР[6]. Това е документирано и в последващото отворено писмо на БХК до Светия Синод от 10 юни[7].
На 13 юни Силвестър Янакиев изразява мнение, че „85% от гейовете на стари години стават педофили“, а брат му Евгени Янакиев е още по-краен – според него „тези хора били болни“[8].
На 15 юни 2012 г. bTV съобщава, че именно сливенският свещеник Евгений е призовал участниците в парада да бъдат замервани с камъни. Неговият по-голям брат, тогава още свещеник, Силвестър Янакиев[9], също публично се включва в анти-ЛГБТ кампанията, а двамата братя стават разпознаваеми лица на тази позиция. На 18 юни е цитиран с твърдението, че шествията са форма на „пропаганда“ и че са недопустими. На 20 юни Евгений отново прави широко отразени изказвания по bTV, включително че според него е необходим „отпор“ срещу хомосексуалността. Тогава той прави връзка между хомосексуалността и законодателството за закрила на детето. Още тогава през 2012 г. Евгени Янакиев използва „защитата на децата“ като рамка и казва директно, че „Законът за закрила на детето е плод на хомосексуализма“[10]. На 27 юни полицията го предупреждава да не насажда омраза[11]. Инспектор от полицията в Сливен посещава иконом Евгений Янакиев в храма и му връчва предупреждение, че с изявленията си нарушава чл. 146, ал. 1 от Наказателния кодекс, предвиждащ лишаване от свобода от една до четири години и глоба от 5000 до 10 000 лева, както и обществено порицание за проповядване или подбуждане към дискриминация[12]. На 28 юни 2012 г. Сливенската митрополия, начело с митрополит Йоаникий, публично защитава Евгений и призовава православните да не участват и дори да не стават свидетели на „София Прайд“[13].
В доклада на Българския хелзински комитет за 2024 г. „Престъпленията от предразсъдъци и речта на омраза в България“, свещ. Евгений Янакиев е споменат на стр. 36. Под линия е даден пример за реч на омаза и с бившия евродепутат Андрей Слабаков.
Така че ако проследим генезиса на националистическата/анти-ЛГБТ мобилизация около „София Прайд“, 2012-та е много важна: още преди създаването на Националистическа партия на България (НПБ) през 2013 г., от Сливен идва организирана и силно публична анти-прайд реторика, в която главен инструмент са братята Янакиеви, а Сливенската митрополия заема подкрепяща позиция спрямо Евгений. Тоест, можем да разглеждаме 2011–2012 г. не само като период на „църковна реакция срещу прайда“, а като момент, в който клирици и говорители на националистическите организации започват да използват сходен речник, а чрез медиите той става масово достъпен.
На 30 юни 2012 г. Евгений Янакиев лично повежда контрашествие от около 250 националисти срещу „София Прайд“. Пет националистически формации тръгват от НДК по бул. „Витоша“ и отиват до църквата „Света Неделя“ в знак на протест срещу гей парада, който е насрочен за същия ден, но в късния следобед. Организираното шествие е съгласувано със Столичната община, в него участва Ангел Джамбазки от ВМРО-БНД, който е общински съветник в София. Процесията преминава по емблематичната софийска улица с викове: „Българино, събуди се!“; „Умри, умри педераст“, „За България свобода или смърт“[14]. В шествието се включат същите структури, които година по-късно – през ноември 2013 г. ще се включат в създаването на Националистическа партия на България (БНД) заедно с „Кръв и чест“, предвождана от Симеон Костадинов
Сред организациите и групите около проекта са: Симеон Костадинов, „Национална съпротива“ – ултранационалистическа и антидемократична организация, създадена през 2008 г., Българска национално-радикална партия (БНРП), учредена през 1990 г., с председател Павел Чернев от 2006 г., „Кръв и чест“ със структури в България от 2001 г., младежки националистически организации, футболни/ултрас групи и други националистически формации. При учредяването националистите заявяват публично, че на партията ѝ трябват от 5 до 7 години да „овладее пълната държавно-политическа власт в страната, да смени изцяло политическата система и елит и да превърне България в регионален политически, икономически и военен фактор“[15].
През април 2014 г. Софийската градска прокуратура се обявява против регистрацията на Националистическата партия на България и настоява пред Софийския градски съд тя да бъде отказана. Прокуратурата мотивира становището си с твърдение, че идеологията и дейността на формацията противоречат на Конституцията, на Закона за политическите партии и европейските правни стандарти. Впоследствие НПБ не получава съдебна регистрация, тъй като учредителите изтеглят документите си. БХК изрично посочва това, като отбелязва и че прокуратурата действително е внесла отрицателно становище след сигнала на 112 общественици[16]. Формацията обаче успява да участва на избори през 2014 г. като коалиция „Националистически партии на България“, създадена от партия „Свобода“ на Павел Чернев (2008) и „Либертас България“, а Симеон Костадинов е неин председател и водач на листата за изборите за Европейски парламент. Формацията обаче има изключително ниски резултати[17].
Павел Чернев е още един важен пример за пресичането на националистическата и православно-консервативната среда. След като през 2008 г. създава и оглавява партия „Свобода“, от 2012 г. той вече е посочван като политически секретар на неформалната организация „Православна зора“[18].
Биографичната последователност е показателна за движението на един и същ политически активист като Чернев между националистическата политика, изчистването на образа от националсоциализма и вкарването му в православно-консервативната окраска. Има достатъчно сведения и източници, в които се посочва, че някои медии са много добре настроени към националистите. През юни 2003 г. списание „Егоист” публикува култовата статия „В името на Отца“, която описва Павел Чернев и неговите сподвижници като качествено нов тип патриоти, нямащи нищо общо с неофашизма, шовинизма и антисемитизма[19].
Още по-интересен факт е, че през 2012 г. „Православна зора“ се свързва с дейности около православните сръбски анклави в Косово, а впоследствие Чернев участва като наблюдател на референдума в Крим през 2014 г.[20]. Поведението и визитата му получават противоречиви отзиви в България, тъй като националистически и проруски кръгове поддържат тезите му за легитимност на вота, но българската държава отказва да признае резултатите от вота, защото според Консултативния съвет за национална сигурност при президента на РБ Росен Плевнелиев, референдумът в Крим нарушава международното право и конституцията на Украйна.
Тези факти заслужават отделно разглеждане, защото показват как около понятието „православна защита“ постепенно се натрупва геополитически речник, който не се изчерпва с вътрешните български спорове за семейството и морала. И определено този речников запас не е формиран на Запад, нито обръща лицето си натам, каквито опити за внушения има след разбиването на националистическата група „Кръв и чест“ в Пловдив.
Осем години по-късно през 2020 г., Костадинов оглавява нова политическа формация – ЧЕСТ („Чиста, Единна и Суверенна Татковина“).
В подробен материал на „Свободна Европа“, посветен на партията, Полина Паунова проследява политическата биография на Костадинов и връзките му с различни националистически среди. Публикацията припомня и неговите публични изказвания за „Кръв и чест“, както и факта, че години по-късно той определя сходството между името на новата партия и названието „Кръв и чест“ като „случайно съвпадение“.
За настоящото изследване обаче още по-важно е друго.
Сред хората около ЧЕСТ е посочен Спас Генчин от сдружение „Православен завет“. Според „Свободна Европа“[21] организацията публикува призиви срещу „джендър идеологията“ и участва в кампанията срещу Закона за социалните услуги. В същия контекст авторката посочва и произхода на тази кампания от т.нар. „норвежка заплаха“ – разпространяваното твърдение, че „някой отвън ще дойде, за да вземе българските деца“.
Материалът посочва още Силвестър Янакиев сред участниците в учредяването на ЧЕСТ и припомня, че в учредителните документи на формацията неговото име и това на брат му, свещеник Евгений Янакиев, са свързани с ранните призиви срещу „София Прайд“. В статията са събрани няколко линии, които дотук проследявахме отделно: националистическата среда около Костадинов, „православната идентичност“, която той се опитва да си припише, анти-ЛГБТ реториката и вече оформеният антиджендърен наратив за „норвежката заплаха“ срещу българските деца.
Тази реторика постепенно излиза извън рамките на анти-ЛГБТ протестите и започва да се насочва навътре – към самата църковна общност. През 2014 г. кампанията на Мартин Карбовски „Вън педерастите от църквата!“ вече превръща обвинението в публично средство за „прочистване“ на Църквата. През февруари е издигнат едноименен билборд, който впоследствие е свален след сигнали заради съдържанието му. В годишния доклад на Комисията за защита от дискриминация за 2015 г. на стр. 39 се разглежда именно проектът на Карбовски, включително телевизионните предавания и външната реклама (билборда). КЗД приема, че призивът е създал враждебна среда спрямо хората с хомосексуална ориентация.
Така езикът на публичното заклеймяване вече не само определя външен враг, а започва да търси „врага“ вътре в самата общност. Именно в този контекст трябва да разглеждаме и случилото се няколко месеца по-късно в Троянския манастир. Там вече не става дума само за плакат, телевизионно изказване или протестен лозунг. Политически активисти и църковен служител се появяват заедно в манастира, за да разобличават и отстраняват хора, определени от тях като морално неприемливи. Реториката на „прочистването“ преминава към действие.
7. Ловът на хомосексуалисти в Троянския манастир
Както видяхме и по-горе, през 2014 г. връзките между националистическата среда и сливенските свещеници вече не се ограничават до сходство в публичните им позиции. Те преминават и в конкретни съвместни действия. Същата година Павел Чернев отново се включва активно в политическия живот, а около него, Симеон Костадинов и свещеник Силвестър Янакиев се оформя показна акция, който може да послужи за „учебникарски“ пример на съвременните националисти.
Припомнянето на тази печална акция е важно и заради по-късния пловдивски случай с т.нар. „лов на педофили“, защото той не е първият, в който се стига до трагичен развой след подобна националистическа и морализаторска реторика.
Според публикация на „Дойче веле“ от 5 май 2014 г., основана на съобщение на коалицията „Националистически партии на България“ до медиите, група националисти, самата тя определила се като своеобразна „айнзац група“, е действала в Троянския манастир. В съобщението като ръководители на групата са посочени Симеон Костадинов, Павел Чернев и отец Силвестър Янакиев[22].
Поводът за акцията са твърдения за хомосексуални отношения между монаси от обителта. Според публикациите от онова време участниците притискат архимандрит Августин и архимандрит Пахомий, а акцията е заснета и впоследствие излъчена в предаването на Мартин Карбовски по TV7. Епископ Сионий потвърждава, че е поискал двамата духовници да напуснат манастира, но твърди, че е взел решението сам; същевременно казва, че националистите са заплашили, че при отказ ще използват „други методи“.
Трябва да се има предвид, че православният свещеник не може да извършва служение или да предприема публични действия извън своята енория без благословението на своя архиерей, а когато става дума за друга епархия – и без съответното разрешение на местния митрополит. Макар манастирът да е ставропигиален (на пряко подчинение на Св. Синод) това важи с особена сила, когато става дума за манастир, който се намира извън епархията, в която свещеникът служи.
Затова участието на православен свещеник в акция, организирана съвместно с политически лица в манастир от друга епархия, повдига сериозни въпроси за спазването на църковния ред и уставните правила на БПЦ. В случая със Силвестър Янакиев обаче не последва публично известно църковно наказание или друга санкция. Напротив – съвместната акция с националистически политически лица беше публично заснета и излъчена от екипа на Мартин Карбовски под слогана „Вън педерастите от църквата!“, а новият епископ Сионий зае мястото на предишния изгонен игумен архим. Августин.
На практика този публичен „лов на хомосексуалисти“ и „прочистване на манастир“, както се изразяват националистите в съобщението си, се разигра пред очите на цялото общество, беше разпространен в градското пространство, при това с участието на хора от политическата и медийната среда, които представяха действията си като защита на църквата и „християнския морал“. Тъкмо този епизод е важен и за по-късната линия, която ще проследим – от публичното разобличаване на хора, обвинявани в сексуална „аморалност“, до днешната реторика за „лов на педофили“ и свързването на хомосексуалността с педофилията. Не твърдим, че между тези конкретни лица съществува пряка организационна връзка, а по-скоро въпросът е какъв модел на публично обвинение и заклеймяване се утвърждава и вече действа с пълна сила днес, години по-късно след този случай.
8. Трагичният изход от „прочистването“ на манастира
Две седмици след акцията, на 30 април 2014 г., архимандрит Августин умира в болница в Троян, след като му прилошава на автобусната спирка край манастира. От наличните данни не може да се заключи, че акцията е причинила смъртта му. Подобна причинно-следствена връзка обаче е била обсъждана в последващи медийни публикации поради силното притеснение на възрастния монах от публичната акция пред цяла България, както и заради самото съвпадение във времето. След смъртта на Августин случаят отново е свързван в медиите с телевизионните атаки срещу него и с посещението на Костадинов, Чернев и Карбовски в манастира.
Особено показателна е реакцията след смъртта на архимандрит Августин. В последвал разговор Мартин Карбовски заявява, че „не го гризе съвестта“, Симеон Костадинов защитава действията си, като говори за необходимостта „православната етика да бъде част от обществения живот“, а новият игумен епископ Сионий заявява за смъртта на архим. Августин, че „Бог така е решил“ и пуска монасите, обвинени в хомосексуализъм в отпуск[23]. Самият факт, че участниците в акцията са принудени публично да коментират възможната връзка между оказания върху монаха натиск и последвалата му смърт, показва, че въпросът не е останал само в сферата на журналистическите спекулации. Тази възможна връзка очевидно е била поставена и пред самите участници, които са били принудени да заемат позиция по нея.
Случаят с Августин е важен не защото доказва, че националистическата акция е причинила смъртта му – такова твърдение не може да бъде направено въз основа на наличните данни, а защото показва до каква степен участниците са били готови да стигнат в ролята си на самоназначили се морални съдници и как реагират, когато последствията от публичния натиск се окажат трагични.
Тук изпъква проблемът с тази форма на морализаторска реторика: когато някой бъде обявен публично за нарушител на морала, натискът върху него може да бъде представен като обществено или дори религиозно оправдано действие.
Обърнахме по-голямо внимание на тази история и случаят е особено показателен за настоящото изследване, защото конфликтът е пренесен в самата църковна общност, като „християнският морал“ става основание за публично разобличаване и натиск върху духовници, за „прочистване“, за унижаване на човешката личност, нравствено осъждане и саморазправа. Съответните компетентни органи не вземат никакво отношение или поне такова не е известно досега.
За няколко години в България се създават условия за трайно насаждане на език на омразата, който започва и по-рано с публично стигматизиране на различни етнически групи в обществото, но се спряхме на случая с Троянския манастир, тъй като той е типичен за случващото се днес в църковната среда. Националистическата партия не успява да се превърне в траен политически субект, но понятията, които вече са били използвани, не изчезват. Напротив, през следващите години се появяват в друг контекст и с друг политически и идеологически речник.
Само преди две години – през ноември 2024 г. пред Народния театър отново видяхме как националистически организации превръщат представата за „морални“ и „национални“ ценности в основание за натиск върху хора и институции. Протестът срещу постановката на Джон Малкович в Народния театър „Оръжията и човекът“ беше организиран от националистически формации, а сред участниците бяха представители на „Възраждане“ и ВМРО, ВЗРО Въртоп“, Национално движение „Бащино огнище“, „Национално пробуждане“, „Младежи за България“ и „Куберовъ воинъ“[24], хасковското движение „Българско семейство“, свързано с ВМРО, депутати, политици, журналисти – пълниият им списък можете да видите в материала на Свободна Европа[25]. Самите организатори на протеста представяха пиесата като противоречаща не само на националните, но и на „християнските ценности“.
В този контекст особено показателно е, че непосредствено преди протеста пред Народния театър беше отслужена свързана с проявата „вечерна“ панихида от православни свещеници, която организира Пламен Мирянов. Така религиозният ритуал се оказа непосредствено начало на националистическите агитки, които впоследствие ескалираха протеста[26].
Но преди да продължим нататък, остава още един въпрос, който този текст поставя. Какви са последиците, когато частни лица и политически активисти си присвояват правото да заклеймяват и „прочистват“ хора, които са определили като морално неприемливи? Не се ли случва с пълна сила същото и днес в църковните среди, само че героите вече са с други имена, а теренът са социалните мрежи?
През 2014 г. този модел вече е видим: публично обвинение, посочване на „виновните“, морално възмущение, самоназначени съдници и действие извън институционалните механизми. Тогава обект са били монаси, обвинени в хомосексуалност, антигей паради с антиевпропейски лозунги, достигащи до горене на знамена на ЕС. Днес същият механизъм може да бъде насочен към друг „враг“ – към човек, определен като педофил, към „джендър“, към мюсюлманин, към мигрант или към всеки, който бъде представен като заплаха за общността.
Опасността не започва с физическото насилие, а по-рано, когато някой си присвои правото еднолично да определя кой е морален и кой не е, кой принадлежи към „нашите“ и кой трябва да бъде отстранен. Това не ви ли прилича на Народен съд? А когато институциите не реагират на това присвояване на морален и обществен авторитет, границата между публичното заклеймяване и физическата агресия е не само много малка, но и отдавна е престъпена.
И именно тук се връщаме към Пловдив.
Днешният „лов на педофили“ не се появява във вакуум. Той идва след години, в които езикът на „прочистването“, защитата на „морала“, на „децата“, на „семейството“ и на „Отечеството“ е превърнат в инструмент за посочване на врагове. Разликата е, че този път историята вече не остава само на страниците на вестниците или в телевизионните студия, а ескалира в социалните мрежи и стига до улицата и до насилието.
В следващата част ще проследим как този език се променя след 2014 г., как „гей-парадът“ отстъпва място на „защитата на децата“ от „джендър идеологията“ и как една крайна политическа реторика намира нови говорители, нови институционални пространства и нови основания да звучи като обществено приемлива нравствена позиция. Тези говорители започнаха шествия за семейството и за „добродетели и религии“, опитвайки се да чертаят нова „нравствена граница на Отечеството“.
Докато пишех този текст, излезе новината, че националисти от „Куберовъ воинъ“, подкрепящи „ловеца на педофили“ Ален Симеонов, са започнали акция срещу гробницата на ислямския проповедник от XIV век Енихан Баба.
Точно сега.
Очаква ни ново, още по-жестоко разделение. Но нямаме друг избор, освен да говорим високо и ясно за механизмите, които го създават и да изграждаме имунитет срещу хората, които предизвикват и се хранят от разделението.
Доколкото можем.
Следва
[2] Тъй като страница на „Капитал“ (тук) в момента не се отваря пълноценно през индексираната версия, може да се открие в „Свободна Европа“, където Полина Паунова изрично посочва този източник на цитата. svobodnaevropa.svobodnatochka.bg
[3] В същото становище СГП отказва регистрация на Националистическа партия на България – prb.bg
[5] По-късно през февруари 2020 г., няколко месеца след като е избран за евродепутат от листата на ВМРО, Андрей Слабаков е домакин в Брюксел на конференция на тема „Традиционните европейски семейни ценности“. Сред участниците е свещеникът от Неврокопската митрополия Стоян Бербатов, който представя пред форума гледната точка на Българската православна църква за брака и християнското семейство. – В: Pik.bg
[9] Станимир Янакиев публично заяви, че се отказва да бъде свещеник и свещеният му сан беше свален през 2024 г. – hristianstvo.bg
[14] dennews.bg; news.bg; clubz.bg
[19] https://pastir.org/wp-content/uploads/2009/02/v_imeto_na_otsa.pdf
[20] bgdnes.bg/bulgaria; nova.bg/news
[21] svobodnaevropa.svobodnatochka.bg
[24] svobodnaevropa.svobodnatochka.bg
