Eлисавета Георгиева
Елисавета Георгиева
Андрей Кураев отдавна предупреждава за опасността от появата на „малки кураеви“ – хора, които имитират неговия стил, но без дълбочината и смелостта да се съмняват. Днес той изпитва истински ужас, виждайки как неговият някогашен дързък и ироничен стил се възпроизвежда от свещеници като отец Иоан Парамонов, но в опразнена, почти карикатурна форма. Кураев реагира на видеото „О воспитании детей“ на Парамонов с думите: „Ужас-ужас“.
Парамонов, преподавател в Мисионерския институт на Екатеринбургската епархия, представя лекцията си в рамките на цикъла „Академически срещи“ – съвместен проект на Екатеринбургската митрополия и Министерството на образованието и младежката политика на Свердловска област. Тези срещи са насочени към учители, класни ръководители и педагогически съветници, които водят в училищата часовете „Разговоры о важном“.
„Разговоры о важном“ е задължителен, но извънкласен час, въведен от септември 2022 г. във всички руски училища и колежи. Провежда се всеки понеделник като първи урок и има за цел да укрепи „традиционните духовно-нравствени ценности“, да формира патриотизъм и гражданска лоялност у учениците.
От първите минути на лекцията става ясно, че това не е пастирско слово, а методичка. Парамонов говори за „духовна сигурност“ и „национално възпитание“, но съдържанието на тези думи е изцяло светско и държавническо. Според него патриотизмът е немислим без православие; учителят е длъжен да работи за духовната устойчивост на нацията; а всички деца трябва да бъдат приобщени към „традиционните ценности“ дори насила, защото това е дълг към държавата. Всяко училище, по тази схема, трябва да издигне „галерия на героите“, да започва седмицата с вдигане на знамето и да наказва онези, които не участват с достатъчен плам в ритуала. Душата на детето вече не е свободно пространство за растеж, а зона за въздействие с одобрени образи, химни и лозунги.
Най-показателен е начинът, по който свещеникът инструментализира езика. Той го нарича първостепенно средство на националното възпитание: не средство за среща с Другия, а бастион срещу „чуждо“ влияние. Изучаването на английски в ранна възраст, казва той, е опасно, защото „обезличава“ и размива „езиковата цялост“, тоест вътрешната идеологическа защита на детето. Толерантността? „Либерален вирус“, онтологично зло. Светът навън носи развала, истината е в отечеството, а отечеството има само една приемлива вяра.
Тази логика едва ли е нова за Русия. Тя носи отблясъка на познато минало, когато култът към Павлик Морозов учеше децата, че държавата стои по-високо от семейството, а идеологията – по-свята от съвестта. Днес същият модел се връща, само че в църковно облекло: родителите се изтикват встрани, училището и епархията се превръщат в съюзници, призвани да „коригират“ душата, докато тя стане идеологически безупречна.
И тук тревожният въпрос достига и до нас. В България набира скорост вълна от инициативи за въвеждане на религиозно обучение в държавното училище – често без сериозен обществен диалог, без ясна конституционна рамка и без осъзнатата разлика между вдъхновение и директива. Няма нищо лошо Църквата да предлага, но когато започне да настоява, свободата на образованието се оказва под заплаха. Защото истинското училище не създава „духовна армия“; то създава мислещи хора, които могат да разпознават манипулацията дори когато е поднесена с религиозна лексика.
Ето как самият о. Парамонов поставя границата:
„Мога да не съм религиозен, но разбирам ролята на Църквата за нашето отечество… Но ако съм враждебен към православието, значи вече вървя в погрешна посока, защото подкопавам дълбините на държавността, самата менталност на руския човек.“
Тук православието не е предложено като вяра, а като тест за политическа лоялност, мерило за „правилен“ патриотизъм и входен билет към добродетелната общност. Когато религията се пропагандира като единствен показател за родолюбие и единствена основа на образованието, тя престава да бъде благовестие и се превръща в идеологическа марка. В Русия този процес отдавна е в ход: свещеници като о. Парамонов безпрепятствено въвеждат парадигмата, че целта на училището е да обсеби детската душа и да я облъчва ежедневно в „правилната“ идентичност.
Ако приемем този модел за нормален, рискуваме да заменим вярата с казионна формула и да сведем образованието до инструкторска програма по държавна преданост – точно онова, от което Андрей Кураев предупреди, че най-много се страхува.
В българския контекст това придобива особена острота, когато религиозни лидери започнат да използват тържествени поводи, като речта на патриарх Даниил пред БАН, не само за да отбележат историческата роля на Църквата в културното ни развитие, а за да подскажат – дори деликатно – че духовният авторитет има право да задава посока на самата просвета. Подобно внушение – дори и поднесено деликатно – отваря вратата към модел, при който научните институции губят своята автономия, а образованието се превръща в проводник на единствена, санкционирана от религиозна власт, ценностна система. И ако не поставим ясно разграничение между духовно вдъхновение и институционално дирижиране, много скоро ще започнем да възпитаваме не свободни личности, а идеологически послушни граждани – по руски образец, в който вярата се използва не за вътрешно преображение, а за външна лоялност към властта.
Академические встречи. Священник Иоанн Парамонов. О воспитании детей
