Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
Много обичам историите от живота на митрополит Антоний Сурожки. Често ги срещам в спомените за него, а и самият той е разказвал немалко. Най-главното, което ги отличава, е чувството за самоирония и светлата радост, толкова присъщи на този човек. Реших да събера на едно място онези случаи, които най-много ми харесват.
***
Бащата и дядото на бъдещия митрополит Антоний Сурожки (Андрей Блум) били консули на Изток. Затова в ранното си детство той живял в Персия, а след революцията семейството му се преместило в Европа.
За пръв път тръгнал на училище във Виена. Учел там година и половина и с този период е свързана една забавна история.
Родителите му го завели в зоологическата градина, а на следващия ден (така се случило) в училище им задали съчинение на тема „Какъв искате да станете в живота?“.
„Разбира се, малките австрийци – спомняше си митрополит Антоний – писаха всякакви добродетелни неща: един искал да стане инженер, друг – лекар, трети – нещо друго. А аз бях толкова вдъхновен от това, което видях предишния ден, че написах – дори с чудна илюстрация: „Бих искал да бъда маймуна“.“
На следващия ден отидох на училище с надеждата, че ще оценят творческите ми дарби. Вместо това учителят ме изправи пред класа и ми изнесе конско:
„Руски варварин, дивак – не можа да намери нищо по-добро от това да се върне в лоното на природата!..“
***
Родителите възпитавали Андрей твърдо, но не сурово. Той разказвал такъв характерен епизод:
„Веднъж мама ми нареди нещо, аз се възпротивих; казаха ми, че така ще бъде, и аз два часа се търкалях по пода, гризях килима и пищях от негодувание, отчаяние и гняв, а мама седна в креслото, взе книга и четеше, чакайки да приключа.
Дойката няколко пъти влизаше:
– Госпожо, детето ще се повреди!
А мама казваше:
– Няня, излезте!
Когато свърших, тя каза:
– Е, свърши ли? Сега направи това, което ти беше казано.
Това беше абсолютен принцип.“
***
Истинско дворянско възпитание му давал и баща му.
„Веднъж се върнах от лятната ваканция. Баща ми ме посрещна и каза:
– Тревожех се за теб това лято.
Полушеговито му отвърнах:
– Боял си се да не си счупя крака или да не се пребия?
Той отговори:
–Не. Това би било без значение. Страхувах се да не изгубиш честта си.
И после добави:
– Запомни: дали си жив или мъртъв – това трябва да ти бъде съвършено безразлично, както трябва да бъде безразлично и за другите; единственото, което има значение, е за какво живееш и за какво си готов да умреш.“
***
Отчасти заради това изострено чувство за чест и собствено достойнство Андрей едва не станал атеист.
През 1923 г. семейството му се оказало в емиграция, в пълна нищета. Тогава католическата църква предложила училищни стипендии на руските деца.
Майка му завела Андрей на „преглед“. Разговаряли с него и всичко сякаш било уредено.
Вече на тръгване представителят на църквата казал:
„Разбира се, това предполага момчето да стане католик.“
Андрей бил толкова възмутен, че веднага скочил от стола и казал на майка си:
„Да си тръгваме, не искам да ме продаваш.“
След това решил: ако това е Църквата, тогава изобщо няма нужда да имам нещо общо с нея.
Попаднал в едно от най-лошите безплатни училища в Париж, където всеки ден трябвало да се бори за живота си. И само личната среща с живия Христос отново го върнала към вярата.
***
Училището, в което дали Андрей Блум, се намирало в бедняшките квартали. Това било място, където дори полицията се страхувала да влиза. От бъдещия митрополит там бързо направили „малко зверче“: първо го научили да търпи побои, а после – сам да се бие до смърт.
Учителите изобщо не обръщали внимание на случващото се. Веднъж група ученици биели Андрей, и той паднал в краката на минаващ учител, умолявайки го за помощ. Учителят го отблъснал с крак и казал: „Не се оплаквай!“
„Никога в живота си не съм изпитвал толкова страх и толкова болка – и физическа, и душевна – както тогава“, спомнял си той в старостта си.
***
През почивните дни децата ги пускали по домовете им, но Андрей нямал къде особено да отиде. Баща му се отделил от семейството (станал нещо като монах). Майка му живеела в мъничка стаичка в хотел. Не ѝ позволявали да оставя сина си да нощува при нея.
Затова в шест вечерта тя тържествено извеждала Андрей на улицата — така, че хазяинът да види. После се връщала и отвличала вниманието му, а момчето междувременно пропълзявало на четири крака между канцеларската маса на хазяина и краката на майка си и се промъквало обратно в стаята.
Сутринта по същия начин изпълзявал навън, за да се върне вече открито и да прекара деня с майка си.
„В нравствено отношение това беше много тежко – казваше митрополит Антоний – да чувстваш, че не само си излишен, но и просто нежелан, че никъде няма място за теб. Не е чудно, че в свободните дни понякога се скитах по улиците с надеждата да ме прегази автомобил и всичко да свърши.“
***
Веднъж, вече на около 14 години, заедно с деца на други емигранти той попаднал на беседа при отец Сергий Булгаков.
„Това, което той говореше, ме доведе до такава ярост, че вече не можех да се откъсна от думите му. Говореше така, както се говори на малки зверчета, внушавайки ни всичко сладко, което може да се намери в Евангелието: кротост, смирение, тихост — всички онези „робски“ качества, за които ни упрекват още от времето на Ницше.“
Цялата тази „любов към враговете“ толкова противоречала на живия опит на бъдещия митрополит, че той веднага хукнал към дома. Решил да провери: наистина ли Христос е казвал всичко това. И ако в Евангелието пише същото — да свали кръста си и „да приключи с това“.
Отворил Евангелието от Марк и започнал да чете. И в един момент почувствал, че от другата страна на масата стои Христос.
Усещането било толкова ярко, че той откъснал очи от текста и погледнал. Нищо не видял и не чул, но чувството за Божието присъствие било несъмнено.
Тогава си помислил: щом усещам Неговото присъствие, значи Христос е жив, Той е възкръснал и всичко, което се говори за Него, е истина. Значи животът изглежда съвсем различно — има смисъл.
„На следващата сутрин излязох и вървях сякаш в преобразен свят; на всеки човек, когото срещах, гледах и си мислех: Бог те е създал от любов! Той те обича! Ти си ми брат, ти си ми сестра; можеш да ме унищожиш, защото не го разбираш, но аз го знам — и това е достатъчно.“
***
След като дошъл до вярата, както всеки неофит, Андрей Блум започнал много ревностно да води християнски живот. Например, молел се по осем часа на ден.
„Спомням си как веднъж се молех в стаята си в най-възвишено духовно настроение и тогава баба отвори вратата и каза:
– Морковите трябва да се чистят!
Скочих на крака и казах:
– Бабо, не виждаш ли, че се моля?
Тя отговори:
– Мислех, че да се молиш означава да бъдеш в общение с Бога и да се учиш да обичаш. Ето ти морковите и ножът.
***
„Когато живеех с баба и мама – разказвал митрополит Антоний, – в апартамента ни се появиха мишки. Тичаха на цели колонии и не знаехме как да се отървем от тях. Не искахме да слагаме капани, защото ни беше жал за тях.
Спомних си, че в Требника има поучение на един светец към дивите зверове — започва с лъвове и тигри и завършва с дървеници. Реших да опитам.
Седнах на леглото пред камината, сложих епитрахила, взех книгата и казах на този светец:
„Не вярвам, че ще стане нещо, но щом ти си го написал, значи си вярвал. Ще изрека думите ти — може би мишката ще повярва, а ти се моли да се получи.“
Седнах. Появи се една мишка. Прекръстих я: „Седни и слушай!“ — и прочетох молитвата.
Когато свърших, пак я прекръстих: „Сега иди и кажи на другите.“
И след това нито една мишка повече нямахме!“
***
Известно време (още преди пострижението) – разказваше митрополит Антоний –страшно се запалих по мисълта да направя медицинска кариера и реших да държа изпит за специална степен.
Разказах за това на духовния си отец. Той ме погледна и каза:
– Знаеш ли, това е чисто тщеславие.
Аз казах:
– Е, ако искате, тогава няма да ходя…
– Не – каза той – иди на изпита и се провали, за да видят всички, че не ставаш за нищо.
За този съвет съм му много благодарен. Наистина седях на изпита, получих ужасна оценка, защото написах Бог знае какво дори за неща, които знаех. Провалих се, бях в края на списъка, дълъг цял метър.
Всички казваха: „е, никога не сме мислили, че си такъв глупак…“ – и това ме научи на нещо, макар че провали цялото ми професионално бъдеще. На онова, на което тогава ме научи, не би могъл да ме научи с никакви речи за смирението.
***
Отец Атанасий дълго отказвал да постриже Андрей, казвайки:
– Ти не си готов да се отдадеш докрай.
Той възразявал:
– Готов съм!
– Не – отговарял духовникът. – Когато дойдеш при мен и кажеш: „Ето ме, прави с мен каквото искаш“, и си готов още сега да не се върнеш у дома, никога да не дадеш на близките си да узнаят какво се е случило с теб и да не се тревожиш за съдбата им – тогава ще поговорим. Докато се безпокоиш за майка си или за баба си, не ти е дошло времето за постриг – още не си се доверил на Бога.
Дълго време митрополит Антоний трябвало да се учи на това, че Божият призив е абсолютен. Накрая разбрал, че е готов да направи избора, и веднага отишъл при духовника си.
Очаквал той да му нареди повече да не се връща у дома, да се откаже от срещи с близките си, но отец Атанасий му обещал да го постриже след седмица, а дотогава му наредил да се върне при роднините си.
На изумения въпрос на Андрей „Как така?“, той отговорил:
– Да, ти се отказа от дома и близките си, а сега се върни там по послушание.
***
Три месеца след пострижението духовникът на митрополит Антоний починал. Той дълго не можел да разбере какво да прави: било му немислимо да си представи на мястото на отец Атанасий друг духовник.
„Спомням си – разказваше той – седях в стаята си и си зададох въпроса: какво да правя? И изведнъж с пълна яснота в душата ми прозвуча: „Защо търсиш духовник? Аз съм жив!“ И с това приключих търсенето си.“
***
В началото на войната Андрей Блум бил хирург в полева болница. В отделението му умирал млад войник.
Веднъж лекарят се приближил и го попитал как се чувства.
Войникът спокойно го погледнал и отговорил:
– Днес ще умра.
– Страх ли те е?
– От смъртта не ме е страх, но ми е жал, че ще умра съвсем сам. Ако умирах у дома – около мен щяха да бъдат жена ми, майка ми, децата, съседите, а тук няма никого…
– Не е вярно – отговорил Андрей Блум – аз ще поседя с теб.
– Дори да седиш тук, в един момент ще те изгубя и ще отида в онова страшно самотно място в най-ужасния момент – когато се умира.
– Не – казал лекарят. – Първо ще разговаряме, ще ми разкажеш за селото си, за жена си, ще ми дадеш адреса ѝ. После ще започнеш да отслабваш и няма да можеш да говориш, но ще можеш да ме гледаш. Тогава ще те хвана за ръката. Ще стискам ръката ти, за да усещаш, че не съм си тръгнал, че съм тук. И ще знаеш, че до последната минута не си бил сам.
Така и станало.
През цялото време, докато Андрей Блум работел в болницата, той седял до всеки човек, който умирал там. Никой от тях не умрял сам.
***
По време на войната митрополит Антоний участвал във френската Съпротива (която в голяма степен се състояла от руски емигранти). Веднъж в метрото го спрял полицай и се канел да го арестува, вземайки го за английски шпионин.
„В този момент – казваше митрополит Антоний – напълно почувствах какво значи да живееш в настоящето. Миналото вече го няма – то е свършило и не може да се върне. Бъдещето още го няма – не знам какво ще бъде и от мен не зависи. Има само този момент, в който стоя, проверяват ми документите, но всъщност нищо страшно не се случва. И когато го разбрах, почувствах се напълно спокоен.“
Той престанал да се страхува:
„Реших поне с удоволствие да бъда арестуван. Казах:
– Чудна война – нали ви бием!
– Как, значи сте против германците?
– Да.
– Знаете ли, и аз съм (това беше френски полицай на служба при германците), бягайте по-бързо!
***
В началото на свещеническото си служение преживял удивителен опит.
Едва станал свещеник и пристъпвайки към първата си Литургия, внезапно разбрал, че не е в състояние да извърши това тайнство – било му твърде страшно.
Тогава си казал: „Господи, какво да правя?!“
И в същия момент почувствал как между него и престола Някой застанал, така че му се наложило да отстъпи назад.
И през цялата Литургия той произнасял думите, които свещеникът трябва да произнася, и знаел, че Извършителят на Литургията е Сам Христос, Който стои между престола и него.
***
В първите години от служението си в Лондон отец Антоний говорел лошо английски и затова проповедите му ги пишела майка му, а той ги четял „от лист“.
Веднъж след служба към него се приближил местен свещеник и казал:
– Отче Антоний, в живота си не съм чувал нищо по-скучно от вашата проповед. Трябва да говорите без бележки.
– Отче Лев – отвърнал митрополит Антоний – ако говоря без бележки, всеки път, щом отворя уста, ще казвам някоя глупост.
Свещеникът се усмихнал:
– Тогава поне ще можем от сърце да се смеем, вместо да умираме от скука.
***
Всяка служба, която водел митрополит Антоний, завършвала с негова проповед. Само веднъж нарушил този обичай и отказал да проповядва.
В онзи ден излязъл на амвона и казал:
„Снощи в нашата църква за пръв път дойде една жена с малко дете. Детето шумеше, тичаше, и някой от вас си е позволил да се приближи до тази жена и да ѝ направи забележка, че детето ѝ пречи да се молите. Как смеете в Божия дом да поучавате някого! Тази жена си тръгна. Не знам кой от вас ѝ го е казал и не искам да знам, но нареждам този, който го е направил, през целия си останал живот да се моли за спасението на душата на тази жена и на нейното дете. Изобщо не искам да виждам никого от вас!“
Обърнал се и си тръгнал.
***
Веднъж като млад свещеник, отец Антоний бил изпратен да служи преди Рождество в дом за възрастни хора.
След службата една старица се обърнала към него с молба за помощ:
– Вече четиринадесет години почти непрекъснато повтарям Иисусовата молитва и никога не съм почувствала Божието присъствие.
– Ако вие през цялото време говорите – отговорил ѝ отец Андрей – кога ще дадете възможност на Бога да вмъкне дума?
– А какво да правя?
– След закуска отидете в стаята си, подредете я, поставете креслото удобно. Запалете кандилото пред иконата, после вземете плетивото си и в продължение на петнадесет минути плетете пред Божието лице. Но ви забранявам да произнасяте и една дума в молитва. Просто плетете и се опитвайте да се радвате на тишината в стаята си.
След известно време тя отново дошла при свещеника и казала:
– Знаете ли – получава се! Направих както ми казахте. Поседях, порадвах се колко уютна е стаята ми, после започнах да плета в тишина. И постепенно започнах да забелязвам, че тази тишина не е просто отсъствие на шум. Тя има плътност. Започна да се влива в мен, да ме изпълва и да се слива с тишината в мен. Изведнъж разбрах, че тази тишина е присъствие; и в сърцевината на тази тишина беше Този, Който е самата Тишина, самият Мир, самата Хармония.
***
В енорията на лондонския катедрален храм „Успение на Пресвета Богородица“, където служел митрополит Антоний Сурожки, имало монахиня – майка Серафима, англичанка на около осемдесет години.
Манастирът, в който живеела, бил закрит и владиката Антоний я устроил при храма. Майка Серафима винаги идвала първа – почиствала кандилата, палела свещите.
Веднъж ѝ открили рак и решили да я оперират, макар шансовете за благополучен изход да били малки.
След службата тя се приближила до митрополита, за да се сбогува. А той я погледнал и казал:
– Кой ли сега ще чисти кандилата?
Тя се натъжила: не стига че има рак, ами и митрополитът е недоволен! Прибрала се, легнала си и почувствала, че вътре сякаш нещо се скъсало.
На сутринта станала, отишла в болницата, направили ѝ рентген преди операцията. Лекарят погледнал снимката и казал:
– Слушайте, операция не е нужна – тумор няма.
Направили ѝ кръвопреливане и я пуснали.
***
Владиката живеел много скромно, да не кажем бедно. Кърпеният му подрасник станал притча сред енориашите.
Епархията му плащала съвсем малка заплата, тъй като енорията била бедна. Но той смятал, че и тези пари трябва да изработи като пазач в собствения си катедрален храм.
Затова дълги години сам посрещал посетителите, отварял им вратата, показвал им храма и ги съпровождал до църковната книжарница, ако искали да купят нещо.
– Не мога да вися на врата на енорията! – казвал той.
***
Митрополит Антоний имал дълъг и наситен живот. За него са запазени много спомени и подобни истории за неговия живот и служение могат да се разказват безкрайно.
Но най-важното, което отбелязват мнозина от онези, които са го срещали, е, че той умеел да вижда във всеки човек искрата на Божествения Огън и помагал на хората да се разгорят от този Огън в пълна мяра.
На първата снимка е младият отец Антоний с майка си и баба си. Останалите фотографии са направени в различни години и в различни страни.
