Християнство.бг
Свещ. Йоан Бурдин
Константин Мочулски в книгата си „Духовният път на Гогол“ отбелязва присъщата му „тъмна религиозност“.
Това явление не е докрай изучено и оценено. Поне в нашия псевдорелигиозен църковен живот ние рядко говорим за него. А между другото, има огромна разлика в това, че именно то движи хората, които правят религията част от своя живот.
Има религиозни хора, които живеят в страх. Те се боят да не нарушат някакво правило, догмат или канон (да не подадат свещ през лявото рамо, да не ядат яйце в постен ден, да не коленичат през Светлата седмица, да изчетат три канона преди причастие и т.н.). Те се боят от Божие наказание, дяволско изкушение и адските мъки.
Тяхната религия всъщност не е християнство, а рационализъм. Техният Бог не е любящ Отец, явен ни чрез Христос, а грозен тиранин, отнемащ свободата на човека, при това сведена до своеобразен бартер: блага срещу поклонение.
В рамките на тази тъмна религиозност злото придобива по-голяма сила от Божията. Наоколо – изкушения и съблазни, а най-малката стъпка встрани грози падане в пропастта и няма сила, която би могла да спаси отстъпилия. Нарушението на „сделката с Бога“ влече след себе си пълно разорение и крах.
Ярък пример за такъв тип религиозност е бил Гогол. Прeз по-голямата част от своя живот той и бил изключително религиозен: спазвал е постите (и според злите езици се е уморил от глад), изчитал е молитвените правила, ходел е по манастири, редовно се е изповядвал и причастявал. Той е виждал в себе не си писателя, а пророка, изобличаващ неправдата и изправящ света. При това в неговите произведения Бог отсъства. Неговият свят се управлява от сатаната. Злото е всесилно. Светлината угасва в тъмнината. „Бог е мъртъв“. Нито молитвата, нито кръстът не са способни да защитят човека („Вой“). Малкият човек в този свят на злото е потъпкан и обречен на безкрайни митарства дори след смъртта („Шинел“).
Съответстващо на това е било и вътрешното духовно състояние на Гогол: неговите фобии и страхове са достигали поразителни размери, довеждали са го до пристъпи на ужас и депресия. Нищо друго не може и да има, ако мястото на живия любящ Бог-Отец заема отвлечената религиозна схема, основана на подчинение и страх.
Неслучайно евангелският Христос толкова много и настойчиво говори за любовта: няма друг път на освобождението на човека от страха и поробването на греха, както вярата в безграничното милосърдие и любовта Божия. Не е случайно и това, че призивът „Не бойте се“ е един от най-честите в устата на Христос. Където има място за Божията любов, там няма място за страх. И затова всяка религия, построена на страха (наказание, грях, зло и пр.), в основата си е антихристиянска.
Никакво християнство не може да съществува без живия Христос, без усещането за Неговото присъствие в твоя живот. Невъзможно е обаче да се страхуваш, ако във всеки момент чувстваш, че редом с теб е Този, Който те поддържа, да не „препънеш о камък ногата си“.
„Кой може да ни отлъчи от любовта Божия“ в Христа Иисуса нашия Господ? Нима някой или нещо имат такава власт? Нима Бог предаде Своите деца?
Един от ярките примери за такава „вяра, основана на любов“ е била 16-годишната девойка Жана Д’Арк. Тя е живеела с усещането за Божията ръка на своите рамене, застанала е начело на френската армия и е извършила това, което не е могъл да извърши никой преди нея – върнала е свободата на Франция.
„Светлината“ е това, което забелязват всички хора, които някога са се срещали с нея. „Нейното отношение към Бога беше изтъкано от светлина“. В света, пълен с взаимна ненавист и страх пред дяволските козни – вещерство и поквара, тя е изглежда като същество от друг свят – ангелът на Франция.
Тя е носела меч, с който не убила нито един враг, а след битката превързвала ранените, без да ги дели на свои и врагове. Светът около нея е бил изпълнен с невидима, но осезаема светлина – с Божието присъствие. Тя не можела да търпи тези хора, които „стоят в църквата с такъв вид, сякаш искат да уплашат Господ Бог“. Вярата за нея била радост, безкраен празник на Срещата: „А ти, когато постиш, помажи главата си и умий лицето си“.
В нея нямало място за ненавист дори към враговете, а само безкрайна печал за погиващите Божии създания. В нейните слова и постъпки горяло вечното „Sursum corda!“ – „Да издигнем сърцата си нагоре!“
Накрая всичко се свеждало до жаждата към пълното сливане с Бога и хората: „Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“.
Ако поставим редом тези две фигури – руския писател и френската селянка, без да обръщаме внимание на конфесионалните различия (те в дадения случай не играят толкова съществена роля) ще видим, че си приличат по своя външен религиозен живот.
Също като Гогол, Жана е следвала общите правила на църковния живот: пост, молитва, причастие, посещаване на храма. Съществените различия са във възприемането на Бога и света: светът като обител на живата въплътена Любов у Жана, а у Гогол – светът като царство на тържествуващото зло, където Бог е Наказател, а не любящ Отец.
Но страшен е светът, в който няма надежда дори у заблуждаващите се, отклонили се от пътя.
В края на своя живот, пише Мочулски, под влияние на беседите с оптинските старци, четенето на Евангелието и житията на светиите, Гогол открил нов образ Божи – Христос Изкупител, брат на всички отчаяни: „Чуха се викове: Той се яви на света, с Него беше светът; сред нас се яви във вид на човек… не в горд блясък и величие, не като наказател на престъпления и не като съдия, който идва да унищожи едни и да възнагради други. Не! Чу се нежна целувка от брата…“
Осъзнаването на Христовата милост и всеопрощение изпълва писателя с духовна радост. Той придобива тази Светлина, която е жадувал, но не е могъл да намери по-рано.
Два месеца преди смъртта си той пише на своята сестра:
„Трябва да благодарим на Бога ежеминутно, да Му благодарим радостно, весело. Да не си радостен, да не се радваш духом е дори грях…. Целият ни живот трябва да бъде непрестанна, радостна песен на благодарност към Бога.”
–––-
Виж още: Страхът Божи – какво означава това? • Християнство.бг
