Д-р Ивана Радонова
Нерядко за Христовата Църква се казва, че е пълна с парадокси и нелогични неща. И ако за някого това твърдение е странно, то нека прочете житията на първите светии (а и не само техните) и да си даде сметка доколко е логично да се откажеш от земни почести, слава, богатство и величие – да се откажеш дори от собствения си живот – за да последваш Някого, Когото може би не си виждал. Но пък си се срещнал с Него в сърцето си.
За каква логика говорим и когато се замислим кой е първият човек, влезнал в Рая – разкаял се разбойник, който се осъзнава броени минути преди собствената си смърт. Странно изглежда и това, че някои от най-великите светии са не просто довчерашни грешници, а и хора със страшен живот и поведение – достатъчно е да си спомним св. Мария Египетска и св. Мойсей Мурин. И защо му е на пастиря да оставя стадото си, за да търси една-единствена изгубила се овчица? А бащата, посрещнал със сълзи на радост завърналия се блуден син? Не е ли по-логично този син да бъде „сложен на мястото му“ поне за известно време?
На тези въпроси не можем да си отговорим без да си дадем сметка какво всъщност държи Църквата Христова жизнена и жива през хилядолетията. Както и какво е това, което превръща Симон в Петър и Савел в Павел? И защо именно те са първовърховните апостоли – единият отрекъл се трикратно, а другият гонил и предавал на смърт и мъчения християните. Защо св. Йоан Богослов – единственият последвал Христос до кръста – не е такъв първовърховен апостол? Или пък някой от братята Господни – синовете на праведния обручник Йосиф?
Всъщност това е дълбочината на Църквата Христова – в нея няма място за нашата човешка логика по начина, по който ние – непридобили още ум Христов – разбираме и тълкуваме света и живота. Още в Стария Завет чрез пророка си Господ ни казва „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища… Но както небето е по-високо от земята, тъй Моите пътища са по-високо от вашите пътища, и мислите Ми – по-високо от вашите мисли.“ (Ис. 55: 8-9). Но ето и друго нещо, разкриващо още повече дълбочината на Църквата и живота в Христа: „Да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля.” (Ис. 1:18).
И Петър, и Павел са ярки личности – хора с утвърден характер и борбен дух. Това си личи не само от начина, по който са реагирали на случващото се. Петър отрязва с нож ухото на слугата на първосвещеника, а след това три пъти казва, че не познава Христос и дори се отрича от Него – той, който е съзерцавал Господа в Неговото величие на Тавор и който многократно е бил свидетел на различни чудеса. Със същия устрем той се втурва по развълнуваното море, само за да потъне малко по-късно, завлечен към дъното от собственото си маловерие и съмнение.
Павел пък – по собствените му думи като някой изверг – гони Христовата Църква и последователите на новото учение. Делата му са били известни на всички християни и всеки от тях е знаел колко опасен, неумолим и жесток в своята ревност може да бъде младият по онова време иудеин. Воден от дълбоката си привързаност към вярата на отците си Савел пази дрехите на убиващите с камъни първомъченика Стефан. И не само това – одобрявал постъпката им и се радвал за въздадената според него справедливост.
По-нататък в Деянията на светите апостоли четем думите „А Савел, дишащ още заплахи и убийства…“ (9:1), които ни разкриват не само нагласата, но и вътрешния свят на ревнителя. Тези думи ясно показват, че Савел отива в Дамаск не просто да защити това, в което вярва безрезервно, а за да всее смут и страх, да уплаши и унищожи, да съдейства за отнемането на човешки животи.
За случилото се по пътя всички знаем – светлината и тихият глас на Христос, който оставя Савел без зрение, само за да прогледне след това за нов живот като Павел. Нататък също знаем – Павел става великият апостол на езичниците, довел до познание на Светлината, която е Христос, – хиляди и милиони отвъд пределите на някогашната еврейска държава. Знаем, че е бил измъчван, предаван на затвор и накрая обезглавен. Но дали си даваме сметка за един също толкова труден, трънлив и несигурен път, извървян в самото начало. Непосредствено след разговора с Христос, след наставленията на Анания и в първите срещи с гонените до вчера от него самия християни. Как са могли те да го приемат сред себе си? Как да повярват, че това не е вълк в овча кожа и че давайки му достъп до домовете и местата си за срещи, не му дават най-силното оръжие срещу себе си и най-близките си? Ето го тук мъжеството на Павел, съчетано с твърдото упование и любов към Христа – той не се побоява да извърви пътя до другите християни, не се обезсърчава от справедливите им укори и съмнения. Той знае заради Кого прави всичко и макар да е наясно с високата цена, която трябва да плати – не се поколебава. За него Пътят е Христос, а заедно с това и Истината и Животът.
Петър също е изправен пред подобно изпитание – той също минава през осъзнаването на греха, разкаянието и покаянието до прошката на Този, от Когото сам и почти без принуда се е отрекъл. Защото понякога най-трудната част в този процес е да приемеш, че са ти простили. И да живееш с прошката, която те е облекчила, но и която те задължава. Прошката, която ти позволява да бъдеш свободен и да си нов човек, различен от съгрешилия.
Интерес представляват и взаимоотношенията между двамата първовърховни апостоли. И двамата са иудеи, но единият (Павел) е високообразован и има преимуществото на римски гражданин, а другият (Петър) е обикновен рибар с огнен, дори сприхав характер. Единият (Петър) познава Христос лично и така да се каже има право да говори от Негово име, а другият (Павел) се „запознава“ със Спасителя доста след Възнесението Му. Със сигурност всичко това – а и характеровите особености на всеки от тях – е допринесло за многото спорове и откровени кавги помежду им. Древната Църква става свидетел на истинско противоборство между двамата първи. Налагало се е дори да се намесват помежду им, за да се успокоят нажежените страсти.
И въпреки това първовърховните апостоли са Петър и Павел. Защо? Защото са успели да извървят не само пътя до Христос, но и пътя един до друг. Защото са пример за всички нас, които се борим със собствените си страсти – не само как да го правим, а и за това какво се случва когато достигнеш крайната цел: обожението и придобиването на Светия Дух. Затова и изображението с братската целувка между първовърховните апостоли Петър и Павел е едно от най-силните и въздействащите в християнската иконопис.
Пътят от Петдесетница до Събора на светите апостоли е кратък – в календара ги делят едва няколко седмици. Но пътят, извървян от всеки един апостол, е дълъг и мъчителен. Това е път на болка, страдание, отхвърляне, физически и душевни мъки. Всъщност от 12-те апостоли само един – св. Йоан Богослов – не умира мъченически. Насилствено завършва земният път и на св. ап. Павел – макар и чрез благородна смърт, като за римски гражданин. И върху този именно подвиг на себепревъзмогване е изградена Църквата. Защото – както казват светите отци – пътят на спасението е дело Богочовешко. Дело на взаимна Любов между Възлюбилия и възлюбения. И път – пътят на покаянието, на прошката, на смирението и единението. Пътят, Който е Христос.
––––-