Християнство.бг
Александър Солдатов // Новая газета
Средата на настоящия Велик пост беше ознаменувана за православния свят със значими, наистина символични загуби. Един след друг този свят напуснаха двама от най-възрастните патриарси, които значителна част от своя земен път са изминали заедно, при сходни исторически условия.
На 17 март, на 94-годишна възраст, почина Католикос-патриархът на цяла Грузия Илия II, а на 20 март, на 98 години – Киевският патриарх Филарет, герой на Украйна. Първият беше общопризнат в световното православие и „каноничен“, вторият – почти отхвърлен и „разколник“. Вероятно именно затова жизненият път на Филарет, който в РПЦ е успял да бъде и временен предстоятел (патриаршески наместник през 1990 г.), и да получи анатема (през 1997 г.), е изпълнен с драматизъм. Неговата биография е летопис на трагедията на православието през ХХ век и опитите за изход от нея през XXI век.
Михаил Антонович Денисенко, както се е казвал в светския живот, е роден на 23 януари 1929 г. в село Благодатное, Амвросиевски район на Донецка област, което през август 2014 г. премина под контрола на ДНР. Семейството му не се отличавало с активна религиозност: бащата бил миньор, а дядото – обикновен селянин, починал по време на Гладомора в началото на 30-те години, особено жесток в селските райони на Донбас.
Както самият Филарет признавал, гибелта на баща му на фронта през 1943 г. всъщност го насочила към вярата: „Пред мен възникна въпросът: ако баща ми не съществува, а аз го обичам, тогава какво – обичам ли празно място? Може ли да се обича празното, несъществуващо? Не“. Така на 14-годишна възраст той твърдо решил в името на верността към баща си да поеме пътя на служение на църквата, което щастливо съвпаднало с поврат в сталинската политика към църквата, когато диктаторът решил да „възстанови“ напълно контролирана църковна структура.
В съзнанието на младия, а по-късно и на зрелия Филарет, искрената религиозност винаги се съчетавала с граждански патриотизъм и готовност да служи на властта не от страх, а по съвест.
Дори след като станал активен привърженик на украинската независимост, до края на живота си той отказвал публично покаяние за сътрудничеството си със съветския режим, твърдейки, че сътрудничеството с КГБ било условие за съществуването на църквата и че „органите знаеха, че никога няма да предам Родината“.
Агентурният псевдоним на Филарет – Антонов, съвпадал с неговото бащино име и той не отричал, че е използвал този псевдоним.
Опитът от противопоставяне на съветската система у новообърнатия младеж бил минимален: на 15-годишна възраст за кратко бил изключен от училище за проповядване на вярата сред съучениците си, а по-късно като селски жител не искали да му издадат паспорт, необходим за постъпване в семинария. Въпросът бил решен с 500 рубли, предоставени от местния църковен настоятел.
Въпреки правилата, Денисенко бил приет в Одеската семинария преди да навърши пълнолетие, през 1946 г., и то направо в трети клас, така че още през 1948 г., на 19 години, Михаил станал най-младият студент в Московската духовна академия. Между другото, в Одеса бъдещият патриарх имал годеница – Женя Родионова, която отхвърлила „бъдещия поп“ заради някакъв комсомолски работник. Романтичната история обаче не приключила дотук и ще се върнем отново към нея.
На Нова година през 1950-та, 20-годишният младеж бил постриган в монашество в Троице-Сергиевата лавра, като веднага получил престижната длъжност надзирател на патриаршеските покои в лаврата, което го сближило с патриарх Алексий I. Той сравнително бързо ръкоположил своя послушник за йеромонах, а след завършване на академията през 1952 г. Филарет станал неин преподавател и изпълняващ длъжността „благочинен“ на Троице-Сергиевата лавра, получил званието доцент и станал игумен. Около същото време клирикът с големи кариерни перспективи бил вербуван от Държавна сигурност (КГБ).
Тогава, след като научила за бързата му кариера, в лаврата пристигнала същата Женя Родионова, която съжалявала за прибързания си избор на жених. След преместването на Филарет в Киев през 1958 г. с назначение за ректор на Киевската духовна семинария и управител на делата на Украинската екзархия на РПЦ, те започнали да живеят заедно, а по-късно се появили и деца, които били представяни като осиновени.
Въпросът за личния живот на Филарет е силно заплетен: той бил централна тема на дискусии на Архиерейския събор на РПЦ през 1992 г., малко след който се случил „филаретовият разкол“. По спомени на очевидци (заседанията на събора били закрити), Филарет признал, че живее в един апартамент с жена „като брат със сестра“, като напомнил, че много от присъстващите на събора живеят с млади мъже, и то не винаги като с братя.
След това въпросът за осъждането на Филарет „за нарушение на монашеските обети“ бил свален от обсъждане, а руската пропаганда се върнала към него едва през 2018 г., на фона на получаването на автокефалия на Украинската църква (оглавявана от Филарет) от Константинополската патриаршия.
Евгения Петровна, която придобила репутация на сурова „владичица на Киев“, влияеща върху назначаването на архиереи в Украйна, починала в края на 90-те години, и тогава вече станалият патриарх Филарет служил за нея заупокойни литургии 40 дни подред…
Зли езици приписвали на Филарет поговорката: „За КГБ съм женен, а за вярващите — монах“, но истинската тайна на личния си живот той отнесъл със себе си във вечността.
В епохата на „хрушчовските гонения“ Киевската семинария била закрита, което ознаменувало нов кариерен възход за Филарет. През февруари 1962 г. той станал епископ на Луга, викарий на Ленинградската епархия, която година по-късно била оглавена от митрополит Никодим (Ротов) — един от най-активните йерарси на РПЦ в онази епоха и наставник на бъдещия патриарх Кирил.
В продължение на 15 години Филарет и Никодим работили съвместно в сферата на „външните църковни отношения“ – в Световния съвет на църквите, Конференцията на европейските църкви, Християнската мирна конференция, във Ватикана и др., изпълнявайки доста деликатни задачи на компетентните органи. Още на 33-годишна възраст Филарет става екзарх на Средна Европа, а след това епископ на Виена и Австрия, по-късно оглавява комисията на РПЦ по въпросите на християнското единство – главният икуменически орган на Московската патриаршия.
В периода 1964–1966 г. Филарет бил ректор на главното учебно заведение на РПЦ – Московската духовна академия и семинария, а на 14 май 1966 г. получил назначение на Киевската катедра – екзарх на Украйна. Така той заемал тази катедра почти 60 години, макар последните 34 от тях РПЦ да ги счита за „разколнически“.
Като цяло Филарет се оказал най-старшият по хиротония йерарх в световното православие: неговият архиерейски стаж възлиза на 64 години. Впрочем неговият статус е предмет на спор между двата основни центъра на световното православие: Московската патриаршия лишила Филарет от сан, а Константинополската (Вселенска) признала това лишаване за незаконно.
Каноническата и човешката драма на Филарет съвпаднала с историята на разпадането на СССР и възстановяването на украинската държавност. Когато през 1988–1989 г. в Украйна започнали да се възраждат изтласканите от съветската власт в нелегалност емиграция църкви: гръкокатолическа (униатска) – УГКЦ и автокефална (национално-православна), Филарет като екзарх на Московската патриаршия категорично се противопоставил на тях и използвал всичките си връзки в партийния апарат и държавна сигурност, за да не бъдат регистрирани „алтернативните“ църкви. В резултат на такава политика процесът на „връщане в унията“ на църквите, насилствено присъединени от Сталин към РПЦ през 40-те години в западните области на Украйна, придобил лавинообразен характер, съпроводен със силови сблъсъци.
Въпреки нарастващото национално самосъзнание на Украйна, процесът на демократизация в Киев изоставаше от този в Москва и, заминавайки за Поместния събор през 1990 г. след смъртта на патриарх Пимен, Филарет беше уверен (получил гаранции от кураторите в ЦК), че следващият патриарх на РПЦ ще бъде именно той. Филарет вече беше патриаршески наместник, а според установената в съветско време практика това автоматично означаваше избиране за патриарх. Но перестройката внесе своите корекции: съборът от 1990 г. се проведе при минимален контрол от страна на властта и КГБ, гласуването за патриарх беше тайно, алтернативно и премина в няколко тура.
Истинска сензация беше това, че Филарет получи едва 66 от 316 гласа. Патриарх стана Алексий (Ридигер) със 139 гласа, а Филарет по време на интронизацията на Алексий прошепнал на своя викарий: „Пред нас е последният патриарх на единната Руска църква“.
Още през октомври 1990 г. Алексий II предостави на бившата Украинска екзархия независимост и самостоятелност; тя се превърна в Украинска православна църква (УПЦ), само символично зависима от РПЦ. След провъзгласяването на независимостта на Украйна през есента на 1991 г. съборът на УПЦ в Киев поиска от Москва пълна автокефалия и въпросът изглеждаше почти решен, докато в началото на 1992 г. везните на историята не започнаха да се накланят в противоположната посока. Московската патриаршия се договори с трима епископи на УПЦ те да оттеглят подписите си под обръщението за автокефалия; започна техен конфликт с Филарет, „война на компромати“, завършила с опит за съд над него на Московския събор през април 1992 г. „Преживях на събора своята Голгота“, заяви Филарет след завръщането си в Киев. Той отказа да изпълни обещанието, дадено на събора, да подаде оставка и да свика събор на УПЦ за избор на нов предстоятел — новия разкол в Украинската църква беше предрешен.
Първоначално на страната на Филарет застанаха доста значителен брой епископи, включително такива тежки фигури на бъдещата УПЦ МП като Лазар Кримски и Иларион Донецки. Те проведоха доста представителна пресконференция в Киев. Но Москва, използвайки натиск чрез компромати, постепенно постигна тяхното оттегляне от Филарет, който остана само с двама епископи — Андрей Лвовски и Яков Почаевски. След това, с благословията на Алексий II и в нарушение на устава на УПЦ, беше свикан извънреден украински събор в Харков, който освободи Филарет и избра за нов предстоятел Владимир (Сабодан), който тогава служеше извън Украйна, в Ростов на Дон.
Това представляваше двойно нарушение на църковния устав и даде на Филарет и неговите привърженици юридически основания да не признаят решенията на Харковския събор. Без да изчака лишаването от сан на поредния извънреден събор в Москва през юни 1992 г., Филарет обедини верните му остатъци от УПЦ с Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), която тогава се оглавяваше от живеещия в Америка патриарх Мстислав (Скрипник) — бивш адютант на Симон Петлюра. Обединената структура получи наименованието Украинска православна църква Киевска патриаршия (УПЦ КП) – с този „бранд“ Филарет доживя до смъртта си, въпреки че настоящите украински власти не признават УПЦ КП (тя беше заличена от регистрация през 2019 г. във връзка със създаването на основата ѝ на каноничната Православна църква на Украйна — ПЦУ).
С лека ръка на Леонид Кравчук, с когото Филарет поддържал приятелски отношения, УПЦ КП получава активите на УПЦ, включително Владимирския катедрален събор и резиденцията на улица „Пушкинска“.
В украинската преса впоследствие дълго циркулираха слухове за изпиране чрез сметките на Киевската патриаршия на контролирани от Кравчук средства на Компартията на Украйна…
След загадъчната смърт на втория патриарх на УПЦ КП Владимир (Романюк) през 1995 г. Филарет най-накрая става патриарх и облича бял кукол — главното покривало на главата на московските патриарси. Част от църквата не признава този избор, припомняйки си съветското минало на новия предстоятел, и възражда УАПЦ.
Така до 2018 г. украинското православие остава „трикомпонентно“: числено доминиращата УПЦ МП, призната от световното православие, но зависима от Москва; сравнително многочислената (до пет хиляди енории) УПЦ КП, непризната от други църкви; и малобройната УАПЦ, която особено подчертава своя национално-украински характер.
Едва през 2018 г. по инициатива на Петро Порошенко, който успява да се договори с Константинополския патриарх, осъдил събитията в Крим и Донбас, УПЦ КП и УАПЦ се обединяват, към тях се присъединяват двама архиереи от УПЦ и се появява нова „църква на мнозинството“ — ПЦУ, призната от Константинопол (който ѝ предоставя „Томос за автокефалия“), но непризната от Москва.
Филарет става в ПЦУ „почетен патриарх“ (Константинопол настоява за премахване на патриаршията в ПЦУ), а неговият млад наместник митрополит Епифаний (Думенко) — номинален (според Филарет) предстоятел. Въпреки това младият екип на Епифаний изтласква Филарет от властта, той „затваря вратата“ и през юни 2019 г. обявява възстановяването на УПЦ КП. Филарет обвинява ПЦУ, че вместо предишната зависимост от Москва е избрала да стане зависима от Константинопол, а Украинската църква, като една от най-старите и най-големите в света, заслужава повече — собствен патриарх!
Освен това, планът се основавал и на идването на новия президент Зеленски, който по това време активно критикуваше всички постижения на Петро Порошенко, включително получаването от Константинопол на томоса, който новият президент в свой стил наричаше „термос“ (по-късно обаче се извини за това).
Очакванията не се оправдаха. Стареещият (вече над деветдесетгодишен) Филарет пропусна целта. Възстановената УПЦ КП събра едва няколко десетки енории, но Филарет не се предаде до последния си ден — на неговото упорство и сила на волята може да се завиди. След като загуби държавната регистрация, той продължи да се бори както може, запази катедралата и резиденцията си в столицата и не престана да призовава за обединение на цялото украинско православие около Киевския патриаршески престол.
Едва ли Филарет може да бъде наречен убеден националист, но в победата на Украйна той не се съмняваше нито за миг. Рефрен в проповедите му през последните години стана фразата: „правдата е на наша страна, а Бог е с този, на чиято страна е правдата“. Демонстрирайки силните черти на своя характер, Филарет продължи да служи в Киев, дори когато на няколко километра от катедралата минаваше линията на бойно съприкосновение.
В деня на 30-годишнината от своята патриаршеска интронизация, през октомври миналата година, той подписа в олтара на Владимирския събор в Киев завещание, забранявайки на йерарсите на ПЦУ да извършат опелото му. За последен път той дойде в своя храм на Рождество тази година, а за последен път се появи публично в началото на февруари — това беше среща с Юлия Тимошенко, която отново заяви своите президентски амбиции.
В края на януари се състоя неочаквано посещение на Филарет в резиденцията на неговия така да се каже основен конкурент — предстоятеля на ПЦУ митрополит Епифаний (Думенко) в Михайловския Златовръх манастир. Филарет говореше с усилие, но изглеждаше, че хвали Епифаний. Недоброжелателите веднага заявиха, че старецът не контролира действията си, а ПЦУ се стреми на всяка цена да го върне в своето лоно. Изглежда, че Филарет ще бъде опят два пъти — от остатъците на УПЦ КП във Владимирския събор и от архиереите на ПЦУ в Златовръхия манастир. Но каквито и да било перспективи за самостоятелно съществуване без Филарет Киевската патриаршия няма — официалният сайт на тази църква вече не е достъпен.
Напусна ни фигура от такъв мащаб, която надхвърля размерите на цяла църковна юрисдикция.
Това се случва в църковната история, макар и рядко. Безусловно, Филарет, както всеки човек, имаше за какво да се разкайва, но и ръководството на РПЦ би постъпило благородно, ако признае своя дял на несправедливост спрямо него. За съжаление, в настоящите политически условия няма да видим подобно благородство.
