Ренета Трифонова
Публикуваме две мнения: на протодякон Адрей Кураев и на църковния публицист Сергей Чапнин за случилата се трагедия тази сутрин във Введенския манастир на РПЦ в град Серпухов, където бивш ученик в гимназията на манастира се самовзриви. Причината според първите съобщения в медиите е била лоши отношения на ученика с учителите, които са оказвали “тормоз” над младежа (повече виж тук).
протодякон Андрей Кураев
“Изводът от трагедията в Серпухов е прост: по-малко патос, господа. Досадната самохвална реклама: „Предайте децата си на монасите, те ще ги възпитат по рецептите на многовековната многоценна традиция на църковната педагогика!“, трябваше да се препъне.
Няма традиция на православната педагогика, да не говорим пък за монашеска такава! Църковно-учителната класика – това са мислите на стари, бездетни и несемейни отшелници, които никога не са се главоболели как да уредят дъщеря си със сполучлив брак. Въпросът за клерикалната педофилия възниква отдавна. На Изток и Запад той е решен по различен начин.
Католиците решават да рискуват и приветстват участието на манастирите в образователния процес. В резултат на това се появяват университетите, огромните образователни успехи на йезуитите и също толкова огромния букет от съвременни скандали.
На изток около манастира е създадена стерилна зона. Например, ако в някой манастир се появят невръстни момчета, всеки монах има право да избяга от такава псевдо-обител. В резултат на това в Православието не успява да се създаде педагогическо предание. Освен това традиционното общество като цяло не забелязва съществуването на подрастващите. Веднага след като “цъфне цветето” на момичето, то бива изпращано в леглото с набързо намерен съпруг. Щом бащата на момчето забележи появилата се „броня на младежката тревога” (по блаж. Августин) – то бива оженено.
И едва съвременността, която удължи времето на социалното детство до почти 25 години, създаде и забеляза този проблем, породен от несъответствието между физиологичната и социалната възраст. В традиционното общество, на 25 години жената вече би могла да стане баба, тоест да види децата на децата си.Така че в учебниците на традиционните общества просто не може да се намерят рецепти за съвременната педагогика.
Затова манастирските училища представляват пространство за експерименти върху децата. Тези експерименти се извършват от хора, които се страхуват от самите деца. И маскират този свой страх с ограда от строги забрани и изисквания (вижте Правила на гимназиста).
Опитът децата да бъдат превърнати в строй от „млади послушници” естествено се проваля и предизвиква протест и разочарование. Е, това не е причина за забрана на подобни педагогически опити и на църковните училища. Но е причина да се намали градусът на корпоративна самореклама”.
Сергей Чапнин
“Има една важна подробност, която говори много: желанието взривяването на бомбата да стане точно във времето на утринната молитва. Изглежда за един възпитаник на православна гимназия това е най-омразната част от ежедневието. Бог опази, бомбата избухна на входа. Засега опазва. Може би това ще стане все пак повод да се каже, че няма нищо по-страшно от формалната молитва, четенето на неизменното „правило“ по книжка ден след ден, година след година? Боя се, че това вече не е молитва, а е подигравка с децата. И за това ще трябва някой да отговаря, нищо, че самите деца мълчат години наред. Монашеският радикализъм, насочен не към себе си, а към децата, няма да доведе до добро. Но въпросът е: това притеснява ли някого? Бих искал Църквата безпристрастно да провери какво е положението в нейните монашески училища. Крайно време е.”
Превод: архим. Никанор (Мишков)
