О. Георги Еделщайн: „Най-големият проблем на РПЦ е липсата на съборност“

Интервю на Александр Солдатов и Андрей Грищенко с о. Георги Еделщайн за „Новая газета“

Единственият свещеник в действащия състав на Московската хелзинкска група¹На 12 май 1976 г., д-р Юри Орлов обявява основаването на Московската хелзинкска група. Единадесетте основатели на групата, между които Елена Бонер, Анатолий Шарански, Анатолий Марченко, Людмила Алексеева и други съветски граждани, искат да следят за изпълнението на поетите от тогавашния Съветски съюз задължения за прилагане на хелзинкските споразумения. Те основават своята гражданска организация, базирайки се на текстовете на Заключителния документ от Хелзинки, Принцип VII, който установява правото на всеки човек да знае и действа в защита на своите права и задължения. По време на най-активните апели към заинтересовани граждански кръгове в други страни, вътре и извън пределите на Съветския съюз и в страните от Варшавския договор се основават нови граждански сдружения. През януари 1977 г. в Чехословакия се формира Харта 77, а през септември 1979 г. група на „Хелзинки уоч“ се основава в Полша. Въпреки че са преследвани от правителствата си, тези групи не спират работа. През 1982 г. Московската хелзинкска група е принудена да преустанови дейността си (по-късно през 1989 г. тя отново е възстановена), но нейните усилия вдъхновяват и други да поискат спазване на правата на човека. В няколко европейски страни, както и в Канада и САЩ се формират правозащитни групи (бел. прев.)., най-старата правозащитна организация в Русия – о. Георги Еделщайн приближава своята 90-годишнина. Той е роден през 1932 г. в Киев, в еврейско-полско семейство, учил е в Ленинград и Москва, завеждал е катедра по чужди езици в Костромския университет. Обърнал се към вярата и се кръстил през 1955 г., а в началото на 60-те години се сближава с православното дисидентско движение, което тогава се олицетворява от свещениците Глеб Якунин,  Николай Ешлиман и отчасти от Александър Мен. В продължение на почти 20 години той иска да бъде ръкоположен за свещеник и това се случва през 1979 г. в Курск от тогавашния свободомислещ архиепископ Хризостом (Мартишкин). О. Георги, като изключителен интелектуалец сред свещениците в РПЦ, автор на книги (най-известните сред които са „Записки на селския свещеник“ и „Правото на истината“) и много статии там, включително и самиздат, винаги е служил само в отдалечени селски енории – отначало в село Коровино в Белгородска област, после в с. Карабаново, Костромска област. Големият син на о. Георги – Юлий, се връща в Израел, прави там блестяща политическа кариера, до неотдавна беше говорител на Кнесета² Кнесет (на иврит: כנסת‎; в буквален превод „събрание“) е законодателният орган на властта в Израел, неговият парламент. Броят на членовете му е 120, които се избират по партийни списъци. Негов бивш говорител е Йоил (Юлий) Еделщайн (бел. прев.)., а днес заема длъжност в министерството на здравеопазването. В демократическите кръгове о. Георги е известен със своите изобличения на престъпленията на авторитарната държава и слялото се с нея църковно ръководство (особено „чекистите в раса“, т.е. агентурата на КГБ сред йерархията на РПЦ), но не е участвал в партии и политически движения. През 2019 г. Владимир Кара-Мурза-младши³Владимир Владимирович Кара-Мурза е роден в Москва на 7 септември 1981 г. Той е син на руския журналист и телевизионен водещ Владимир Алексеевич Кара-Мурза (1959–2019), отявлен критик на Леонид Брежнев и привърженик на реформите при Борис Елцин. Баща му е правнук на латвийския революционер Волдемар Бисениекс (1884–1938) и правнук на първия посланик на Латвия във Великобритания Георгс Бисениекс (1885–1941), и двамата са разстреляни от НКВД. Владимир Кара-Мурза участва активно в събитията, довели до написването и приемането на закона „Магнитски“ в САЩ. Срещу него има два опита за отравяне – през 2015 и 2017 г. През февруари 2021 г. съвместно разследване на Bellingcat с The Insider и Der Spiegel писаха, че преди да се разболее през 2015 и 2017 г., Кара-Мурза е последван от същото звено на ФСБ, за което се твърди, че е отровило Алексей Навални. Кара-Мурза е координатор на фондация „Отворена Русия“, основана от Михаил Ходорковски. Той е един от 14-те избрани личности от самия сенатор Джон Маккейн, които да присъстват на неговото погребение (бел. прев.). снима забележителния филм за о. Георги „Задължението да не мълчиш“ („Обязанность — не молчать„).

– Отец Георги, Вашият избор на свещеническо служение в атеистичните времена на първо място форма на протест против системата ли беше или резултат от реално духовно и метафизическо търсене?

– За съжаление, не мога да отговоря еднозначно. Имам няколко хипотези защо станах свещеник. Но по принцип не вярвам, че човек сам може да дойде в Църквата, при Бога. Аз слушах лекции – по-често при протестанти, по-рядко при католици – на тема „Как стигнах до Бога“. От моя гледна точка, Господ Сам призовава и води човека в Своята Църква.

И така, хипотезите.

В моето детство мама ми пееше нещо, особено когато боледувах. Бях на три-четири години, не разбирах какво. После, когато пораснах, разбрах: тя ми е пяла на полски католически химни, молитви към Богородица. Навярно те са повлияли на моя по-нататъшен светоглед, на това какво е добро и какво е лошо. Затова първата хипотеза е: вярата дойде чрез мама.

Другото предположение е – чрез руската класическа литература. Аз достатъчно рано обикнах Лермонтов, Тютчев, после Инокентий Аненски. Естествено, и Достоевски.

Още една хипотеза – може би чрез руската живопис. Аз често бях в Третяковската галерия в Петербург, в музея на Александър III, т.е. в Руския музей. Например, в 8-9-ти клас не можех да понасям Чернишевски, Добролюбов, цялото това братство. Достатъчно рано ми стана някак срамно, гнусно да живея в Съветския съюз, да служа в Совдеп.⁴Совдеп – Совет депутатов. Съглсно разпоредбата, залегнала в Конституцията от 1918 г. Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) е обявена за Федерация на Съветите на различни нива. В чуждестранната руска преса и в съвременна Русия изразът „Совдепия“ придобива популярност като пренебрежително име за РСФСР и СССР (бел. прев.). Опитвах се да намеря някакво кътче, в което да се скрия от съветската агитация и пропаганда. Предполагах (сега наистина разбирам, че съм грешал), че църквата е единственото място, до което ръцете им не са стигнали.

– Когато сте приели свещен сан, в Съветския съюз още активно са репресирали вярващите, нелоялни на режима. Не се ли бояхте да се окажете сред тях със своите възгледи?

– Никой от нас не е герой – това най-напред отнасям към себе си. Никога в живота си не съм чувствал, че съм герой, и никога се съм бил герой. Приех кръщение през август 1955 година като студент в Санкт-Петербургския институт за чужди езици. „Той е мъртъв, не се страхувам от него“ – тези думи се приписват на акад. Ландау. Едва ли съм бил толкова храбър през 1937-ма, 1938-ма, 1950-та и в онези години. Не знам.

– Вече няколко години след Вашето кръщение, на фона на хрушчовото затопляне, започват и нови гонения на вярата…

– Никога не съм употребявал думата „затопляне“. За сто години съветска власт църквата не е познала затопляне. И Хрушчов като истински болшевик злобно я ненавиждаше. Хрушчовите гонения не са по-различни от всички предишни гонения. Според мен, гоненията на Ленин, Троцки, Сталин, Хрушчов, са едни и същи. Моят враг не е Ленин, не е Троцки, не е Сталин. Моят враг е болшевизмът.  

– Тогава защо все пак Вие като антисъветски свещеник не сте били подложен на репресии? 

– Обърнете се към КГБ. Там имам дебело, много дебело досие. В началото на 1957-ма година на „Литейни проспект“ три дни ме разпитваха за т.нар. антисъветска организация. Неин лидер според мен беше Пименов.⁵Револт Пименов е съветски математик, историк, доктор на физико-математическите науки, участник в дисидентското и правозащитно движение в СССР, депутат от РСФСР през 1990 г. Довлякоха ме там, защото арестуваха моя приятел Борис Борисович Вейл⁶Борис Вейл – съветски и руски писател дисидент, член на движението за правата на човека в СССР, политически затворник. Първо осъден на 18 години (1957 г.) за участие в подземна марксистка организация по същото дело с Револт Пименов. О. Георги Еделщайн разказва спомените си за Борис Вейл в своята аудиокнига „Правото на истината“ през 2017 г. Докато е в трудовия лагер участва в създаването на подземния „Граждански съюз“ (Graso). През 1959 г. отново е осъден на 7 години лишаване от свобода за писане на листовки в затвора и разпространението им (бел. прев.)., а той ме споменал при разпита. Освобождавайки ме, следователят каза: „През първите години на съветската власт ни беше дадено право да съдим хората със съда на революционната съвест. С това право днес бих пуснал Борис Вейл, а Вас бих разстрелял“. Аз му казах, че никога през живота си не съм получавал такъв комплимент.

Всъщност, аз не бях антисъветист, никога не съм бил в никаква организация, но съм питал децата в такива организации: „Какво ще правите, ще строите ли?“ Те ми отговаряха, че ще строят комунизъм с човешко лице. Бях сигурен, че комунизъм или фашизъм с човешко лице няма и не може да има. Съветски, китайски, камбоджански, какъвто и да е комунизъм – това е маска на звяр, това са различни клони на едно и също сатанинско дърво. Техен баща е дяволът.   

Съветското законодателство осъждаше все пак не за убеждения, а за действия. А аз никога не съм действал, не съм се занимавал с агитация и пропаганда.

– През 90-те години активно се обсъждаше въпросът за дейността на агентурата на КГБ в йерархията на РПЦ. А сега не е прието да се говори за това. От страх ли е или просто от липса на интерес?

– Както пишеше църковният историк о. Георги Митрофанов, в църквата ни се натрупа боклук, който вече скоро ще падне от прозорците. В много интервюта призовавах този боклук да бъде изнесен, ние самите можем честно да говорим за недостатъците, дори за болестите на нашата църква. Но ние се стараем да мълчим; всичко, което правим, е задкулисно. Московската патриаршия е островче на брежневски застой.

– Какъв е най-големият проблем на РПЦ?

– Липсата на съборност. Ние вярваме в Троицата и в една съборна и апостолска Църква. Но РПЦ не е една и не е съборна. Тази църковна организация е устроена на болшевишки принцип, който те наричат „демократичен централизъм“. На върха е генералният секретар, с него е политбюро. Ние имаме патриарх, с него е митрополитбюро, а около него – безгласна армия от свещеници и дякони. У нас нито един епископ не е свободен. Онези от тях, които си отвориха устата, бяха освободени от щат или въобще лишени от сан.

– Доколко е актуален за съвременната РПЦ проблемът за „сергианството“? Изглежда, че никой вече не изисква да се следва „декларацията“ на митрополит Сергий от 1927 за пълна лоялност към съветската власт?

– Как да не изисква?! В „декларацията“ се казва: „Ние с нашия народ и с нашето правителство“. Патриарх Кирил днес повтаря същото. Но църквата не може да бъде нито с народа, нито с правителството. Нито съветските, нито постсъветските патриарси се опитаха да възстановят съборността. РПЦ днес е учреждение, създадено от Йосиф Висарионович Сталин…

– В същото време Вие не напускате тази църква, както направиха някои свещеници-дисиденти като о. Глеб Якунин…

– Няма къде да отида. За мен пътеводител е Казанският митрополит Кирил (Смирнов, разстрелян през 1937 г.). Той беше категорично против „декларацията“, отхвърли митрополит Сергий, но остана в тази организация (след 1934 г. митрополит Кирил се оттегля от юрисдикцията на Сергий, бел. ред.). Ако същият о. Глеб Якунин казва, че ще създаде някаква своя църковна организация, това е погрешно. Църквата е една! Господ казва: „Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“.

– Въпреки това многото православни църкви, макар и малки, не признават, че РПЦ остава църква…

– Да, Руската задгранична църква например, 80 години не признаваше Московската патриаршия. Но в края на краищата, нейните епископи и свещеници бяха приети в РПЦ в сегашното си достойнство (значителна част от духовенството и миряните на Руската задгранична църква не признаха „обединението“ от 2007 г. и продължават да съществуват независимо от РПЦ, бел. ред.). Това означава, че е била църква, само административно отделена от нас. Последните двама първойерарси на задграничната църква Филарет и Виталий настояваха, че Московската патриаршия е безблагодатна, че не е църква.

Но аз не признавам разколите и разделенията, те винаги са зло. А тези задгранични⁷Точният превод на думата е „чужденци“, но в текста използваме думата „задгранични“, за да е ясно, че става дума за членовете на Руската задгранична църква (бел. прев.)., които се събраха с Московска патриаршия, си затвориха устата. Те се страхуват днес да противоречат на патриарх Кирил. С мълчанието си ние предаваме църквата, предаваме Бога.

– Но може ли през ХХ-ти  век и може ли сега една църква, зависима от държавата, да има свой собствен свободен глас?

– Самата църква винаги е била свободна. Но ние, духовниците, не сме свободни. Ние сме лакеите на нашия режим – кой повече, кой по-малко. Ето, че задграничните канонизират мирянина Борис Талантов – наш, свободен човек, който излиза с открити писма за преследването на църквата през 60-те години. Той пише, че тогавашните митрополити Пимен (Извеков), Алексий (Ридигер), Никодим (Ротов) са лъжци, служители на съветския агитпроп.⁸„Агитпроп“ – в разговорната реч така е наричан отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на КПСС (бел. прев.). И гласът му беше гласът на църквата. Известното писмо от Ешлиман ‒ Якунин също е правдив документ.⁹Откритото писмо на свещениците Глеб Якунин и Николай Ешлиман е написано в резултат от продължителна работа на голяма група хора. Първоначално, в много кратък вариант го подготвя писателят Анатолий Краснов-Левитин. Впоследствие то е преработено и разширено от о. Николай Ешлиман с участието на о. Георги Еделщайн. Участието на о. Глеб Якунин в подготовката на писмото се ограничава с изказването на редица общи идеи. Заслугата за подписването на дадения документ от свещениците се заключава преди всичко в това, че те са поставили своите подписи и не са се отказали от тях, независимо от последвалия натиск. Писмото на руски език можете да прочетете тук (бел. прев.).

От друга страна, защо патриарх Кирил прекъсна литургичното общение с Константинополския патриарх? Началството нареди – и той козирува. Точно както митрополит Сергий козирува през 1927 г., през 1930 г. и т.н. Синодът значително разшири правомощията на предстоятеля на фона на слуховете за прехвърляне на власт.¹⁰„Прехвърляне на власт“ е термин, който обозначава действия за назначаване или възлагане на пълномощия, власт или функции на друг като представител или пълномощник, обикновено подчинен в административната структура на организация или институция (бел. прев.).

– Остана ли у РПЦ някакъв духовен ресурс, за да може положително да влияе на нравственото състояние на руската държава?

– Аз не помня нашият Господ Иисус Христос да е призовавал цар Ирод да се покае. Да се кае може само християнинът. Не мисля, че ние трябва да се обръщаме към държавата с призив към покаяние. Задачата на църквата не е да построи рай на земята. Задачата на църквата е максимално да избягва ада на земята. Държавата винаги ще бъде враждебна към нас – така е било по времето на Ирод Велики и ще остане така по всяко време и навсякъде.

– Защо РПЦ престана да дава нравствена оценка на тези предизвикателства, които безпокоят обществото, да се застъпва за жертвите на репресиите, да се изказва срещу изтезанията?

– Отново си спомнете формулата: „Ние сме с нашия народ и с нашето правителство“. По времето на Сталин патриархът и Синодът са поддържали всички сталински идеи с две ръце. Можете ли да си спомните макар и един случай, когато патриархът да не е бил съгласен за нещо с генералния секретар?

Казват, че уж при Горбачов или при Елцин църквата получила свобода, нашите йерарси станали свободни хора. Не, те бяха и си останаха лакеи!

При Сталин бяхме роби – принуждаваха ни. А днес ние, лакеите – служим доброволно, живеейки на принципа „както ви е угодно“. Продадохме се за хайвер, за лимузини. Ние днес служим не от страх, а заради материална изгода.

– Какъв е изходът от тази ситуация?

– Вярата. Иисус Христос никога не е говорил на тълпата. Той се е обръщал само към човека. И всеки човек в продължение на две хиляди години избира това, което му е по-скъпо: робството в Египет, където има котли с месо, или свободата в пустинята, където няма нищо, но Господ изпраща манна. Трудно е в пустинята и всеки човек е изправен пред този избор: ситост в робство или свобода, но в пустинята.

– Кой от дисидентите от съветската епоха Ви направи най-силно впечатление?

– Аз не обичам думата „дисидент“… Но ето, например, всеки ден ние на службата споменаваме Сергей Адамович Ковальов, новопреставлен Сергий. Добър човек! Но той ме упрекваше, че искам да започна лов на вещици, защото следвам Иван Илин, който е призовавал за лишаване от активно и пасивно избирателно право на всички членове на комунистическата партия, всички служители на ГПУ-КГБ-НКВД от полковник и нагоре, съдържатели на публични домове, крадци, рецидивисти и т.н. Когато призовах за това, не само Сергей Адамович, но и Александър Яковлев, и дори Андрей Дмитриевич Сахаров спориха с мен.

– Необходимо ли е да се „осъвремени“ РПЦ от гледна точка на богослужебните и други обредни традиции – например да служи на съвременен език?

– Нелепо е, че православните не могат да се разберат не само за езика, но дори и за календара. Константинополският патриарх се придържа към един календар, наред с българите, румънците, гърците… А ние имаме друг календар. Защо? Защото няма съборност.

Мога ли да служа на руски? Мога! Ако някой епископ или свещеник иска да служи на руски, нека служи. Господ Бог разбира всички езици еднакво добре. Повече ми харесва църковнославянският. Но смисълът тук не е изцяло в езика, а в разбирането. Много се съмнявам, че човек, който идва на църква за първи път, ще разбере думата „Троица“… Вероятно най-неразбираемите думи – има максимум сто – трябва да бъдат преведени на руски. Но когато Филаретовото братство на о. Георги Кочетков в Москва поставя въпроса за езика на преден план, аз свивам рамене: това не е най-важното.

––––

Превод: Ренета Трифонова

Източник: novayagazeta.ru

• 1
  На 12 май 1976 г., д-р Юри Орлов обявява основаването на Московската хелзинкска група. Единадесетте основатели на групата, между които Елена Бонер, Анатолий Шарански, Анатолий Марченко, Людмила Алексеева и други съветски граждани, искат да следят за изпълнението на поетите от тогавашния Съветски съюз задължения за прилагане на хелзинкските споразумения. Те основават своята гражданска организация, базирайки се на текстовете на Заключителния документ от Хелзинки, Принцип VII, който установява правото на всеки човек да знае и действа в защита на своите права и задължения. По време на най-активните апели към заинтересовани граждански кръгове в други страни, вътре и извън пределите на Съветския съюз и в страните от Варшавския договор се основават нови граждански сдружения. През януари 1977 г. в Чехословакия се формира Харта 77, а през септември 1979 г. група на „Хелзинки уоч“ се основава в Полша. Въпреки че са преследвани от правителствата си, тези групи не спират работа. През 1982 г. Московската хелзинкска група е принудена да преустанови дейността си (по-късно през 1989 г. тя отново е възстановена), но нейните усилия вдъхновяват и други да поискат спазване на правата на човека. В няколко европейски страни, както и в Канада и САЩ се формират правозащитни групи (бел. прев.).
• 2
  Кнесет (на иврит: כנסת‎; в буквален превод „събрание“) е законодателният орган на властта в Израел, неговият парламент. Броят на членовете му е 120, които се избират по партийни списъци. Негов бивш говорител е Йоил (Юлий) Еделщайн (бел. прев.)
• 3
  Владимир Владимирович Кара-Мурза е роден в Москва на 7 септември 1981 г. Той е син на руския журналист и телевизионен водещ Владимир Алексеевич Кара-Мурза (1959–2019), отявлен критик на Леонид Брежнев и привърженик на реформите при Борис Елцин. Баща му е правнук на латвийския революционер Волдемар Бисениекс (1884–1938) и правнук на първия посланик на Латвия във Великобритания Георгс Бисениекс (1885–1941), и двамата са разстреляни от НКВД. Владимир Кара-Мурза участва активно в събитията, довели до написването и приемането на закона „Магнитски“ в САЩ. Срещу него има два опита за отравяне – през 2015 и 2017 г. През февруари 2021 г. съвместно разследване на Bellingcat с The Insider и Der Spiegel писаха, че преди да се разболее през 2015 и 2017 г., Кара-Мурза е последван от същото звено на ФСБ, за което се твърди, че е отровило Алексей Навални. Кара-Мурза е координатор на фондация „Отворена Русия“, основана от Михаил Ходорковски. Той е един от 14-те избрани личности от самия сенатор Джон Маккейн, които да присъстват на неговото погребение (бел. прев.).
• 4
  Совдеп – Совет депутатов. Съглсно разпоредбата, залегнала в Конституцията от 1918 г. Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР) е обявена за Федерация на Съветите на различни нива. В чуждестранната руска преса и в съвременна Русия изразът „Совдепия“ придобива популярност като пренебрежително име за РСФСР и СССР (бел. прев.).
• 5
  Револт Пименов е съветски математик, историк, доктор на физико-математическите науки, участник в дисидентското и правозащитно движение в СССР, депутат от РСФСР през 1990 г.
• 6
  Борис Вейл – съветски и руски писател дисидент, член на движението за правата на човека в СССР, политически затворник. Първо осъден на 18 години (1957 г.) за участие в подземна марксистка организация по същото дело с Револт Пименов. О. Георги Еделщайн разказва спомените си за Борис Вейл в своята аудиокнига „Правото на истината“ през 2017 г. Докато е в трудовия лагер участва в създаването на подземния „Граждански съюз“ (Graso). През 1959 г. отново е осъден на 7 години лишаване от свобода за писане на листовки в затвора и разпространението им (бел. прев.).
• 7
  Точният превод на думата е „чужденци“, но в текста използваме думата „задгранични“, за да е ясно, че става дума за членовете на Руската задгранична църква (бел. прев.).
• 8
  „Агитпроп“ – в разговорната реч така е наричан отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на КПСС (бел. прев.).
• 9
  Откритото писмо на свещениците Глеб Якунин и Николай Ешлиман е написано в резултат от продължителна работа на голяма група хора. Първоначално, в много кратък вариант го подготвя писателят Анатолий Краснов-Левитин. Впоследствие то е преработено и разширено от о. Николай Ешлиман с участието на о. Георги Еделщайн. Участието на о. Глеб Якунин в подготовката на писмото се ограничава с изказването на редица общи идеи. Заслугата за подписването на дадения документ от свещениците се заключава преди всичко в това, че те са поставили своите подписи и не са се отказали от тях, независимо от последвалия натиск. Писмото на руски език можете да прочетете тук (бел. прев.).
• 10
  „Прехвърляне на власт“ е термин, който обозначава действия за назначаване или възлагане на пълномощия, власт или функции на друг като представител или пълномощник, обикновено подчинен в административната структура на организация или институция (бел. прев.).