Християнство.бг
Интервю с йеромонах Никита от манастира Пантократор на Света гора – Атон
В хода на историята и живота на Църквата, с цел запазване на православната вяра, се формират институциите на съборността и Пентархията. Всяка патриаршия се задължава да обгрижва определена област, която е очертана със съответните грамоти. Извън своята църковна област никой не може да упражнява никаква власт или каквато и да е църковна дейност.
Еднаквите старшинства по чест са установени на Четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 г. Сред петте установени патриаршии са били: Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Римска и Константинополска, като последните две са имали еднакви привилегии. Първенството на Константинопол е установено в течение на историята и решенията на Вселенските събори не са били оспорвани. След раздялата с Римската патриаршия, Константинополската патриаршия остава единствената патриаршия в общността, която има старшинство по чест.
През първите четири века римският (епископ) е бил първи сред равните по чест в структурата на Пентархията и е имал старшинство по чест. Същото старшинство било дадено и на Вселенския патриарх на Четвъртия вселенски събор. След разделението на църквите той (т.е. Вселенският) остава единственият, който има това старшинство. Първенството в Православната църква има определена функция и е свързано със смисъла на съборността.
Там, където има събор, има и такъв, който го свиква и председателства. Няма събор без първи, нито първи без събор. Римският епископ беше пръв в рамките на Пентархията и затова Църквата го надари с някои уникални компетенции, и всички прибягваха до него (за апелация).
В този смисъл първенството функционира като служение в Църквата. За Източната църква първенството остава по същество едно послушание, при което първият е този, който именно служи на останалите. Не първенство по власт, както при римокатолиците, където папата е пръв сред неравните и епископ на епископите. Такова първенство е неприемливо за православната еклисиология…
Характерен в това отношение е томосът, даден на Руската патриаршия през 1590 г., където Константинополския (патриарх) се нарича „глава и начало на всички църкви“. Там се казва: „В царския град Москва ние изповядваме и извършваме установяването и назначаването за патриарх на г-н Йов, който има за глава и начало онзи, който е на Апостолическия престол – Константинопол, както и другите патриарси“.
Както можем да видим, старшинството по чест на Константинополския патриарх беше възприето от всички поместни църкви, които го приемаха за свои начало и глава. Почетното старшинство не е едно обикновено лидерство. То предвижда и някои правомощия. Двете основни и необходими функции на Вселенската патриаршия са следните:
Първо, привилегията на Вселенската патриаршия да приема апелации от клирици на други поместни църкви.
Римският (епископ) с четвъртия и петия канон на Сардикийския събор през 343 г. получава правото да отсъжда като последна инстанция дела от други поместни църкви. С двадесет и осмото правило на Четвъртия вселенски събор, където равни с неговите привилегии и почести се дават на Константинополския патриарх, тази привилегия, както всички останали, е дадена и на Вселенския престол. Но, за да няма объркване по отношение на предмета на обжалването (ekliton), и за тези, които се обръщат към Вселенската патриаршия, същият Вселенски събор, Четвъртият, определи и два други канона, деветия и седемнадесетия, по този начин изяснявайки това право на Вселенския патриарх да приема апелации от други поместни църкви. Нещо, което и без това е очевидно, защото, както видяхме, веднага щом като е получил равни привилегии по чест, той автоматично получава и правото да разглежда дела на други църкви, тоест същите (привилегии), с които римският (епископ ) вече се е ползвал.
Тази древна практика на Църквата е потвърдена от четиримата Източни патриарси през 1663 г. – 1200 години след предоставянето на тази отговорност на Константинополския (патриарх). На въпроса на руското духовенство: „Всяка присъда на други църкви ли подлежи на преразглеждане от Константинополския престол и предоставя ли му се всеки въпрос за окончателно църковно уреждане?“, патриарсите отговориха, че: „тази привилегия принадлежеше на папата на Рим, преди той да се отдели от Съборната Църква… сега, след като той се отдели, въпросите на всички църкви се отнасят до трона на Константинопол и получават решения от него“. Следователно цялата практика на Църквата през вековете показва, че Константинополската църква носи, освен другите, и тази отговорност. Всички въпроси намират окончателното си решение от Вселенския трон.
Второ, всички по-нови църкви получиха своята автокефалия от Константинопол.
Томосът за автокефалия не е двустранен договор, а е едностранен акт на Константинополския (патриарх), който е даден (на съответната църква) не толкова по духовни причини – защото нямаше проблем в духовното обгрижване на тези народи от Константинопол, – но им беше даден по политически причини, така че държавите да регулират вътрешното функциониране на своите църкви. Това се случваше при всяка автокефалия, без да бъде свикнан Всеправославен събор, и се превърна в свещено предание и свещена практика на Православната Източна църква. Под святото, устойчиво, неделимо, дълготрайно, църковно и всеправославно съзнание е създаден църковен обичай, който автентично тълкува това право на Вселенския патриарх едностранно да издава автокефалии.
––––––––––––––
Превод: архим. Никанор
Източник: Бигорски манастир „Св. Йоан Кръстител“
