Меню Затваряне

О. Павел Аделгейм: В тайнството на прошката врагът се превръща в приятел

Свещ. Павел Аделгейм

Свещ. Павел Аделгейм

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него към съдилището, за да не би някак противникът ти да те предаде на съдията, а съдията да те предаде на слугата и да бъдеш хвърлен в тъмница“ (Мат. 5:25).

Православната църква ни приканва да пристъпим към светите дни на Великия пост. Последната неделя преди началото му се нарича „ден на прошката“. В този ден християните искат един от друг прошка за причинените обиди и си прощават. За да помолим Бога за прошка на греховете, трябва да имаме смирено сърце. Встъпвайки в дните на Великия пост, ние искаме да се върнем при Бога и отново да преоткрием тези, които сме изгубили по пътя на живота.

Ние много лесно се губим един друг. Не е важно кой е виновен, ако у двамата сърцето е опустошено. Мястото, където е живял любимият образ, запълва обидата и горчивината. Причините за разногласията рядко са фундаментални и неизбежни, по-често се караме за дреболии. И тогава в „своите права“, на мястото на любовта идва самолюбието, и любовта е пречупена от неговия натиск. Семейството се разпада, любовта и приятелството избледняват. Ставаме врагове и се изгубваме един друг през сълзи.

Как да избегнем разрушителните конфликти? Има едно просто лекарство, на което разумната майка учи детето си още с първите стъпки в живота: поискай прошка за грешката си. Уви, това средство не е никак лесно.

Самочувствието, винаги убедено в своята „очевидна правота“, се превръща в препъни камък. Всяка страна смята за нарушение на справедливостта да каже: прости! Другият винаги е по-виновен, защото той е „другият“. Самолюбието жертва приятелството и любовта „в името на справедливостта“. Превърнахме този принцип в Молох, който поглъща децата си – нашите души и съдби. Справедливостта не е виновна за човешката грешка. Този принцип изразява минималното изискване на любовта: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (Мат. 7:12).

Не справедливостта става Молох, а гордостта, лишена от смирение, търпение, щедрост и прошка. Нашите вражди се коренят в древния конфликт между човека и Бога – в него се разкрива тяхната природа. Тъжната история за това започна в Рая. Нарушавайки заповедта, Адам и Ева „чуха гласа на Господа Бога, когато ходеше низ рая по дневната хладина, и скриха се Адам и жена му от лицето на Господа Бога между райските дървета. И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си? Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих. И рече (Бог): кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш?“

Адам отговаря: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох“. Докато признава деянието, Адам отказва да признае отговорността си за него и обвинява жена си и Бога, който я е дал. „Тогава Господ Бог рече на жената: защо си сторила това? Жената отговори: змията ме прелъсти, и аз ядох“ (вж. Бит. 3:8-13). Признавайки постъпката си, съпругата посочва змията като виновник. И в двата отговора се разпознава характерния признак на греха: признаването на факта и отричането на вината за него.

Как се развива семейният конфликт? Едната страна обвинява: „Ти направи това, и това, и това“. Отсрещната страна не отрича тези факти. Тя отвръща с контраобвинение: „И ти направи това, и това, и това“. Конфликтът стига до задънена улица. Няма изход от него.

Да се преодолее тази безизходност и да се направи диалога конструктивен може само, ако всеки признае своята вина. Всяко обвинение трябва да бъде прието, оценено и признато, както се признава самото деяние. Когато отговорът на обвинението е признание за вина, конфликтът се разрешава и идва взаимното разбирателство. Тогава другата страна може да признае вината си и да поиска прошка. Помирението идва. „Не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави за извиняване грешни дела“ (Пс. 140:4), призоваваме в църковна молитва през дните на Великия пост. Това означава: не ми позволявай да отричам вината си в греха с лукави думи. Така започва диалогът, в който се помиряваме с Бога и помежду си.

Такова помирение е евангелското условие за прошка на греховете: ако вие простите на човеците греховете им, и на вас ще прости вашият небесен Отец; но ако вие не простите на хората прегрешенията им, и вашият Отец няма да ви прости прегрешенията. И още по-конкретно Христос говори за невъзможността да се молим с непримирено сърце: „Ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брат си и тогава ела и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Помирението изисква смелост.

Еднакво трудно е да поискаш прошка и да простиш. За да признаеш вината си, да кажеш такива прости и трудни думи: прости ми – трябва да се смириш. Смирението изисква духовна смелост. Да поискате прошка означава да промените отношението си към човека. Това е обещание за лоялност, което няма да предаде, на което можете да разчитате. Това е подвиг за силните духом. А да простиш? Прошката изисква голяма душа. Такъв подвиг се нарича великодушие.

Да простиш означава да върнеш доверието, да рискуваш, да разчиташ на него. Да простиш означава да забравиш, да приемеш, че грешката не е била голяма. Лесно е да простим тези малки неща, които не са докоснали нашето самолюбие, не са ни докоснали дълбоко. Често чуваме извиненията на възпитани хора, които неволно са ни бутнали или са ни причинили други незначителни смущения. Но да забравим това, което болезнено ни е вълнувало и измъчвало, което сме преживявали като отворена рана, което е смущавало вътрешния ни свят и от което сме се задъхвали от възмущение, или сме кършили ръце от отчаяние, или сме плакали дълго и безутешно; това, от което сме се изчервявали от срам и унижение – да забравим всичко това, да го изтрием от паметта си … Това е в границите на подвига, в пътя на евангелското съвършенство.

Христос стои пред нас като вечен пример за прошка. Той не само прости на човека, който се разбунтува срещу Бога. Той пострада и умря за него на кръста. Изкачвайки се на планината Голгота, войниците разпънаха Христос на кръста. Следваха тежки удари с чук. Прободоха и приковаха ръцете и краката Му към дърво. Издигнаха кръст и го разпънаха. Войниците очакваха да чуят от кръста стонове и проклятия. Но от този кръст се чу молитва: „Отче, прости им, понеже не знаят какво правят“ (Лука 23.34). След това не може да има на земята вина, която да не може да бъде простена на каещия се.

Тайнството на прошката е не само да се помириш с този, който те е обидил, а да не му пожелаеш зло. В тайнството на прошката се извършва чудо: врагът се преражда в приятел, на когото ние не само желаем добро, но наистина правим това добро: „Ако врагът ти е гладен, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода” (Притчи 25:21).

Има висота, недостъпна за обикновения взор, висота, която християнският дух понякога достига, принуждавайки се не да се гневи на врага, а да го съжалява и обича с грижовна, топла любов, както във времена на нещастие и болест (която за близките е още по-тревожна). Задълбоченият човек е застрахован срещу обиди от хора, които са му малко познати и безразлични. Но когато хора, които ценим, които са означавали твърде много за нас, за които сме жертвали всичко, каквото можем и повече от това, което можем, се покажат като врагове, тогава започва непоносимото страдание на душата. В същото време е трудно да не дадем воля на гнева и омразата. Но в края на краищата ги обичаме не заради техните кривици и грешки, а заради светлото и достойното, което имат – то е скрито в тях, както лазурът се крие зад облаците на небето. Във вечното царство ние ще застанем един пред друг и тогава ще блеснат онези съкровища, които са били в нас и които те не са могли да ни покажат, а ние не сме могли да различим в тях.

Навлизайки във Великия пост, ние искаме прошка един от друг с надеждата, че Христос ще прости нашите неизплатени дългове към Бога. Ако съвестта ни се осмели да поиска прошка, ако сърцето ни великодушно прости греховете на ближните, тогава в деня на Страшния съд безстрашно ще кажем на Бога: „Прости ни греховете, както и ние простихме на нашите длъжници“. Амин.

14 февруари 2010 г.

————

Страница на свещ. Павел Аделгейм

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Вижте още: