Християнство.бг
Отец Стефан Стефанов е свещеник от 43 години. От ръкополагането си досега служи в една енория – русенския храм “Св. Николай Чудотворец”, около който с годините създаде общност от вярващи. Един от инициаторите на съвместното честване на Великден с католическата и арменската църква в града, когато празникът е в един и същи ден. Автор е на множество статии и богословски есета. Депутат в 36-ото и 37-ото Народно събрание от СДС. “Дневник” разговаря с него за войната в Украйна, раните и уроците от нея, както и за посланието на най-светлия празник – Възкресение Христово.
– Отец Стефанов, Великден е най-големият празник за православния свят. Но какъв Великден ще празнуваме в условията на война, при това между хора от една вяра?
– За първи път в живота на нашето поколение се случва да празнуваме най-светлия празник на фона на такава мрачна и тревожна действителност. Душите ни не са подготвени за това. Малкият проблем е как ние ще празнуваме, гигантският проблем са украинците, които са под огъня. Ние се тревожим за нашите 14 моряци (от кораба “Царевна, който беше блокиран на пристанището на Мариупол – бел. авт.). Слава Богу те се прибраха живи и здрави. А в Украйна хиляди са под огъня, хиляди загинаха. Бедствието е невъобразимо, надхвърля представите и фантазиите ни. А когато действителността надхвърля фантазията ти, изпадаш в ступор. Ние сме в този ступор и ако има нещо, което да ни дава сили, то е нашата вяра. В такива трагични обстоятелства имаме още по-голяма необходимост от нея.
– В проповедите си за празниците папа Франциск неколкократно призова за “Великденско примирие” като стъпка към истински и траен мир. Вярвате ли, че е възможно?
– Вярвам, че е необходимо, но все по-малко – че е възможно, предвид ожесточението, с което руската армия води войната. Тази седмица започна офанзива по Източния фронт. За главнокомандващ беше назначен опитният от Сирия ген. Александър Дворников. Вижте какъв парадокс – досега като кажехме “Източен фронт”, се разбираше Втората световна война между Германия и СССР. Сега има нов Източен фронт – на Русия срещу Украйна.
Когато прочетох за началото на офанзивата си помислих, че тази трагедия има дълбоката концентрация на трагедията, която се е разиграла в Йерусалим преди две хиляди години. Доскоро путинофилите обвиняваха американците, че бомбардирали Белград точно на Великден. Какво се случва сега? Една православна страна бомбардира друга православна страна на Великден.
– Руската църква е в обтегнати отношения с украинската заради поисканата и получената от Вселенската патриаршия през 2019 г. автокефалия. Каква е нейната роля в тази война?
– Ролята на руската църква, за съжаление, е на вдъхновител на войната, защото от самото начало патриарх Кирил благославя нападението над Украйна. Наистина напрежението започна още при обособяването на самостоятелната украинската църква под омофора на Вселенския патриарх. Но трябва да се знае, че половината храмове и християни в Украйна до началото на войната продължаваха да бъдат в украинската църква към Московската патриаршия под омофора на митрополит Онуфрий. След като войната се ожесточи много от православните украинци, свещеници, архиереи скъсаха отношенията си с нея. Църквата към Московската патриаршия, можеше да служи през всичките години като помирител. Сега – чрез тази война и безчовечно отношение – по-голямата част от хората са отблъснати. Те имаха приятели в Украйна, но сами ги превърнаха във врагове.
– Светът е съсредоточен в преките последствия от войната – недостиг на ресурси, инфлация, санкции. Но тя ще остави поражения и върху отношенията между хора и държави, върху психиката на мнозина. Как могат да бъдат лекувани тези рани?
– Това ще бъде пропаст, издълбана за вечни времена. Има народи, които са с векове враждебно настроени един към друг, но тук става дума за много близки народи. Българите говорим, че сме близки с руснаците, но украинците са много по-близки и по език, и по култура, и защото са били доскоро в една държава.
Колкото по-близки са народите, толкова по-болезнени са раните. Сръбско-българската война издълба пропаст между българи и сърби, която и досега не е заличена. А тя е нищожна в сравнение с руско-украинската война и по жертви, и по жестокост. Тя е класическа война между две армии, докато сега имаме война на руската армия срещу украинския народ. Досега не се е случвало да бъде извършена подобна агресия над най-близкия ти народ и то по такъв коварен начин – руснаците до последно отричаха, че ще нападнат, макар че за всеки разумен човек е видно, че войната е методично и целенасочено подготвяна от много години.
Последствията ще бъдат трагични и за тези, които преживеят, и за техните деца, които сега са емигранти в България и по другите европейски страни. Ами тези, чиито домове са разрушени? Да се върнеш и да видиш на мястото на дома си пепелище? Тези неща не се забравят. Това е изключително дълбока рана. Това е пропаст, чието дъно не се вижда.
– Ден след инвазията патриарх Неофит излезе с обръщение, в което нарече войната “недопустима”, а в словата си в предвеликденските недели неколкократно повтори, че тя е трагедия, в която страдат невинни. Достатъчна ли беше тази реакция? Можеше ли и трябваше ли да направи нещо друго Българската православна църква?
– Като имаме предвид дългогодишната политика на нашата църква, едва ли е реално да очакваме нещо повече. Мисля, че тези обръщения на нашия патриарх бяха в достатъчна степен конкретни. Не само патриархът, но и повечето митрополити излязоха с призиви за прекратяване на войната, за умиротворяване.Смятам, че тази позиция в голяма степен може да бъде определена като реалистична. Все пак ролята на църквата е такава – да помирява, и не бива да се очаква да взема пристрастна политическа позиция.По-голям проблем виждам в политиците. Ето, например, сега се отмени решението на Столичния общински съвет за преименуването на улици в София (алеята “Героите на Украйна пред Руското посолство и близкия площад “Борис Немцов” – бел. авт.) и това очевидно беше извършено под външен натиск. В нашата политическа класа нямаме мъжествени политици. И оттам нататък какво да искаме църквата да заема политическа страна?
– Политическата класа не показва мъжество, казвате. Трябва ли според Вас българският парламент да приеме решение да изпрати военна помощ на Украйна?
– Мое лично и дълбоко убеждение е, че отказът да бъде предоставено оръжие на Украйна е косвен призив тя да бъде победена и Русия победоносно да я завладее. Без оръжие не можеш да се съпротивляваш. Това което ние можем да предоставим, са отбранителни муниции.
В края на краищата, в Конституцията на всяка страна – и в чл. 59 на българската също – е записано, че е отбраната на Отечеството е върховен дълг на всеки гражданин.
– Украинците как да отбраняват Отечеството си? С голи ръце? Това ли е нашата позиция?
– Ако е такава, тя е изключително подла. Когато Отечеството ти е нападнато от мощна армия, трябва да ѝ противопоставиш военна отбрана. И когато тя е недостатъчна, да помогнеш. Недостойно е да насърчаваш един народ да не се съпротивлява срещу агресора и да се предаде.
– Какво научи българското общество за себе си от тази война?
– Убеди се още по-ясно, че е дълбоко разделено. На всяка крачка се натъквам на това. Имам много приятели, за съжаление, които защитават агресора, търсят оправдание, включително с аргумента, че украинците са виновни и сами са предизвикали войната. Аз не смятам украинците за ангели, те сигурно имат своите грешки и вини, но те бяха нападнати с нереципрочни средства и това не може да бъде оправдано в никакъв случай.
Тези, които застават на страната на агресора гледат на събитията с крайно необективен и пристрастен поглед. Продължават да говорят какво било станало в Профсъюзния дом в Одеса, в т.нар. Донецка и Луганска републики. Но забравят, макар украинската страна да не може да бъде напълно оправдана за извършеното, че Луганската и Донецката република са отцепени територии на държавата Украйна, в която нахлуха въоръжени необозначени части от Русия, т.е. агресията пак започна от руска страна. Никога досега не бях виждал хора с такава страст и ярост да защитават агресор.
– Но видяхме и друго – че мнозина са готови да помагат безкористно на пострадалите.
– Да, виждам и много хора, които отвориха сърцата и домовете си. Аз също мъничко, с каквото мога, помагам. В България не дойдоха толкова хора, колкото в други страни, като Полша например, но все пак не са никак малко. Надигна се вълна и срещу тях, но тя не набра сила. На Цветница в църквата дойдоха 20-30 деца от украинския младежки отбор по кану-каяк, които сега живеят и тренират в Русе. Притеснени са, смутени. Не е лесно да напуснеш дома си с един куфар. Много хора се включиха да им помагат и Слава Богу, че се появи тази отзивчивост в българските сърца.
– За разлика от 2015 г, когато се противопостави на приемането на бежанци от Близкия Изток, сега Св. Синод по-скоро насърчава грижата за идващите украинци. Включи ли се обаче достатъчно активно църквата в грижата за тях?
– Слава Богу, сега няма декларации срещу приемането на бежанци. Няколко манастира излязоха с обръщение, че са готови да приемат бежанци и дори на места вече има настанени хора. Може да се очаква и повече, но не бива да си затваряме очите и пред това, което е направено. Предвид очакванията, че тази война ще продължи дълго и потокът бежанци няма да секне, ще се наложи всеки с добро сърце да се включи, включително и църквата.
– Покрай войната сякаш забравихме предишната криза – COVID-19. Изолацията и трудностите заради пандемията промениха ли отношението на хората към вярата и сплотиха ли ни като общество?
– Този, който си има вяра, си има. Които бяха без вяра, така си останаха. По-скоро от пандемията в обществото се получи един разлом, който по време на войната се уголеми – повечето от хората, които казваха, че няма COVID-19, после – че ваксините са вредни, сега защитават агресора срещу Украйна. Сплотиха ли ни? Вижте, ние извеждаме желанието да бъдем обединени малко като фикс идея. Хората са различни. Още от времето на Каин и Авел те носят заразата на противопоставянето, омразата и братоубийството. Не е нужно единение на всяка цена. Вредно е, че не умеем да владеем и управляваме крайните си страсти – злобата, агресията, да премерваме думите си дори.
– Какво послание носи Великден в тези трудни дни?
– Не бива да забравяме, че след Разпятието последва Възкресение. Това може да звучи шаблонно, но в християнството трагичен край няма. Христос беше не само разпнат на Кръста, той беше поруган по най-вулгарен начин, но не отвърна на злото с зло, понесе върху себе си нашите грехове и чрез любовта победи и смъртта, и злото.
Когато Исус отива на гроба на Лазар, всички мислят, че е за да плаче от скръб по близкия си приятел. Но той не отива да плаче, а да извика Лазар. И Лазар излиза в погребалните си повивки. По този начин Христос показва, че любовта освен да плаче и скърби, има сила да възкресява. За съжаление, ние нямаме любовта, която има Христос, но трябва да се стараем да носим поне частица от нея.
Бел. ред.: Заглавието е на Християнство.бг.
———–
Източник: Дневник
