Християнство.бг
Д-р Давор Джалто / Public Orthodoxy
Патриарх Порфирий няколко пъти е подчертавал, че „Църквата не се занимава с политика“. В интервю, дадено на „Светигора“ (4 септември 2021 г.), сръбският патриарх казва: „Нашата Църква, Църквата Христова, Православната църква – и Сръбската православна църква, както тук, така и другаде – е Църква, която не се занимава с никаква политика“. Той веднага добавя: „По своята природа Църквата не може да бъде партийна, нито може да подкрепя една опция срещу друга.“
Изглежда, че патриархът отхвърля политиката като дейност на Църквата и нейните представители, защото я отъждествява с партийната политика, т.е. с партийната политическа борба. Това тълкуване се подкрепя от думите му (достъпни на уеб страницата на радио „Словолюбве“): „Църквата настоява да откаже активно участие в политически борби и да представлява партийните и политически интереси на едната част от своя народ срещу другата, поради няколко еднакво важни причини. Първата е, че партиите, както подсказва името, са части от едно цяло, а Църквата представлява събранието, целостта на обединения Божи народ“.
В същия текст той изразява и следната позиция: „Това не означава, че Църквата не се занимава с политиката в нейния първоначален смисъл, политиката като начин на живот, като грижа за общото благо на общността. Тя със сигурност се занимава – и е длъжна – с образованието, културата и ценностите, които са оформили и продължават да оформят идентичността на сръбския народ“.
От това можем да заключим, че патриархът не отхвърля напълно участието на Църквата в политиката, стига това да не е партийна политика и стига подобно участие да изразява „цялостността на Божия народ“, занимаващ се с „общото благо на общността“ и всичко, което оформя „идентичността на сръбския народ“. Това би означавало, че патриархът се смята едновременно упълномощен и задължен, като глава (предстоятел, бел. ред.) на Църквата, да формулира и след това да защитава интересите на „сръбския народ“.
Тук има два основни проблема – единият предимно богословски, а другият политически.
„Божият народ“ (λαὸς θεοῦ) е новозаветно понятие (сравнете с 1 Петр. 2:10) и традиционно се тълкува в християнството като обозначение за членовете на Църквата, синоним на „новия Израил“. То не се отнася до някаква съвременна нация, нито до етническа група или племе, а по-скоро до Църквата – общността на верните. Някой, който не само е завършил богословски факултет, но и е преподавал в него, би трябвало да знае това.
Патриарх Порфирий следва метод на фина манипулация, станал често срещан в поп-теологията – приравнявайки новозаветната концепция за „Божия народ“ с „нашия народ“, т.е. с етническа група или съвременна нация, чиито членове са предимно православни (в този случай „сърбите“). След това свещениците се чувстват оправомощени да говорят от името на „народа“, да изразяват неговите интереси и да претендират за правото да ги защитават. Тези „народни пророци“ издигат начина си на водене на политика над всички други видове политика, тъй като те (по дефиниция) представляват „цялостността на народа“.
Вторият проблем е политически. Ако „цялостността на народа“ се отъждестви със „сръбския народ“ и ако единствената приемлива форма на църковна политика е тази, която засяга „цялостността на сръбския народ“, възникват нови въпроси. Първо, тази логика неволно се изплъзва в самия партикуларизъм, който патриархът твърди, че иска да избегне. Сърбия е дом и на други, които не се идентифицират като сърби или православни, но са граждани на Сърбия. Има и много сърби, които не са православни, а атеисти, мюсюлмани, протестанти, будисти. Ако политическият ангажимент на Църквата се свежда до въпроси, отнасящи се до „цялостността“ на сръбския народ, тогава очевидно си имаме работа с въображаемо цяло, нещо, което не съществува в реалността.
Следващият проблем се крие във въпроса кой артикулира интересите на „сръбския народ“. Патриархът взема една особеност – специфична (абстрактна) представа за това кой и какво е „сръбският народ“ – и я издига до общ принцип, достоен за неговия политически ангажимент. Но няма такова нещо като неутрална, обща и неидеологическа политика (дори „технократите“ действат въз основа на специфична идеология, въпреки че може да не я познават). Единственият въпрос е дали сме наясно с перспективата, от която навлизаме и действаме в политическата сфера, или се преструваме, че начинът ни на ангажиране в политиката е „над“ конкретни страни и интереси.
Освен това, не всички партийни принадлежности са еднакви. Не може да се приравнява ситуация, в която от едната страна има управляваща сила с нейния институционален апарат, репресивен апарат и систематични атаки срещу здравия разум, а от другата страна – тези, които са до голяма степен лишени от институционална власт и са подложени на потисничество. Когато едната страна е основният извършител на различни форми на насилие в продължение на повече от десетилетие (както е случаят с режима на Александър Вучич), тогава позицията „нека всички страни проявят разбиране“ не е ценностно неутрална. В контекста на съвременната сръбска политика, подобна позиция е в полза на страната, която е основно отговорна за насилието и унищожаването на „общото благо“, към което патриархът твърди, че е ангажиран.
По този начин патриархът попада не само в партийна политика, но и в лошия вид партийна политика – заставайки на страната на корумпиран и нелегитимен режим. Парадоксът е още по-голям, когато вземем предвид, че протестите, инициирани от студенти от сръбски университети, всъщност представляват социалното цяло много по-истински, отколкото разбирането на патриарха за политика. Протестиращите изрично отхвърлят партийните принадлежности, признавайки, че никоя от наличните опции (включително опозицията) не може истински да ги представлява.
Да се заеме страната на режима в подобна ситуация не може да се оправдае с желание да се остане над социалните разделения. Но наистина ли патриархът е заел страна? Вярвам, че посещението му в Москва през Светлата седмица на 2025 г. премахна всяко съмнение.
По време на среща с президента Владимир Путин, патриархът заяви , че Сърбия преживява опит за „цветна революция“: „И ние преживяваме революция в наши дни… Цветна революция – знаете това. Надявам се, че ще преодолеем това предизвикателство, както казахте. Защото знаем и чувстваме, че центровете на властта на Запад не искат идентичността и културата на сръбския народ да се развиват“.
„Цветна революция“ обикновено се отнася до ненасилствена, външно повлияна смяна на режима, организирана от чуждестранни сили. Ако патриархът разбира концепцията по този начин, тогава той трябва да вярва, че протестиращите студенти и граждани са били манипулирани от чуждестранни центрове на властта, за да свалят режима, с намерението да дестабилизират цялата държава и да навредят на общите интереси.
Нека предположим, заради аргумента, че това е вярно. В края на краищата е не само възможно, но и много вероятно различни международни участници да се опитват да повлияят на ситуацията, доколкото могат. Това е стандартно имперско поведение (и повече от една империя е заинтересована от Балканите). Дори да се окаже, че чуждестранни (западни) сили са финансирали някои от протестите, това все още не ги обезсилва като автентичен израз на бунт – нито пък дискредитира искреността на мнозинството [от хора], които излязоха на улицата през последните месеци, за да се противопоставят на корумпирания режим и неговата война срещу разума. Именно режимът е блокирал институционалните канали за изразяване на недоволство и възможността за редовно участие в демократичните процеси – и протестите са отговор на това.
Особено поразително е, че по време на същата среща с президента Путин, патриархът е заявил още: „Нашата позиция по отношение на Косово, Република Сръбска и Черна гора – аз вярвам и чувствам това – зависи и от позицията на руската държава, на Руската федерация на световно ниво“.
Чия позиция? Неговата собствена? На Църквата? На „народа“? И как може някой, който се оплаква от „цветна революция“ в собствената си страна, да каже, че неговата (или „нашата“) позиция по ключови национални въпроси зависи от позицията на друга държава? За пореден път, под знамето на „неполитическа“ политика, патриархът се опитва да се ангажира в глобалната политика – и отново в крайна сметка прави лоша политика.
Подобно поведение не е нито в духа на Църквата, нито е политически конструктивно. Ако патриархът има лични симпатии към Александър Вучич и предпочитания към неговите политики, това е легитимно. Би било обаче по-честно да се заяви това ясно, вместо да се играят реторични игри от рода на „Църквата е над разделенията“. С реторичния си „неутрализъм“ той заема страна не просто на някоя политическа фракция, а на един особено вреден, корумпиран, автократичен режим. Защо?
Не вярвам, че патриархът е длъжен открито да подкрепя протестите, но със сигурност не помага на Църквата или обществото, като прави изявления и предприема действия, които легитимират режим, който вече е изагубил всякаква легитимност – режим, разголен в насилието, корупцията и войната срещу разума.
Д-р Давор Джалто е професор по религия, изкуство и демокрация в Университетския колеж в Стокхолм. Той е и президент на Института за изследване на културата и християнството. Сред най-скоро публикуваните му книги са „Анархията и царството Божие: от есхатология до православно християнско политическо богословие и обратно“ (2021 г.) и „Отвъд капиталистическата дистопия: преосмисляне на свободата и демокрацията в ерата на глобалните кризи“ (2022 г.).
