Християнство.бг
„Важно е да се отбележи, че значителна част от „тихоновския“ епископат в Украйна след 1927 г. престава да признава митр. Сергий и неговия московски временен „синод“. Наследството на това движение на украинските „непоминаващи“, тоест наследството на украинските новомъченици и катакомбни изповедници, трябваше да бъде положено в основата на идентичността на УПЦ – като противоположност на сергианството. Но, за съжаление, през всичките 36 години от съществуването на УПЦ в основата на нейната идентичност постоянно се полагаше именно сергианското наследство. А това съответно правеше УПЦ още по-тясно обвързана със сергианската Московска патриаршия“.
В Украйна в православните среди продължава дискусията относно причините за духовната криза в Руската православна църква през ХХ век и значението на сергианството като видимо проявление на нейното отклонение от каноничното православие. На нашия портал стартирахме тази дискусия с изследването на доц. д-р Сергей Шумило на тема „Руската православна църква и КГБ“. Като продължение на тази дискусия публикуваме в превод на български език статия по същата тема на ректора на Киевската духовна академия към УПЦ МП, архиеп. д-р Силвестър Стойчев.
На 15 май 1944 г., преди 82 години, умира Московският патриарх Сергий (Страгородски, 1867–1944). Около личността на патр. Сергий и неговото наследство и до днес се водят напрегнати спорове. При това звучат взаимно изключващи се оценки за неговата църковна дейност. Някои смятат „сергианството“ едва ли не за най-голямата ерес на ХХ век, а други, напротив, призовават патр. Сергий да бъде прославен в лика на светиите.
Въпреки че през 90-те и 2000-те години станаха достъпни множество архивни документи и бяха написани десетки монографии и хиляди статии, посветени на патр. Сергий (Страгородски), според мен в Православната църква в Русия така и не беше дадена балансирана богословска и канонична оценка на феномена „сергианство“. Затова тази страница от трагичната история на ХХ век остава непрелистена.
Защо личността на патр. Сергий поражда толкова дълги и ожесточени спорове в църковната среда?
Ще припомня, че през 1925 г., след смъртта на Московския патриарх Тихон (Белавин), изборът на нов предстоятел на Православната църква в Русия е бил невъзможен. Съветската власт не позволявала свикването на поместен събор, който единствен можел да избере нов легитимен патриарх. Затова била задействана друга процедура. Още през 1918 г. поместният събор, който тогава все още заседавал в Москва, възложил на патр. Тихон да състави завещание, в което да посочи трима йерарси, които биха могли да станат местоблюстители на патриаршеския престол след неговата смърт. Патр. Тихон посочил като възможни свои наследници трима йерарси: Казанския митрополит Кирил (Смирнов), Ярославския митрополит Агатангел (Преображенски) и Крутицкия митрополит Петър (Полянски). Към момента на смъртта на патр. Тихон на свобода се намирал само един от тях – митр. Петър (Полянски), и именно той станал местоблюстител на патриаршеския престол. Но на 9 декември 1925 г. и митр. Петър бил арестуван. Преди ареста си той успял да назначи за свой заместник Нижегородския митрополит Сергий (Страгородски).
Така през декември 1925 г. църковното управление преминало в ръцете на митр. Сергий, който тогава се наричал „заместник на патриаршеския местоблюстител“. Въпреки това уставните документи на РПЦ не предвиждали такава длъжност. Освен това и в каноните на вселенските и поместните събори от древността трудно могат да се намерят основания за създаването на подобна длъжност. Но извънредната ситуация, в която тогава се намирала Църквата в съветска Русия, принуждавала към извънредни решения.
Митр. Петър никога повече не излязъл на свобода. До самата си смърт той пребивавал или в затвори, или в заточение, или в лагери. На 2 октомври 1937 г. митр. Петър бил разстрелян.
След като митр. Петър бил арестуван, съветските спецслужби му предложили да постави висшето църковно управление под пълния контрол на държавната власт. При това условие той можел да бъде освободен и да продължи да изпълнява задълженията си на местоблюстител. Но митр. Петър отказал.
Митр. Сергий обаче направил друг избор. През ноември 1926 г. и той бил арестуван и останал в затвора до края на март 1927 г. Съвсем очевидно е, че митр. Сергий получил същите предложения като митр. Петър. И в крайна сметка ги приел. Макар и до днес да не са публикувани документи, които да хвърлят светлина върху характера на споразумението между властта и митр. Сергий, същността на това споразумение не буди съмнение. По-конкретно, митр. Сергий се задължил занапред да извършва всички назначения на епископи само със съгласието на съветската власт. Той също така се съгласил да отстранява от катедрите онези архиереи, които по един или друг начин влизали в конфликт с властта или били нежелани за нея. В замяна получил свобода и обещание властта да легализира висшето църковно управление.
В резултат митр. Сергий бил освободен от затвора и през май 1927 г. успял да създаде „Временен патриаршески Свещен синод“. Но Синодът бил свикан с лично разпореждане на митр. Сергий без каквото и да било съгласуване с останалите йерарси. Затова легитимността на този орган веднага била поставена под съмнение от значителна част от епископата. Освен това в състава на Временния синод митр. Сергий включил само архиереи, напълно лоялни към съветската власт. Това също сериозно подкопало доверието към този Синод.
На 29 юли 1927 г. митр. Сергий издал широко известната декларация, в която заявил пълната си лоялност към съветската власт. Днес може да се счита за доказано, че текстът на този документ е бил съставен с активното участие на съветските държавни органи. Декларацията предизвикала възмущение сред голям брой епископи и духовници. В резултат широко се разпространило движението на „непоминаващите“, т.е. онези, които отказвали да признаят митр. Сергий за законен глава на Църквата и не споменавали неговото име по време на богослужение. Между другото, именно с името на Сергий е свързан популярният днес аргумент с позоваване на 15-ото правило на Двукратния събор.
Самият митр. Сергий тълкувал правата си като „равнопатриаршески“. Той настоявал, че властта на местоблюстителя фактически е тъждествена с властта на патриарха. А тъй като местоблюстителят митр. Петър му предал временното изпълнение на своите задължения, то впоследствие и самият митр. Сергий имал същия обем пълномощия като предстоятеля на Църквата. Но назначаването на местоблюстител се считало за извънредно събитие, което не можело да се възприема като канонична норма. А опитите на митр. Сергий да се представи като фактически предстоятел били възприети от неговите противници като „узурпация“ на висшата църковна власт.
Най-задълбочената критика на дейността на митр. Сергий представил в своята кореспонденция с него митр. Кирил (Смирнов). Опирайки се на каноничното предание на Църквата, митр. Кирил формулирал класическите аргументи срещу позицията на митр. Сергий. Тези аргументи станали основа както за катакомбното църковно движение в Съветския съюз, така и за оценката на дейността на митр. Сергий от страна на Руската православна църква зад граница (РПЦЗ).
През 1936 г., когато до Москва достигнали неверни слухове за смъртта на митр. Петър, митр. Сергий се обявил за местоблюстител на Патриаршеския престол, а на 8 септември 1943 г., след известната среща с главния организатор на гоненията срещу РПЦ – Сталин, Сергий бил избран за Московски патриарх.
Така се оформил феноменът, получил названието „сергианство“. Този термин няма ясно академично определение. Въпреки това неговият смисъл е напълно разбираем. От края на 20-те години под „сергианство“ се разбира църковната политика, провеждана от митр. Сергий. Но постепенно терминът придобил по-широко значение. Днес „сергианство“ се нарича като цяло моделът на държавно-църковни отношения, формирал се през съветския период.
От една страна, този модел сякаш се изграждал върху традициите на „симфонията“, т.е. съюза между държавата и Църквата, характерен както за Византия, така и за Руската империя и други държави с преобладаващо православно население. Но от друга страна, в Съветския съюз Църквата влязла в тесен съюз с откровено атеистичен режим. Съветската власт открито декларирала намерението си да унищожи както Православната църква, така и религията изобщо. При това Църквата се съгласила не просто да признае този режим, но и напълно да му се подчини. Фактически в „сергианския“ модел църковното управление било подчинено на държавната власт. Апологетите на митр. Сергий и тогава, и днес твърдят, че, приемайки този компромис, митр. Сергий спасил Руската църква.
Днес вече е напълно очевидно, че компромисът с властта, на който се съгласил митр. Сергий, е довел до дълбоко изкривяване на църковния живот. Още от края на 20-те години всички назначения на епископи са били напълно контролирани от съветската власт. През 30-те години почти всички противници на митр. Сергий са подложени на жестоки репресии. А в годините на Големия терор от 1937–1938 г. преобладаващата част от тях просто са физически унищожени. Надеждите на митр. Сергий за легализация на църковното управление не се оправдали. Приживе Православната църква в СССР така и не получила юридически статут.
Освен това след 1943 г., когато държавата се отказала от жестоките репресии срещу Църквата, в СССР бързо се формирал напълно нов състав на епископата. Макар сред архиереите все още да е имало такива, които са били преминали през затвори и лагери, преобладаващата част от тях вече са били хора от ново поколение, лоялни към съветската власт. Освен това след 1943 г. към състава на Московската патриаршия се присъединили множество бивши „обновленци“, които впоследствие заели немалко епископски катедри. Достатъчно е човек да разгледа биографиите на епископите на РПЦ от края на 40-те и началото на 50-те години, за да се убеди колко голяма част от тях произхождали от обновленството, в което пребивавали през 20-те и 30-те години.
А „обновленците“, както е известно, сътрудничели още по-тясно със съветската власт. Затова, макар през 1943–1945 г. „обновленството“ да прекратило съществуването си, обновленческите идеи (преди всичко идеята за необходимостта от тесен съюз със съветската власт) били възприети от Московската патриаршия. Дори може да се каже, че макар „обновленството“ формално да било унищожено, идейно то победило Московската патриаршия отвътре. Като цяло взаимоотношенията между „сергианството“ и „обновленството“ са отделна тема за обсъждане.
Но като цяло именно моделът на сътрудничество с държавата станал общият знаменател между „сергианството“ и „обновленството“. След смъртта на патриарх Сергий този модел не изчезнал, а достигнал своя апогей в дейността и възгледите на митрополит Никодим (Ротов), през чиято школа и наставничество преминали цели поколения духовници. Сред тях са не само патриарх Кирил, но и архимандрит Зосима (Сокур), иподякон на митрополит Никодим, постриган от него в монашество.
Необходимо е да се отбележи, че значителна част от епископата, духовенството и монашеството на Руската църква с всички сили се опитвала да се дистанцира от подобна позиция. А някои манастири фактически се превърнали в негласна опозиция на сергианската „симфония“.
Съвсем закономерно възниква въпросът: не е ли това само исторически сюжет, останал отдавна в миналото? За съжаление – не. Изкривяванията, на които бил подложен църковният живот в Съветския съюз, продължават да влияят върху Църквата и в съвременна Русия. Висшето църковно ръководство в Русия и днес напълно подкрепя и дори оправдава всякакви действия на руското политическо ръководство. В това отношение патриарх Кирил и неговата църковна политика могат да бъдат разглеждани като пряко продължение на „сергианството“.
Особено нагледно това стана след началото на пълномащабното руско нахлуване в Украйна. И патр. Кирил, и висшето църковно ръководство в Русия не просто оправдават тази война, но и се опитват да я сакрализират. За съжаление църковният елит в Русия напълно съзнателно се занимава с идейното оправдаване на войната. А онези, които се опитват да се противопоставят на това, са подлагани на репресии както от страна на църковното ръководство, така и от страна на държавата. Лично аз съм убеден, че характерът на отношенията между Московската патриаршия и Кремъл, който виждаме днес, не е нищо друго освен нова версия на „сергианството“.
Напълно очевидно е, че по-нататъшното развитие на Православната църква в Русия ще бъде невъзможно без откровен разговор за наследството на патр. Сергий (Страгородски). Църквата трябва да осъзнае деформациите, които „сергианството“ ѝ е нанесло, и да се опита да преодолее последиците от това тежко наследство.
Архиепископ Силвестър (светско име: Александър Николаевич Стойчев) е йерарх на Украинската православна църква (УПЦ), богослов и църковен учен. Роден е през 1980 г. в Одеса, Украйна. Завършва Одеската духовна семинария, а по-късно и Московската духовна академия, където се формира като богослов. През 2009 г. приема монашество с името Силвестър и същата година е ръкоположен за йеромонах. Постепенно преминава през църковните степени и става архиерей. От 2017 г. е ректор на Киевската духовна академия и семинария, а също така е викарий на Киевската митрополия (епископ Белогородски, по-късно архиепископ). Доктор по богословие и е професор в Киевската духовна академия. В академичната си работа се занимава предимно с проблеми на богословските и историческите аспекти на украинския църковен въпрос, каноничното право на Православната църква, историята на Руската православна църква през XX век и моделите на взаимоотношенията между Църква и държава.
