Християнство.бг
По случай 1700-годишнината от Първия Вселенски събор, проведен в Никея през 325 г. сл. Хр., Вселенската патриаршия издаде патриаршеска и синодална енциклика, която започва с благодарствен химн към Бога, удостоил Своя народ да достигне 1700-годишнината на този исторически събор, засвидетелстващ в Духа истинската вяра във вечния и единосъщен Бог Слово.
В А Р Т О Л О М Е Й,
По Божията милост, архиепископ на Константинопол – Новия Рим и Вселенски патриарх
За пълнотата на Църквата: Божията благодат и мир да бъдат с вас!
Поднасяме благодарствен химн на всемогъщия, всевиждащ и благ Троичен Бог, Който е удостоил Своя народ да достигне 1700-годишнината от Първия вселенски събор в Никея, дал духовно свидетелство за автентичната вяра в божественото Слово, безначално родено и истински единосъщно с Отца, „Което заради нас и заради нашето спасение слезе, въплъти се и стана човек, пострада и възкръсна на третия ден, и се възнесе на небесата, Който ще дойде отново да съди живите и мъртвите“.
Никейският събор е израз на синодалното естество на Църквата, кулминация на нейната „най-ранна съборност“, която е неразривно свързана с евхаристийното осъществяване на църковния живот, както и с практиката да се събираме, за да вземаме решения „единодушно“ (Деян. 2:1) по текущи въпроси. Съборът в Никея означава и появата на нова съборна структура, а именно на Вселенски събори, които ще се окажат окончателни за развитието на църковните дела. Заслужава да се отбележи, че Вселенският събор не представлява „постоянна институция“ в живота на Църквата, а „извънредно събитие“ в отговор на конкретна заплаха за вярата, целящо да възстанови разкъсаното единство и евхаристийното общение.
Това, че Никейският събор е свикан от императора, че Константин Велики е присъствал на обсъжданията му и е приел решенията му със статута на императорски закон, не го прави „императорски синод“1. Той е несъмнено „църковно събитие“, чрез което Църквата, водена от Светия Дух, решава вътрешните си дела, докато императорът прилага принципа: „Отдавайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21).
Пред лицето на арианската ерес Църквата на събор формулира същността на своята вяра, която се преживява непрекъснато. Предвечният Син и Слово Божие, „единосъщен на Отца… Бог истинен от Бог истинен“, чрез Своето въплъщение спасява човечеството от поробване от врага и ни открива пътя на обожествяването чрез благодатта. „Той стана човек, за да може човекът да стане бог“2. Символът от Никея провъзгласява сигурното убеждение, че продължаващото еретическо отклонение представлява отричане на потенциала за човешкото спасение. В този смисъл той не е просто теоретична декларация, а изповед на вярата, точно както всички догматични текстове на Църквата, истинско изразяване на живата истина в нея и чрез нея.
От особена богословска важност е фактът, че в основата на свещения символ „Вярваме…“ стои местен кръщелен символ или група от такива символи. Като истински носител на вечното самосъзнание на Църквата Съборът преразказва и потвърждава апостолския депозит3, съхраняван от поместните църкви. Атанасий Велики споменава, че синодалните отци „по въпросите на вярата не пишат „Както изглежда…“, а по-скоро „Ето в какво вярва католичната Църква“; и веднага изповядват това, в което вярват, за да покажат, че в написаното от тях не е открито нищо ново, а че тяхното мислене е апостолско, тоест точно такова, каквото са учили апостолите“4. Убеждението на богоувдъхновените отци е, че нищо не е добавено към вярата на апостолите и че истинският вселенският Символ от Никея включва провъзгласяване на общото предание на католичната Църква. Съборните отци, които Православната църква достойно почита и възпява като „верни защитници на апостолските предания“, са възприели философския термин „същност“ (и производното му „единосъщен“), за да изразят православната вяра за божествеността на Словото, която Арий отричаше, а заедно с това отричаше и цялата тайна на универсално спасителната въплътена Божествена Икономѝя, като се впусна в елински концепции, отхвърляйки по този начин „Бога на нашите отци“ в името на „Бога на философите“.
Друг жизненоважен въпрос, който Никейският събор е призован да разреши в името на укрепването на църковното единство в литургичната практика, е „кога и как да празнуваме празника Пасха“. 1700-годишнината от свикването на този Събор върна актуалността на въпроса за общото честване на Възкресението Господне. Светата Велика Христова Църква се моли християните по целия свят да се върнат, в съответствие с постановленията на Никейския събор, към празнуването на Пасха в общ ден, както по благословено стечение на обстоятелствата беше през настоящата година. Такова решение би послужило като доказателство и като символ на истински напредък в борбата за нашето вселенско съ-битие и съ-разбиране чрез богословския диалог и „диалога на живота“, като осезаемо свидетелство за нашето практическо уважение към това, което сме получили от неразделната Църква. Постигането на подобна цел, в контекста на тази годишнина, беше съвместното виждане на покойния римски папа Франциск и наше Смирение. Неговата кончина непосредствено след като целият християнски свят отпразнува Пасха, подчертава отговорността ни да продължим в тази посока, без да се колебаем.
Нещо повече, каноничната дейност на Никейския събор също е значителна, тъй като той формулира и утвърждава на синодално ниво вечното канонично съзнание на Църквата, поставя началото и издига статута на системата на митрополиите, както и на видното положение и разширената отговорност на някои катедри, от които постепенно възниква системата на Пентархията. Доколкото каноничното наследство на Никея е общо наследство за целия християнски свят, тази годишнина е призвана да функционира като покана за завръщане към изворите, а именно към изначалните канонични разпоредби на неразделената Църква.
Вселенският престол в Константинопол открай време служи като гарант на решенията от Никея. Този дух на Великата църква беше описан и чрез патриаршеската и синодална енциклика по повод 1600-годишнината от Събора „като първия Вселенски и наистина най-велик събор на Църквата“5. Решението годишнината да бъде отбелязана с „празнично и, наистина, съвместно, ако е възможно, събитие на всички православни автокефални църкви, за да се прояви напълно вярата и постоянството до днес на нашата Света православна църква в учението и духа на този Събор, чието вдъхновено решение, от една страна, установи и запечата единната вяра на Църквата, а от друга, също така великолепно представи единството на структурата на Църквата чрез присъствието на делегати от всички краища на света“. За съжаление обаче това събитие не се оказа осъществимо поради извънредни обстоятелства и овакантяването на Вселенския престол.
На 19 юли 1925 г., в първата неделя след интронизацията на патриарх Василий III, „отложеният ангажимент“ е изпълнен с отслужването на „специална патриаршеска и синодална литургия“ в почитаемата патриаршеска църква. Това, което е от особена еклисиологична важност е, че Енцикликата подчертава стойността на приемането на задължението на Константинополската църква – „като по-пряко свързана с празника и отговорна за него“ – да чества тази годишнина, „която е всеобхватна за целия християнски свят…“.
Никейският събор е крайъгълен камък във формирането на доктриналната идентичност и каноничната структура на Църквата. Той остава модел за справяне с проблемите на вярата и каноничния ред на вселенско ниво. 1700-годишнината от свикването му напомня на християнството за традициите на древната Църква, за стойността на взаимната борба срещу погрешните схващания за християнската вяра и за мисията на вярващите да допринасят за умножаването на „добрите плодове“ на живота в Христос, според Христос и насочен към Христос в света.
Днес сме призвани да подчертаем трайното послание на Първия вселенски събор в Никея, сотириологичните измерения и антропологичните последици на термина „омоусиос“, неразривната връзка между христологията и антропологията в епохата на антропологично объркване и интензивни усилия да се подчертае „метачовекът“ като отворен хоризонт и самоопределяща се перспектива на човешката еволюция, с приноса на науката и технологиите. Принципът на „божествено-човешката реалност“ включва отговора на безизходицата на съвременната визия за „човекобога“. Ето защо позоваването на „духа на Никея“ представлява покана за нас да се обърнем към съществените аспекти на нашата вяра, чието ядро е спасението на човечеството в Христос.
Нашият Господ и Спасител, Иисус Христос, е пълното и съвършено откровение на истината за Бога и човека. „Който е видял Мене, видял е Моя Отец“ (Йоан 14:9). Въплътеното Слово Божие показа „първо и единствено“, както пише свети Николай Кавасила, „истинското и съвършено човешко същество, образцово в поведението, в начина на живот и във всяко друго отношение“6. Тази Истина е представена в света от Едната, Свята, Католична и Апостолска Църква; тя е същата Истина, която я храни, същата Истина, на която тя служи. Църквата носи одеждата на Истината, „изтъкана от богословието свише“, винаги правилно тълкуваща и прославяща „великата тайна на благочестието“, благовестяваща словото на вярата, надеждата и любовта, докато очаква „безкраен ден, който не познава нито вечер, нито преходност“7, идващото Царство на Отца и Сина и Светия Дух.
Задачата на богословието е да разкрие сотириологичното измерение на учението и неговото тълкуване в екзистенциален план, което, наред с участието в църковното събитие, изисква чувствителност и истински интерес към човешкото същество и приключението на неговата свобода. В този смисъл провъзгласяването на нашата вяра във въплътеното божествено Слово трябва да бъде придружено от нашия осезаем отговор на Неговото спасително слово: „Тази е Моята заповед към вас, да се обичате един друг, както Аз ви възлюбих“ (Йоан 15, 12).
И така, в памет на неизразимите дарове, които Той е направил и прави в света, ние непрестанно прославяме пресветото и преславно име на Господ на всички и Бога на любовта, чрез когото познахме Отца и чрез когото Светият Дух дойде в света. Амин!
1 юни, лето Господне 2025
––––––––––––––––––––
- Metropolitan John of Pergamon, Works, Vol. 1: Ecclesiological Studies (Athens: Domos Books, 2016), 675-6. ↩︎
- Athanasius the Great, On the Divine Incarnation, PG 25.192. ↩︎
- The Deposit of Faith е съвкупността от спасителни истини, поверени от Христос на апостолите и предадени чрез тях, за да бъдат съхранени и проповядвани. Това включва Свещеното Писание и Свещеното Предание, които произлизат от един и същ божествен източник и се тълкуват от учителската власт на Църквата. Виж още в Deposit of faith (бел. ред.). ↩︎
- Athanasius the Great, Letter on the Councils of Ariminum in Italy and Seleucia in Isauria, PG 26.688. ↩︎
- Nicholas Cabasilas, On the Life in Christ, PG 150.680. ↩︎
- Nicholas Cabasilas, On the Life in Christ, PG 150.680. ↩︎
- Basil the Great, On the Hexaemeron, PG 29,52. ↩︎
