В рубриката „Християнство и екология“ продължаваме темата за творението и неговата роля в спасението на човека с един текст на Елисавета Георгиева за образа на пеликана в християнската символика.

Като пеликан, о Ти Боже наранен в ребрата, Своите деца умрели днеска съживи, като им преля живителни струи! (44 стих от II статия на „Надгробен плач – Опело Христово“).

От древни времена легендата за пеликана, който съживява малките си с кръвта си е християнски символ за саможертвата на Господ Иисус Христос.

Какъв е произходът на този символ?

Най-ранната препратка към това описание е в книгата „Физиологът“ – произведение на гръцката раннохристиянска литература. Най-ранната редакция датира от II век и съдържа около 50 слова, посветени на животни, растения и камъни.

В книгата на всяко животно се приписват качества, които са отправна точка за алегорично тълкуване в християнски дух.

Във „Физиологът“ пеликанът е описан по следния начин:

„it is an exceeding lover of its young. If the pelican brings forth young and the little ones grow, they take to striking their parents in the face. The parents, however, hitting back kill their young ones and then, moved by compassion, they weep over them for three days, lamenting over those whom they killed. On the third day, their mother strikes her side and spills her own blood over their dead bodies (that is, of the chicks) and the blood itself awakens them from death.“

Пеликанът демонстрира превъзходна обич към малките си. Щом те пораснат, започват да нанасят удари по главите на родителите си. В случай, че родителите отвърнат със същото, те убиват малките си. Обзети със състрадание, пеликаните скърбят три дни за тези, чиито живот са отнели. На третия ден, майката се самонаранява и пролива собствената си кръв върху безжизнените им тела, при което именно кръвта ѝ им дава живот.

Свети Исидор Севилски, който е живял през VI – VII век, е бил архиепископ на Севиля повече от три десетилетия и е имал слава на един от най-великите учени от времето на Ранното средновековие. Всички исторически писания за Испания, написани по-нататък в Средновековието, се основават на историческите трудове на Исидор.

Една от най-известните му книги е „Етимологии“ (Etymologiae u Originum sive etymologicarum libri viginti). Последното е особено интересно, тъй като е подобно на енциклопедия.

В нея той описва пеликана така:

26. The pelican (pelicanus) is an Egyptian bird inhabiting the solitary places of the river Nile, whence it takes its name, for Egypt is called Canopos. It is reported, if it may be true, that this bird kills its offspring, mourns them for three days, and finally wounds itself and revives its children by sprinkling them with its own blood.

Пеликанът е птица от египетски произход, обитаваща усамотените места на река Нил, откъдето произлиза името му Canopos (от египетски). Разказват се истории, гласящи че тази птица отнема живота на потомството си, 3 дни скърби, след което със собствената си кръв го възкресява.

Интересът към пеликана изглежда се засилва от XII век нататък, когато бестиариите също имат своя разцвет (Бестиарият представлява сборник с алегорични разкази за животни и има поучителен характер, бел. ред.). Със сигурност до XIV век пеликанът вече не се ограничава до този жанр, но се намира в псалтири, молитвени книги и мисали, често в или до изображения на Христовата страст.

Franciscan missal, mid-14th c. (Bodleian Library, Douce 313, f. 4r)

Химн за литургична употреба на Корпус Кристи и по време на евхаристийното поклонение на Тома Аквински:

Like what tender tales tell of the Pelican
Bathe me, Jesus Lord, in what Thy Bosom ran
Blood that but one drop of has the power to win
All the world forgiveness of its world of sin.

Както гласят историите за Пеликана,

Изкъпи ме, Господи Исусе, в това, що се проля от Гръдта Ти

Кръв, от която дори една капка има силата

да опрости греховете на целия свят.

Колежът Корпус Кристи към Оксфордски университет, основан през 1517 година, има герб с пеликан.

Наистина няма нищо изненадващо в широкото използване на пеликана от Църквата като христологичен образ.  Това е предварително определено от записа във „Физиологът“.

Но написаното във „Физиологът“ не е съвсем вярно.

Пеликаните всъщност събират възможно най-много риба в клюна си, след това притискат клюна си към гърдите си и постепенно подават рибата в клюна на своите малки. Малките пиленца, в стремежа си да хванат колкото е възможно повече риба, понякога кълват в гърдите на майка си. Това обаче е случайно и митът, че потомството се храни с кръвта на майката, която тя самата осигурява, като атакува собствените си гърди, е просто мит.

Някои съвременни предавания са събрали митичното и орнитологичното заедно. По време на Реформацията алегоричните възгледи за природата в Свещ. Писание са заменени с буквалния им смисъл.

Историкът Питър Харисън пише, че отхвърлянето на алегорията в тълкованието на Светото Писания изцяло ще скъса нишката с по-древните традиции.

„Да настоявам… текстовете да се четат буквално означаваше да скъся една потенциално безкрайна верига на препратки, в които думите се отнасят за неща, а нещата от своя страна се отнасят за други неща.“

Модерният човек, който се обляга предимно на разума, може да има противоречие в себе си, когато намира несъответствие в реалността и църковната химнография. Смятам, че можем да приемем цялата църковна традиция в нейната сложност, защото тя носи белезите от историческото развитие на човечеството, което несъмнено се е отразило и в развитието на  богословската мисъл и нейното отражение в химнографията и църковното изкуство.

–––––––

Превод на стиховете: Дарена Георгиева

Стихове и изображения: The School of theology