Ренета Трифонова
„Божият Дух смирено търси всеки един човек
на всички негови пътища,
за да му даде познание за Себе Си
и така да го приобщи
към Своята божествена вечност“
(св. Софроний от Есекс)
Християнският живот е една непрекъсната Петдесетница. Дори и днес, когато целият свят е хвърлен в смут, границите на държавите се затварят, рушат се общности, променят се парадигми. И днес, петдесет дни след Възкресението на Христос, което празнувахме в тиха радост сред малцина, животът продължава и, въпреки грижите, проблемите, промените, ние пак сме в онази апостолска горница, в която слиза Светият Дух и вярата ни в „Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:15-16) пак е камъкът на нашата Църква. Това е всичко, което действително имаме и което никога няма да ни се отнеме. Всеки ден е празник на Светия Дух, всеки ден Бог снизхожда към нас непрекъснато и според Своята велика милост.
В деня на старозаветната Петдесетница, всички са се стичали в Йерусалим, за да благодарят за избавлението на евреите от Египет и за принесената жертва на Пасха, както и за Закона в заповедите, който Бог дал на Моисей на Синай. Те продължават да бъдат основа на нашия живот и днес и с тяхното изпълнение ние общуваме с Бога. Св. Юстин (Попович) казва, че без този ден не би го имало християнството, светите апостоли, мъченици и изповедници, праведниците и пустинниците, не би ни имало и нас, и Христовата Църква в света, а човекът би престанал да бъде човек: „И ние в Христовата Църква непрестанно живеем в славата на Дух Свети, с Неговата сила, с Неговата мощ. Той е Този, Който раздава всички дарове в Църквата (1 Кор. 12:28 и 13). Той е Този, чрез Когото се усилва нашата вяра, усилва се нашата евангелска любов, нашата молитва, нашите свети добродетели. Той е Този, Който прави цялото Христово Евангелие наше. Той е Този, Който ни дава сили да изпълняваме Христовите заповеди в този свят…“.[1]
„Бог е любов“ (1 Иоан. 4:8) и Той се познава и съзерцава не по друг начин, а чрез любовта. Затова и Христовите заповеди, които водят към познаването на Бога, са заповеди на любовта. Огнените езици, слезли над всеки един от апостолите, както е описано в кн. Деяния апостолски и както пеем в кондака на празника, са също символ на тази божествена любов, призоваваща целия свят към единство: „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух“ (кондак на Петдесетница, гл. 8).
Освен проява на любов, слизането на Светия Дух е и проява на Божията милост към човека. Тя винаги търси съсъд, в който да се вмести и да пребивава, тъй като Бог е непресъхващ Извор на любов. Човекът е този, който постоянно може да я получава отново и отново, когато помни Бога и стои пред Него с целия си живот. За тази милост и дар, ние благодарим не само чрез изпълняването на Неговите заповеди, които в новозаветно време Христос изпълва с нов смисъл и значение, но и в молитвата си към Него, с Която Христос се е молел на Своя Отец „да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Иоан 17:22). Защото въпреки своята различност и единственост, въпреки талантите, които има всеки от нас, въпреки цялото многообразие на света, всички сме едно: „И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени“ (1 Кор. 12: 13-14). И точно днес и сега, когато празнуваме основаването на св. Църква, ние пак сме едно и пак сме с този дар на Светия Дух в любовта, която е действие на Духа и която „… никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат“ (1 Кор. 13:8).
От деня на слизането на Светия Дух над Сионската горница, за християните Петдесетница се превръща и в ден на благодарността. Благодарност не просто заради това, че живеем и че Бог ни търпи и обича, но и защото Светият Дух е дар. Ако в старозаветно време Бог е размесил езиците на хората, за да не се разбират и да спрат безумния строеж на Вавилонската кула, сега Той дава този Свой дар във вид на огнени езици не само на апостолите, но чрез тях и на всекиго, който поиска да придобие Духа в кръщението и да стане част от това, което Адам е отхвърлил – живот в общение с Бога в Неговото Тяло: „… и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът“ (Деян. 2:17). За този дар винаги трябва да благодарим, затова и всяка наша молитва започва с благодарност. Дори и днес, когато сме тревожни, смутени, загрижени от случващите се промени в света, когато можем да изгубим близки и скъпи на сърцето ни хора в тази пандемия, особено силно и съзнателно трябва да благодарим за този дар на Духа, който е живата връзка с Него, и Който прави живота ни непрестанна Петдесетница.
Когато казваме, че Петдесетница е рожден ден на Църквата, имаме предвид, че тя е богочовешки организъм, който окончателно свързва Богочовека с човека и чрез събитието на слизането на Светия Дух на този ден тя придобива своето битие и Духът остава завинаги в богочовешкото тяло на Църквата. Христос не просто подава ръка на Адам, за да го измъкне от ада (както се изобразява на иконата на Възкресение Христово), а прави човека обиталище на Светия Дух в Тялото Христово. Човекът, който до този момент на Възкресението не е знаел що е възкресение, вече е обновен, освободен от робството на греха, благословен и осиновен, той става пратеник и нещо повече – ловец на души, като помага на Бога да улови света: „Благословен си, Христе, Боже наш, Който показа рибарите премъдри, като им прати Светия Дух и чрез тях улови света. Човеколюбче, слава на Тебе“ – пеем в тропара на празника.
Какъв е този Дух, Който направи обикновените рибари премъдри, и улови целия свят? Светият Дух „диша където иска“ (Иоан 3:8) и улавя когото иска. Обикновено улавя смирените сърца, защото те Го разпознават и Го обикват. Противи се на горделиви, а на смирени дава благодат (Иак. 4:6), преминава през всякакви препятствия, защото е Дух на любовта, но не може да влезе там, където има гордост и самомнение. О. Харалампий (Паподопулос) казва, че човек трябва да се „пропука“, за да влезе Духът в него. Бог не може да живее в окопите на нашето его, затова и „хората на благодатта са пропукани“.[2] Ако искаме да придобием Духа, трябва „да пропукаме“ стените на нашата гордост и да пуснем Бога в себе си.
Денят на Петдесетница е завършек и на Откровението на Бога Вседържител, Творец на всичко съществуващо.[3] Божественото откровение на Стария Завет се открива в Новия по един непознат дотогава начин. Св. Софроний (Сахаров) описва този начин, по който еврейският народ в Стария Завет е разбирал Бога в рамките на единобожието, като едноипостасен Бог: „В псалмите, както и от пророците, виждаме, че в Стария Завет има познание и за Словото Божие (Логос), и за Духа Божи (Пневма), … но познание за Словото Божие и за Духа Божи не като енергии, а като ипостаси, като лица-субекти, ние не откриваме“.[4]
Петдесетница е и ден на Светата Троица, Чиято тайна е непостижима за нас: „Тайната на Светата Троица не може да се постигне докрай, защото надхвърля способностите на разума ни и силите на тварното ни същество. Но тази непостижима и съкровена тайна непрестанно ни се разкрива битийно – чрез вярата и живота съгласно вярата – и така става непресъхващ извор на вечен живот“.[5]
От днешния ден ние нямаме друго жилище, освен жилището на Светата Троица: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Чрез Светия Дух ние живеем в Христа и в Неговото Тяло и Той е в нас. И това ние узнаваме „по Духа, Който ни е дал“ (1 Иоан. 3:24).
Честит празник на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица – Отец, Син и Свети Дух!
———-
Източник: Вяра и Дело, брой 3 (23), година VI, юни 2020 г.
[1] Виж: Юстин (Попович), преп. „Беседа за Петдесетница“ – www.pravoslavie.bg.
[2] Виж: Харалампий (Пападопулос), архим. „Бог се нуждае от пространство, за да дойде“ – тук.
[3] Софроний (Сахаров), архим. Раждането на непоклатимото царство, С.: „Омофор“ с. 58.
[4] Пак там, с. 59.
[5] Пак там, с. 67.
