Пилат и Иисус

Вяра и Дело

„Пилат и Иисус“ на Джорджо Агамбен е новото заглавие в каталога на Фондация „Комунитас“. Книгата е посветена на срещата между временното и вечното, разкрита в евангелския епизод на разговора между римския прокуратор и Спасителя. „Иисус, Чието Царство не е от този свят, приема да се подложи на осъждането на един съдник – Пилат, който отказва да Го осъди. Дебатът – ако изобщо става дума за дебат – трае шест часа, ала накрая съдията не произнася присъда. Той просто Го „предава“ на първосвещениците и палачите“, пише италианският философ.

Представяме откъс от книгата.

Symbolon – Символът, с който християните изповядват своята вяра, съдържа освен споменаванията на Господ Иисус Христос и Дева Мария едно-единствено собствено име, съвсем чуждо – поне привидно – на богословския контекст. Става дума при това за езичник – Понтий Пилат: staurothenta te hyper hemon epi Ропtiои Pilatou („разпнат за нас при Понтия Пилата“). В Символа на вярата (Credo), приет от епископите през 325 г. в Никея, това име не се споменава. Във формулата на вероизповедта са го добавили чак през 381 г. след Константинополския събор, съдейки по всичко, за да придадат на Страстите Христови исторически характер, като фиксират това събитие в хронологията. Отбелязват, че „християнският Символ на вярата говори за исторически процеси. За споменаването на Понтий Пилат съществуват обаче доста по-сериозни основания, той не е птица, случайно кацнала из онези места“ (Schmitt, S. 253).

Че християнството е историческа религия и че „тайнствата“, за които разказва, са преди всичко исторически факти, в това няма съмнение. Ако е вярно, че Въплъщението на Христос е „историческо събитие с безкрайна уникалност, което е невъзможно нито да се усвои, нито да се присвои“ (ibid .), тогава съдът над Иисус се превръща в един от ключовите моменти в историята на човечеството, важна пресечна точка на историята с вечността. В такъв случай е особено важно да се разбере как и защо това пресичане на преходното и вечното, на божественото и човешкото, е приело формата на krisis, сиреч на осъждане в рамките на един процес. […]

Защо точно Пилат? Някаква формула от типа на Tiberiou kaesaros („на Тиберия кесарят“) – като на сечените при Пилат монети, изначално внушава доверие, включително и защото с това словосъчетание Лука обозначава началото на проповедта на Йоан Кръстител (Лук. 3:1); или – sub Tiberio (както казва Данте чрез устата на Вергилий: „Роден sub Julio“, „Ад“, I песен, 70) – изрази, които много повече биха съответствали на поставената задача. И ако светите отци, събрали се в Константинопол, са предпочели не Тиберий, а Пилат – префекта, както го нарича Тацит (Annales, XV, 44) в един от малкото небиблейски източници, сиреч „прокуратора на Иудея“ пред кесаря, то възможно е причината за този очевидно хронографски замисъл да е значимостта на Пилат в разказа на Евангелията. Педантичното внимание, с което Йоан, но също така Марк, Лука и Матей описват неговите съмнения, обърканите му и загадъчни съждения, буквално предавайки неговите слова, ни убеждават, че eвангелистите може би за първи път се стремят да изградят персонаж с неговата психология и с идиотизмите му. Изразителността на този портрет подбужда Лафатер да възкликне в едно писмо от 1781 г. до Гьоте: „В него аз съзирам всичко: небето, земята и ада, добродетелта и порока, мъдростта и безумието, съдбата и свободата: той е символ на всичко във всичко“. Може да се каже, че Пилат е единственият истински „персонаж“ в Евангелията (Ницше го описва в „Антихрист“ по следния начин: „В целия Нов Завет има само една фигура – Figur – предизвикваща уважение, той е този човек, за чиито чувства поне нещо знаем („управителят се чудеше твърде много“, Мат. 27:14; Марк. 15:5; „повече се уплаши“, Иоан. 19:8). Също така са ни известни неговото негодувание и уплахата му (например, когато крещи на Иисус, който мълчаливо е застанал пред него: „На мене ли не отговаряш – emoi ou laleis? Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна, и власт имам да Те пусна?“, Иоан. 19:10), както и ироничността (или поне някои съзират ирония в прословутия му въпрос: „Що е истина?“, Иоан. 18:38); или лицемерната педантичност (свидетелство за която е това, че той повдига въпрос за пълномощията на Ирод, след което ритуално си измива ръцете, като по този начин смята, че се очиства от кръвта на осъдения праведник), или раздразнението (безапелационното „каквото писах, писах“, Иоан. 19:22) спрямо първосвещениците, които го молят да смени надписа на кръста. Мимолетно се запознаваме и с жена му, която по време на съдебния процес праща да му кажат да не осъжда Иисус: „Не прави нищо на Тоя Праведник“ (Мат. 27:19). […]

Евангелистите, които, разбира се, не са могли да присъстват на процеса, не смятат за необходимо да уточнят източниците на своя разказ, но тъкмо отсъствието на филологическа точност придава на повествованието им несравнима епична тоналност. Писмата и легендите с техния мрачен или славен край вероятно са били измислени, за да снабдят съдебното дело с документация, за да може да се изтълкува поведението на Пилат. Те обясняват защо префектът на Иудея с всички сили се опитва да предотврати осъждането на Иисус (той знае, както става ясно от писмото на Тиберий, че Иисус не само че не е бил виновен, но е и извършвал божествени чудеса), както и ненадейната му отстъпчивост пред иудеите (в действителност той е бил завистлив и страхлив). Поведението на Пилат по време на съда може и да изглежда загадъчно, тъй като присъдата на префекта във всички случаи е нещо съществено.

На гръцки „съд“ е krisis (от krino, което етимологически означава „разделям, разрешавам“). Освен юридическия компонент в този термин има и медицинско значение (krisis като решаващ момент от развитието на болестта, когато лекарят трябва „да разсъди“ ще живее ли болният, или ще умре), както и теологическо значение (Страшният съд: en hemerai kriseos, „в съдния ден“ – това предупреждение на няколко пъти излиза от устата на Иисус в Посланията на Павел: en hemerai hote krinei, „в деня, когато, съгласно моето благовестие, Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците“, Рим. 2:16).

В повествованието на евангелистите това слово не се среща. В качеството на технически термин за обозначаване на функцията на съдията се използва bema, съдийският престол или подиумът, откъдето трябва да се произнесе присъдата (sella curulis на римския магистрат). Когато Пилат се готви да произнесе осъдителната присъда, той сяда на bema-та. „Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата“ (Иоан. 19:13). Същото е описано и в Евангелието на Матея (Мат. 27:19): „Между това, когато той седеше на съдийския престол – сиреч изпълнява функцията на съдия (във Вулгата това е преведено като sedente pro tribunali) – жена му прати да му кажат […]“. В Деяния на апостолите (18:12) този термин означава просто „съдилище“: „Иудеите единодушно нападнаха Павла и го отведоха на съдилището“ (eis to bema). По подобен начин в Посланията на Павел bema означава като синекдоха понятието за Страшния съд: „Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище“ (bema, 2 Кор. 5:10). Ала Божият съд е напълно противопоставен на човешкия съд, защото хората не трябва да се съдят помежду си: „А ти защо съдиш (ti krineis) брата си? […] Всички ще застанем пред съдилището Христово“ (Рим. 14:10).

На съдебния процес, който се разгръща пред Пилат, двете bema, двете съдебни процедури и двете царства сякаш се сблъскват: човешкото и божественото, временното и вечното. Шпенглер дава израз на това противопоставяне с типичната за него яркост: Когато довеждат Иисус при Пилат, два свята се сблъскват челно и непримиримо: светът на фактите и светът на истината, и то с такава ужасяваща яснота, както никога другаде в световната история“ (Spengler, S. 968).

Именно светът на фактите трябва да съди света на истината, временното царство да произнесе присъда над Вечното царство. Ето защо е необходимо грижливо да прегледаме всеки детайл от летописа на този решаващ сблъсък, на този исторически krisis, който в някакъв смисъл все още продължава.

Джорджо Агамбен (1942) е италиански мислител и един от най-значимите съвременни философи. Той е практикуващ католик и през 1964 г. изиграва ролята на апостол Филип във филма на Пиер Паоло Пазолини „Евангелие по Матея“. Участва в семинарите на Мартин Хайдегер (1966–1968), преводач е на текстове на св. Йоан Кръстни и Валтер Бенямин на италиански. Защитава дисертация върху творчеството на Симон Вейл. Автор е на множество трудове, някои от които посветени на християнството: „Времето, което остава. Коментар върху Послание до римляните“ (2000), „Църквата и Царството“ (2010), „Тайнството на злото“ (2013). На български език са преведени книгите му „Homo sacer“ (2004), „Homo sacer II“ (2019), „Идеята за проза“ (2020), „Що е?“ (2021), „Употребата на телата – Homo sacer IV.2“ (2024) и др.