Меню Затваряне

Писмо до Русия: „Важно е да намериш единомишленици“

Прот. Андрей Кордочкин

От редактора на Public Orthodoxy (Сергей Чапнин): Православната църква в Русия е разделена, но днес това разделение не е канонично или административно. Освен това такова разделение не винаги е забележимо за един външен наблюдател. Става дума за това, че „официалната църква“, която се превърна в органична част от политическия режим на Путин, на дълбоко ниво противостои с малки общности, отделни православни християни, които отказват да приемат проповядването на насилието и оправданието на войната. Такива проповеди непрекъснато се чуват от църковните амвони в цялата страна, предизвиквайки отхвърляне и трудни въпроси за това защо църквата в Русия отхвърля Евангелието. Тази „тиха християнска съпротива“ търси съмишленици и често се обръща към онези свещеници, които са извън Русия и открито са заявили своята антивоенна позиция. Можете да се свържете с такива свещеници в социалните мрежи и в месинджърите. Отговорите на писма от православни християни в Русия са важна част от пастирската дейност на антивоенните свещеници. Публикуваме отговора на протойерей Андрей Кордочкин на едно от многото подобни писма.


Уважаема N,

Първо благодаря за доверието и за любезното отношение към мен, лично непознат за Вас свещеник.

Питате ме: „Какво да правя? Трябва ли да ходя на църква и да участвам в тайнствата? Присъства ли Христос в тайнството на причастието, изповедта, извършвано в храмовете на Руската православна църква и в Руската православна църква като цяло сега? Как Руската православна църква ще измие греха срещу заповедта „Не убивай” и блаженството „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”? Как да не се побъркаш и отчаяш, и от безсилие, че не можеш да промениш нещо, и от болка?“

Съдейки по писмата, които получавам от Русия, много хора, без да изключвам духовниците, си задават тези въпроси под една или друга форма. Какво означават думите „да възлюбим един другиго и в единомислите да изповядваме“, когато няма любов и единомислие? Как сега да се причастяваме от една чаша? Как да отида на изповед при свещеник, с когото сега нямам единомислие по основния въпрос? Ако всичко това е невъзможно, тогава защо изобщо да се ходи в храма? Най-трудно е за тези, които са оставени сами с тези въпроси.

Хората изпитват нещо много по-дълбоко от разочарованието от Московската патриаршия като юрисдикция. Въпросът дори не е в православието или християнството като такова. Често ми се струва, че това, което се случва сега, е сравнимо с разрушаването на Йерусалимския храм. В крайна сметка не храмът беше разрушен, а човешките представи за „религията“. Но ако това не се беше случило, думите на Спасителя за поклонение на Бога в Дух и Истина не биха могли да се изпълнят. 

За мен това беше лично откритие на нещо, което може да изглежда очевидно: всичко, което обичаме в Църквата и често наричаме Църквата – богослужение, тайнства, пеене, иконопис, богословски наслагвания – всичко това не спасява нито отделения човек, нито християнската общност от катастрофа. Рушат се всички опори, рушат се връзките между хората, включително и с техните духовни наставници. 

В това състояние на разпад и свободно падане най-важният или поне първият въпрос, който зададохте, е как да не полудеете. Тук, разбира се, не става дума само за психично разстройство, а за разрушаване и разпадане на личността. Това е нещо, което се случва на много хора, включително и на близките ни. Това е най-болезненото за гледане.

Хората в Русия са подложени на най-мощното лъчение на гаслайтинга („гаслайтинг“ е вид психологически тормоз, при който насилникът поставя под съмнение адекватността на жертвата, бел. прев.), което отрича очевидното. Отварям сайтовете на руските информационни агенции и чета постоянният дисклеймър под заглавието „военна операция в Украйна“: „Руското военно ръководство увери, че нищо не заплашва цивилното население на страната, целта е да се извади от строя военната инфраструктура на Украйна“. Какво означава „нищо не застрашава“? Значи няма цивилни жертви? Значи почти шест милиона души са избягали просто така, от глупост? Значи в Бахмут и Маруипол може да се живее, сякаш нищо не се е случило?

 Всички разбират, че това е лъжа, но за публичен отказ да повярват, ги глобяват и хвърлят в затвора за „фейкове“ и „дискредитация“. Тези хора са обвинени в екстремизъм и тероризъм от власт, изградена върху външен и вътрешен терор. [Властите] ги обвиняват в нападение, докато нападат сами. Уж се борят с фашизма, а самите те строят фашистка диктатура. Говорят за „русофобия“, сами лишавайки руския народ от всички основни права: свобода на словото, на събрания, на свободно използване на руския език: думите „война“, „нашествие“, „нападение“ все още не могат да се използват за описание на текущите събития. Те лишиха руските хора от всички права, освен правото да умрат. Лесно е да се определят престъпленията им – те правят винаги това, в което обвиняват другите. Те са неспособни на диалог, като обладани са от духове – неми и глухи, и общуват с тези, които не са като тях само чрез доноси и репресии. 

Потокът на тази психологическа радиация е толкова мощен, че не е изненадващо човек да полудее. Ето защо мисля, че във Вашата позиция е много важно да намерите за себе си кръг – макар и малък – от съмишленици. N. е голям град и не може да няма такива хора, включително и в Църквата. За съжаление не мога да ви подскажа нищо конкретно, но ми е трудно да повярвам, че сред духовниците няма никой, който да не е ослепял.

Ако това е вярно, тогава обратното също е вярно. Опитайте се да се ограничите в общуването с хора, които не са единодушни, особено от духовенството, и особено във формата на изповед, в противен случай ще си причините голяма вреда. В светоотеческите творения има консенсус по този въпрос. „Трябва да изказваме мислите си на онези, които са единодушни с нас и са доказали своята вяра и разум“, пише св. Василий Велики. Авва Пимен е казал: „Не откривай съвестта си пред този, към когото не скланя сърцето ти“. Марк Подвижник пише, че трябва да разкривате своя вътрешен свят, „молейки единодушните и единомислещи Божии раби, които се борят в същия подвиг, така че, без да знаете накъде и как да насочите шествието, не ходете в тъмнина без ярък светилник“. В кореспонденцията между преподобните Варсануфий и Йоан се казва: „Трябва да попитате този, в когото имате вяра, и знаете, че той може да понесе помислите, и му вярвате като на Бога“.

Очевидно е, че в светлината на общоприетата руска практика на принудителна изповед преди причастие, може да имате затруднения, но можете да намерите единомислещ свещеник, при когото да се изповядвате дори веднъж годишно. Ако подходите към въпроса сериозно, тогава ползата от това ще бъде много по-голяма, отколкото от неделната опашка за двуминутна изповед. Можете да се споразумеете със същия свещеник за честотата на причастяването.

Що се отнася до „валидността“ на тайнствата, няма причина да се съмняваме. Спомнете си примера с Юда: „и тогава, подир залъка, сатаната влезе в него“, казва Евангелието. Но защо се случва това? В края на краищата, очевидно не защото Тайната вечеря е била „недействителна“. Това е нейната реалност, която има силата както да преобразява, така и да съкрушава тези, които докато показват целувка на грижа и любов, всъщност носят смърт и разрушение.

Въпреки че тайнствата продължават да се извършват в храмове, където се проповядва z-слава, отговорът на въпроса дали е възможно или необходимо да отидете в тях не ми изглежда очевиден. Ние не идваме на Литургията в храма, за да стоим на службата с непознати и накрая да се причастим, ако свещеникът на изповед ни сметне за достойни.

Причастието не е индивидуален акт на благочестие. Литургията е тайнство на единството. „Но съедини ни всички, които се причастяваме от един хляб и чаша, и ни съедини един с друг в общението на Светия Дух“, се молим по време на литургията на св. Василий Велики. Ще се радвате ли се да се обедините с хора, които изповядват z-слава? Готови ли сте да имитирате единство с тях, което не съществува? Всеки може да вземе своето решение, но ако отговорът на тези въпроси е отрицателен, имате право да се въздържите от участие в службите в z-храмовете.

Ако говорим за отговорност на Църквата, тя трябва да се разбира преди всичко като дълбоко лична отговорност. Вие сте Църквата, точно както свещеника, или епископа, или патриарха. За християните Църквата винаги сме ние, а не „те“. Крахът на съществуващия политически режим обаче няма да остане незабелязан за Църквата. Сегашното разочарование на толкова много хора от това колко бързо Руската православна църква замени проповядването на покаянието с проповядването на национално превъзходство и изключителност, колко лесно беше съблазнена от z-слава и z-поклонение, култът към принудителното подчинение, за което говори Великият инквизитор на Достоевски с Христос, е само отзвук от това, което всички трябва да понесем. Но това е Божият промисъл. Явно няма друг начин за очистване и обновяване.

Всички чувства, които преживявате – горчивина, безнадеждност, безсилие – са нормални и естествени във вашата ситуация. Да не дава Бог да се чувствате виновна, че ги преживявате. Опитайте се да намерите неща, които изискват пълна концентрация и съсредоточаване. Постарайте се да прекарвате повече време сред природата, в реалния, неизмислен свят. Книги, изкуство, пътуване – постарайте се да направите живота възможно най-реален, а не наложен от официален дневен ред. Приоритетът винаги е един и същ – да съхраниш себе си. „Каква полза за човека, ако спечели целия свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“. 

Диктатурата, която изглежда непоклатима, е навлязла в режим на самоунищожение. Тя се е откъснала от реалността и е въпрос на време да се сблъска с реалността и да се разпадне. Убеден съм, че ще видите по-добри времена и на вашата улица ще има празник.

С благословение и най-добри пожелания,
прот. Андрей Кордочкин 

––––

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Public Orthodoxy

Posted in Публицистика, Християнство и война

Вижте още: