Маргарита Генчева
Свещ. Йоан Бурдин
Един от най-трудните за разбиране епизоди в Евангелието е случаят със смоковницата, която Иисус проклина. От една страна, този момент изглежда много жив и реален. От друга — твърде човешки и затова несправедлив. Бог сам е установил природните закони, а дървото не може да ги наруши само защото Той е огладнял.
Но Той не ѝ дава такова нареждане. Защо тогава я проклина, вместо да я благослови с думи като: „Нека принасяш плодове през цялата година“?
Ясно е, че този епизод не е случаен и че апостолите не го споменават, за да покажат Иисус като избухлив или невъздържан. Нека се опитаме да разгледаме случката от различни ъгли.
Първо, този разказ в Евангелието се среща в две форми. При Матей (21:18–19) и Марк (11:12–14) е описан като реално събитие, а при Лука (13:6–9) — като притча, разказана от Спасителя. И в двата случая смисълът остава непроменен.
Притчата дори го задълбочава: стопанинът не намира плод на смоковницата вече три години, но градинарят го моли да изчака още една и да ѝ осигури по-добри условия.
В самото евангелско описание има неочевидни детайли, забележими само за онзи, който добре познава природата на Палестина. Смоковницата (онова, което наричаме „инжир“) за юдеите тогава е символ на плодородие и благоденствие. Лозето и смоковницата са неща, които човек трябва да има, за да бъде щастлив (3 Цар. 4:25; Мих. 4:4; Зах. 3:10). Бог ги отнема като знак на наказание (Пс. 104:33; Иер. 8:13; Ос. 2:12). Обетованата земя е описана като място на „пшеница, ечемик, лозя и смоковници“ (Вт. 8:8).
Това е единственото дърво, което дава плодове два пъти годишно. Първите плодови пъпки, наподобяващи зелени шишарки, се появяват дори преди листата — често през април, преди Пасха (Песн. 2:13). Те рядко узряват и обикновено опадат, отстъпвайки място на втори плодове, събирани през юни. Именно тогава дървото е покрито едновременно с листа, цветове и плодове. След летния добив цикълът се повтаря и есенната реколта идва през септември.
Затова гледката, която виждат Иисус и учениците, е необичайна — дървото има листа, но няма плодове, дори незрели. Тоест дървото външно изглежда плодоносно, въпреки ранното време на годината. При по-внимателна проверка се оказва, че върху него няма плодове, дори неузрели. Неговата външна красота и зрялост са били измама. Казват, че това е характерно за болните дървета.
Трудно е да се отървем от усещането, че всичко тук е символично — външна пищност без съдържание и вътрешна мъртвост, скрита зад привидна жизненост.
Така тълкуват историята и всички коментатори. Те виждат в нея намек за Израилевата църква, която прикрива духовното си безплодие с външен блясък, принасяйки вместо плодовете на любовта само празни ритуали и мъртвостта на правилата.
В по-широк смисъл това се отнася до всеки човек, чиято вяра не е подкрепена с дела. Образът на плодовете, които Бог очаква от нас, са наистина основен лайтмотив на Евангелието (Мат. 7:16-17, Лука 3:8, притчата за сеяча).
Това очакване и Божие дълготърпение е особено видно в притчата за смоковницата, която Лука разказва (Лука 13:6-9). В продължение на три години смокиновото дърво не дава плодовете, които се очакват от него, а само разхищава ценната плодородна почва. То извлича всички сокове от земята, но не дава нищо на никого. Гладният може да умре под него, а за смоковницата той би бил просто допълнителен източник на храна.
И въпреки това стопанинът проявява милост: „Ще я окопая и наторя“ — може би ще даде плод догодина.
Несъмнено това е образът на всеки човек, който живее само за да взема и не се опитва да донесе нещо добро на този свят: да нахрани, подкрепи, спаси. Такъв човек не оцелява без грижата на другите, но сам няма какво да даде — той е вътрешно мъртъв.
Мъртво е дървото, което не дава плод, и мъртъв е човекът, свикнал да взема, а не да дава. Мъртва е църквата, която не може да спаси загиващия, да подкрепи падналия, да утеши отчаяния, и мъртъв е народът, който се смята за избран – не за да служи, а за да властва. Такова дърво, такъв човек, такава църква и такъв народ вече са обречени — не защото Бог ги проклина, а защото в тях няма живот.
В библейския контекст действията на Иисус не са действия на разгневен човек, а пророчески пример, с каквито Писанието е пълно. Йеремия купува и строшава глинен съд, за да предскаже разрушението на града. Йезекиил прави макет на Йерусалим и го изгаря, като знак за това какво очаква израилтяните, които се противопоставят на Бога.
Иисус не унищожава живо дърво — Той разкрива вътрешната му мъртвост: „Имаш име, че живееш, но си мъртъв“. Може би това е Неговият съд над света: да изчезне всичко външно, измамно, илюзорно и да стане видима същността на нещата, явленията и хората.
—————
Източник: Блог на Йоан Бурдин
