Интервю на Мила Мишева с прот. д-р Добромир Димитров
Днес започва 40-дневният пост преди един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Време за поглед към себе си, за притихване, смирение, равносметка, за молитва в очакване на чудото. Какъв е смисълът на поста, защо той не е диета и как трябва да подходим, попитахме отец Добромир Димитров.
– Прот. д-р Добромир Димитров, днес започва Рождественият пост. Какво е характерно за този период?
– Наистина днес влизаме в периода на поста, времеви отрязък, който предшества великия празник на раждането на Христос в човешка плът, влизането на Бога в историята. Затова и ние се подготвяме да съпреживеем това велико събитие чрез създаването на специална атмосфера вътре в самите нас и около нас. Исторически погледнато постът е дошъл до нас от древността като неговата продължителност като дни варирала през различните векове и в различните църкви. Има сведения, че през 4-5-ти век той е траел само 5 дни преди самия празник (според св Йоан Златоуст, +407 г.), а през 8 век под влияние на монашеската дисциплина продължителността му е 40 дни (според св. Теодор Студит, +826 г.) Този период бил узаконен през 1166 г. от Константинополския патриарх Лука Хрисоверг. Характерното за Рождественския пост е, че не е толкова строг относно храната, в сравнение с Великия 40 дневен пост, който предшества най-големия празник – Възкресение Христово.
– Как трябва да подходим към поста, така че той да не е просто диета?
– Наистина четейки многобройните интернет публикации и гледайки популярните телевизионни предавания, можем да забележим, че ползата от поста се свежда единствено до здравословното състояние на човека. Свалянето на излишните килограми, т. нар. пречистване на организма, лекуване чрез гладолечение са основната дискусия между лекари, фитнес инструктори, журналисти, но такова разбиране представя единствено хоризонталното измерение на поста, като по този начин неговата цел остава неразпозната и неразбираема. Диетата и постът не могат да бъдат тъждествени, тъй като постът има своята аскетична цел, която за съвременния хедонистичен човек звучи изключително чуждо и неразбираемо, тъй като в същината на поста е лишаването от удоволствия, духовните упражнения и болезнени решения що се отнася до нашите желания.
– От какво трябва да се „лишим”, за да имаме духовна полза?
– “Лишаването”, както вие го назоваватеq представлява не е толкова въздържане от вкусна и скъпа храна (месо, яйца, млечни продукти). Не смятам да водя разговора през тази призма, а става въпрос за лишаване от действията на егоистичната ни воля, което е и най-трудното. Подвигът на поста представлява тежка и жестока война със самите себе си, от която много често се връщаме победени. Ако говорим с езика на психологията, то постът представлява борба с нашия патологичен нарцисизъм, т.е. със страстта на горделивото себелюбие, както е формулирана от отците-пустинници. Трябва да отбележим, обаче, че съществува и благ егоизъм, който е формиран още в детството и съзряването, да се грижим за себе си. Затова и ще чуем в Божиите заповеди да обичаме ближния като себе си, да обичаме жените си като себе си, да обичаме себе си. И това представлява благата любов към аз-а. Но има и патологичен нарцисизъм, който е зло и представлява болестно самовлюбване, което изключва любовта към другия човек, към ближния. Такъв нарцисизъм не е и любов към себе си. Той представлява истински ад и страдание за човека. Поради това трябва да отхвърляме всяко самовлюбване, самоизпълване със себе си, поради факта, че то ни пречи да направим пространство за другия човек до нас, а също и пространство за Бога. Отхвърлянето на чувствените наслаждения, осъждането, порочните забавления, чревоугодието всъщност изграждат такова пространство. Това, което спестяваме от скъпа храна и удоволствия, може да използваме, за да помогнем на някой, който има нужда. С една дума да извършим милостиня и така да се уподобим на Бога, Който е милостив. Поради това постът трябва да е съпроводен с грижа за ближните, да им простим прегрешенията към нас, да посетим болните, да облечем голите, да нахраним нуждаещите се.
– Църковното предание казва, че постът е период за поглед към нас самите. Как да подходим в този процес и каква е целта?
– Погледът към себе си би трябвало да е динамичен процес на излизането от собственият ни нарцисизъм (самолюбие, гордост). Той е съпроводен с болка, тъй като от една страна осъзнаваме, че другите хора не са обекти, които можем да притежаваме, да използваме, а от друга, тежката констатация, че сме превърнали себе си в идол и сме служили на този идол, т.е. самопокланяли сме се пред самите себе си. Процесът на това връщане в себе си се нарича покаяние (от гр. μετάνοια – преумление, букв. промяна на ума) и не е само човешка заслуга, но и намеса на Божията благодат.
Чрез покаянието ние осъзнаваме, че животът ни често пъти е бил построен съобразно нашата нарцистична визия за света, а не въз основа на истината, любовта и безкористността. Осъзнаваме, че сме живели в нарцистичен делириум (гордост), в който спираме да чувстваме болката на другия, спираме да сме съпричастни (липса на емпатия), не сме възприемали другите като уникални личности, а като функция, средство, предмет, който можем да притежаваме, да контролираме и поробим. Всичко това можем да назовем с думата грях, т.е. престъпление спрямо ближния и Бога. Но това е само началото на покаянието. По нататък осъзнаваме, че в никакъв случай не сме най-красивите, правите, интелигентните, започваме да виждаме себе си в реална светлина, осъзнаваме липсата на любов, виждаме слабостите си и осъзнаваме комплексите си като механизъм за отбрана на фалшивия образ, който сме изградили. Всичко това поражда болка, но тази болка е част от нашето лечение, а лечението е и целта. Както хирургическата операция и възстановяването може да бъде болезнено, но е част от оздравителния процес, така и постът и покаянието са оздравяване, а дори и повече от оздравяване, това е възкресение.
– Познаваме ли се достатъчно добре?
– Категорично мога да кажа, че не се познаваме, а щом не познаваме себе си, то можем ли да кажем, че познаваме другия до нас? Познаваме ли съпругата, съпругът си, децата си, приятелите си? Днешният постмодерен човек, благодарение на многото противоречиви информации, липса на вяра в институциите, смяната на обществените модели, многообразни теории е изключително фрагментиран. За него можем да кажем, че едно мисли, друго чувства, трето говори, а четвърто върши. С други думи ние не сме цялостни и следователно не можем да познаваме себе си.
Да познаваш себе си е било идеал на древните хора, спомнете си надписът на Делфийският оракул „Опознай себе си”, който прочитали всички, които искали да научат нещо за бъдещето си. Тези думи били насочени към самия човек и в този въпрос се криел хилядолетният човешки опит основан на опознаването на света, който го е заобикалял – опит извън и вътре в човека. Природата е говорела и говори за смисъл, разкрива се като Божие творение, а ние също сме част от него, микрокосмос в макрокосмос (или обратното макрокосмос в микрокосмос според св. Григорий Богослов, +390). Следователно предците ни съобразно творението са се опитвали да опознаят себе си, а опознавайки себе си и творението са опитвали да опознаят и Бога. Без този рефлексен анализ е невъзможно познанието на себе си. Поради това и днес е още по-трудно. Ние сме отделени от природата, отделени сме и от себе си. Медиите и рекламите, които в по-голямата си част ни формират, говорят, че сме само тяло, към природата имаме единствено потребителско отношение, а за общението, опознаването на Бога се говори единствено в Църквата. Следователно опознаването на себе си на едно такова хоризонтално ниво е невъзможно. За него са нужни дълбинните въпроси: “Кой съм?”, „От къде съм?”, „Какъв е смисълът на моето съществуване?”. Това са вечните въпроси, на които се дават отговори посредством главния въпрос – този за откриването на Бога и мен като Негово подобие, а щом съм Негово подобие, то трябва да се опитам до позная Бога и в този процес ще опозная себе си. Самопознанието е толкова велико дело, че за него аскетът -мистик св. Исак Сирин (620-700 г.) пише : “Който се е удостоил да види самия себе си, стои по-високо от онзи, който се е удостоил да види ангели.” Въпреки всичко, човекът е призван да го опознава, да търси себе си и в този процес създава изкуство, създава молитви, реализира се като творческо битие.
– Постът е съпроводен от изповед и причастие. Някои хора обаче имат спирачки за това. Какво ще им кажете?
– Както казахме в началото, постът е подготовка за посрещане на празниците, в дадения случай Рождество Христово. Постът поражда покаяние, което се трансформира в изповед. Изповедта е назоваване на нашите слабости пред свещеник и е тайнство (тайна) в Църквата. Колкото и да е срамно за нас, изповедта е изключително полезна, първо защото възставаме срещу нашия нарцисизъм и това е началото на нашето освобождение от гордостта. Срамът винаги действа като спирачка, както споменахте, за да не стигнем до изповед. Това е така, тъй като ние изпитваме срам именно от злите си постъпки, от недостойните слабости, а срамът представлява защитна реакция на нарцисизъма ни и цели да не изповядаме греховете си, т.е да не се изложим пред някой слабостите си, който да ни види оголени и беззащитни. Второ в изповедта ние се разграничаваме от нашите греховте, т.е. изповядваме ги – да аз извърших този или онзи грях, но той не е част от мен, не ме е поробил, не е станал част от моята идентичност. И третата и главна цел на изповедта е, че аз искам да се отдалеча от греха, че се боря с него и моля Бог за помощ в тази борба, моля го за прошка и утешение.
Що се отнася до светото Причастие, то трябва да знаем, че то е Дар, че е Тайната на тайните (Тайнството на тайнствата), тъй като представлява съединяване (причастие) със самият Христос, посредством осветените хляб и вино (тяло и кръв Христови) и с ближните участващи на Литургията.
– Обръща ли се българинът по-често към Бога, към Църквата. Ако да, при какви обстоятелства?
– Да, моите наблюдения са, че българинът се обръща все по-често към Бога. В църквите се срещат все повече млади хора, млади свещеници, млади семейства с деца. Всичко това говори за възраждане на вярата. Що се отнася до обстоятелствата, които карат човека да търси Бога, бих казал, че са различни. Някои започват пътя си със задаването на екзистенциалните въпроси, за които стана дума, други идват с болката си, трети с радостта си. Господ желае да общува с всеки човек и поради това, че всеки един от нас е уникален, Господ се обръща към отделния човек по уникален и неповторим начин. Призоваването на човека от Бога винаги е тайна.
– Много хора казват – вярващ съм, но не признават Църквата по различни причини. А на тях какво ще кажете?
Предполагам, че повечето от тях са разочаровани поради някаква субективна причина. Тях бих ги посъветвал да търсят Църквата, защото тя не е човешко творение, а Божие. Сам Христос я е основал, чрез кръста и страданията Си. Заради това в Символа на вярата изповядваме, че вярваме в Бог Отец, после в Сина, който е роден от Отца, после в Духът, Който изхожда от Отца и накрая в една, свята и съборна Църква. В нея живее Светият Дух, който неслучайно е назован Утешител. Тя е лечебница, тя е майка, училище и семейство, тя е тайна, тя е и общност. Заради това и църковният учител Тертулян (+220) е казал „Сам християнинът не е християнин” , т.е. немислимо е да се наричаме християни без да сме в църквата (в събранието) на християните.
– Наскоро доби популярност случай, при който свещеник от Сливен не пожела да ваксинира детето си, вследствие на което то бе спряно от градина, а съдът обяви, че това е дискриминация. Как ще коментирате този случай, който вся доста негодувание сред медицинските среди?
– Първо не мога да коментирам едно съдебно решение, а що се отнася до изборът на свещеника да не ваксинира децата си, това е лично право на всеки родител, въпреки мнението на медиците. Всички тези тежки конфликти на мнения показват, че живеем в епохата на post- truth, в която всеки може да твърди, че притежава истината, т.е това е една флуидна истина прокламирана чрез медиите. Хора без медицинско образование се изказват по медицински въпроси и налагат своето мнение, а хора без юридически опит критикуват съдебната система. Истината днес се предава като нещо субективно и то за изключително важни теми, каквито са “за” и “против” ваксините, евтаназията, правото на аборти, замразяването на емброни, краят на традиционното семейство и др. Само че ние знаем от Писанието, думите “Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто – зло, тъмнината считат за светлина, и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото – за горчиво! (Ис.5:20). Написаното от пророк Исая изразява тъгата от нещастието поради липсата на критерий, за това що е истина.
– Напоследък е доста актуална темата за донорството. Какво смятате за този акт, трябва ли Църквата да го насърчи?
– Да, безспорно Църквата трябва да насърчи донорството, тъй като това представлява акт на жертвена любов, на милосърдие и състрадание. Сам Господ Иисус Христос е казал: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан. 15:13). Под душа тук се разбира животът на човека. Разбира се Църквата би подкрепила донорството единствено при следните условия: Приемащият и предаващият органи, тъкани, костен мозък, кръв и др. да постъпват доброволно и напълно свободно. Дори и в мозъчна смърт би трябвало човекът да е декларирал приживе своята воля да бъде донор. Даряващият да е вдъхновен и подтикван изключително и само от любов и състрадание, за когото дареният орган да е осъзната здравна помощ и оцеляване за реципиента. Недопустима е принудата и търговията с човешки органи, използването на бедността, клонирането с цел производство на органи. Присаждането на органи да не застрашава живота на донора, да не се стига до ситуация, при която здравословното му състояние да бъде увредено до степен, че самият той да има нужда от донор. Накрая, но не на последно място, трансплантацията не трябва да променя, унижава или застрашава биологическата и духовна идентичност на донора, т.е. да не бъде унизявано неговото човешко достойнство.
Всички тези условия биха запазили светостта на живота и достойнството на човешката личност.
Източник: clinica.bg