Ренета ТрифоноваТеодора Димова
Една сутрин баща ви се приготви за утреня, прекръсти се, целуна ви и излезе. Върна се веднага. Ела да видиш какво има на оградата ни, Екатерина. С червена боя с разкривени букви по дължината на цялата варосаната ограда беше изписано „Тук живее фашисткият Исус“. Да започна да трия надписа ли, да я варосам отново ли, попитах го разтревожено. Нищо няма да правим, нека си остане така, хората знаят, виждат, разбират. Да, хората знаят, виждат, разбират, но си мълчат, Мина. Ако някоя нощ дойдат и теб да отведат, никой няма да застане на пътя им, казах аз в объркването и тревогата си, все едно го укорявах за всичко, което се случваше. Той нищо не ми отговори, тръгна по улицата и аз дълго гледах след него. Изведнъж се беше прегърбил, свил, смалил. Даже исках да се затичам след него, да го настигна, да го попитам защо вървиш така, Мина, така съкрушено. Но беше сковаващ студ, а аз необлечена. Баща ви имаше много специфична походна, вървеше винаги изправен, с големи крачки, много бързо, налагаше се да подтичвам, когато бяхме заедно. А сега походката му беше толкова различна. Бил е прозрял в този момент какво ни очаква, бил е видял предстоящата си смърт, изселването ни, моята болест, вашия живот, окаяното ви детство, и в един миг се беше прегърбил, остарял, изгубил обичайната си ласкавост към света.
Баща ви се върна вечерта пребит, посинен, с окървавено око, без два предни зъба, расото му раздрано. Олюлявал се, залитал, не мога да си представя как е извървял пътя от участъка до дома. Облягал се е сигурно по стените на къщите, свличал се е край оградите им. Случайните минувачи забързвали стъпките си, когато минавали покрай него. Преди да го пуснат от участъка, ливнали една кофа с изпражнения върху него. Бяха полепнали по косата, по брадата му, по расото му. Този свят не е мой, не е мой повече този свят, промълви и ме прегърна и се облегна върху мен, като че ли загуби съзнание, и двамата залитнахме, строполихме се на пода. Той стенеше, аз се опитвах да се измъкна изпод него, и най-малкото движение му причиняваше болка. Вие видяхте всичко това, най-свидни мои, сигурно никога няма да го забравите. Стояхте до нас в антрето и застинали гледахте, вцепенени, безмълвни. С Констанца, домашната ни помощница, го издърпахме до канапето и едва успяхме да го положим върху него. Треперех от ужас, втрисаше ме от вида на баща ви, от смрадта, която се носеше от него, от засъхналата кръв по устата му. Успях да кажа на Кони да отиде за доктор Толев, да му разкаже какво се е случило, да го извика веднага. През това време стоплих вода, първо да го измия, да почистя лицето му, ръцете му, косите му, слепнали от кръвта и изпражненията. С ножица разрязах расото, отдолу ризата, на много места окървавена, не издържах, избухнах в плач. Какво са ти направили, Мина, повтарях, не бях на себе си. Искаха да им стана информатор, едвам изфъфли той. Какво са искали? Не разбрах отначало, стори ми се, че говори несвързано и реших повече да не го питам, защото дори изговарянето на думите предизвикваше болка. Кони се върна заедно с доктор Толев, той извади от голямата си кожена чанта бяла кърпа, не говореше, не разпитваше, подреди върху нея стерилните марли, гумените дренове, зашиващите сонди, както и шишетата с дезинфекционен разтвор, поиска чисти чаршафи, кърпи, легени с гореща вода, започна умело да съблича вонящите дрехи на баща ми, направо в печката, каза ми той, да изгорят. Прочисти педантично и превърза раните. Утре вечерта ще дойда отново на визита, каза докторът и си тръгна, изглеждаше потиснат.
При теб са идвали на изповед много хора, казал му един цивилен началник в милицията. Йордан също присъствал и одобрително кимал в знак на съгласие, с ръце на шмайзера. Никак няма да е зле за теб, за семейството ти, за синовете ти да ни разказваш какви са греховете им, как престъпват Божиите закони, убиват ли, крадат ли, прелюбодействат ли и с кого точно, къде, как. В замяна на твоите разкази ще те оставим на мира, и църквата ти няма да пипаме, и момчетата ти няма да гоним, а и жена ти от училището няма да уволняваме. Ще продължиш да си живееш както преди. Сигурно знаеш, много твои духовни братя са в затвора или са вече осъдени. Та добре помисли, преди да ни отговориш. Ще те оставим да размишляваш и привечер ще дойдем за отговор.
Йордан и цивилният началник излезли, заключили вратата. Баща ви започнал да се разхожда из кабинета. Най-много вниманието му привличала една фигура, изрисувана направо върху стената с въглени ли, с туш ли. Приличала на стълба. Но как може да се цапат така стените, недоумявал баща ви, като бе ли в този миг за него това бил най-същественият въпрос. Той коленичил, макар че, разбира се, нямало икона, опитал се да се съсредоточи. Започнал да се моли. Пред вътрешния му взор била синайската икона на Иисус, която той толкова обичаше. Господи, говорел баща ви, няма да мога да се справя без Тебе, моля те да ме насочваш, да бъдеш до мен, да ми показваш пътя, да ме наставляваш. Изпитвам голям страх, Господи, който не мога да преодолея. Страх ме е, че ще ме пребият, но много повече ме е страх за децата, за Екатерина, за сестрите ми, за църквата. Всичко ще затрият, ако не ме защитиш, Господи. Моля те, помилвай ме. Не искам да те помоля да ме отмине горчивата чаша, би било срам. А Ти добре знаеш, че дълбоко в душата си се надявам именно на това да не ме затворят и пребият, да не изселят децата и Екатерина, да не унизят сестрите ми, да не разпръснат църковното братство. Дойди при мен, успокой ме, Господи, посочи ми какво да направя.
Баща ви се изправил, нямало по лицето му сълзи. Не успях да се помоля от сърце, казал си, страхът е обзел душата ми, мерзавецът вилнее в нея. Баща ви се разхождал из тясната стаичка напред и назад, напред и назад. Каза ми, Екатерина, чувствах се толкова изоставен в тези мигове, изоставен от Него. Баща ви изрече тези думи в най-дълбоко отчаяние, деца мои. И тогава изведнъж се чул, че задал на себе си въпрос, но някак бавно, скръбно, натъжено. Мина, а ти нима не знаеш, ти наистина ли не знаеш какво трябва да правиш? Нима наистина се страхуваш? Не бил сигурен чий бил този глас, неговият ли, или на някой друг. Кой изрекъл тези думи, кой? Мълчанието продължило дълго, натежавало все повече от скръб и тишина. Нямало упрек в този глас, нито обида, само тъга. Но чий, чий бил този тих, скръбен глас, нима собственият ми? – помислил си отново баща ви. И тогава от очите му рукнали сълзи, сълзи на благодарност, и на утеха, и на сила. А ти нима не знаеш? – тези думи проникнали в душата на баща ви и всички останали доводи, които разумът услужливо му нашепвал, като бъдещето на децата му, на църквата, на мен, отпаднали от само себе си.
Баща ви седнал на предишното място на стола, спокойно изчакал да изтече времето, докато те дойдат отново. Привечер цивилният началник и Йордан влезли в стаята. Началникът седнал зад бюрото и го попитал дали е размислил. Да отговорил баща ви, размислих. Изповедта е тайнство и аз не мога да го нарушавам. Толкоз. Цивилният началник се изсмял и кимнал към Йордан, оправи се както трябва с този калимявкаджия, казал с презрение и излязъл. Какво е това тук, нарисувано на стената, попитал Йордан баща ви. Прилича на стълба, отговорил Мина. Прав си, казал Йордан. Дали пък не е стълбата, която ще те отведе до небето, а? Я да видим? Можеш ли да се качиш по нея? Лицето на баща ви станало като струна, не свалял поглед от Йордан. Защо не се качиш на тая стълба поне на първото й стъпалце. Айде, опитай. Мълчиш? Отказваш, значи, така ли да разбирам? А когато ми подхвърляше трохите от трапезата си, юмрук, още един, още един, още един. Още с първите удари усетих, че предните ми зъби са изкъртени, от устата ми течеше кръв, аз изплюх един зъб, той падна върху дъсчения под, помня звука му, помня колко дълго някак падаше. Айде сега пак да опиташ да се качиш по стълбата, отче. Приближи се до стената, постави си крака на първото стъпало! Отново отказваш, така ли? Не помръдваш? И пак удари в лицето, в стомаха, в гърдите. Баща ви се строполил, започнал бавно да се изправя.
Престани, Йордане, казал баща ви и го погледнал право в очите. А когато ми даваше старите си дрехи, юмрук, ритник в бъбреците, и още един, и още един. Баща ви пак бил на земята. И пак трябвало да опита да се качи по стълбата на стената. Пробвай, пробвай, хвани се за гредите от двете страни, надигни се, може и да стане. Лицето на Йордан било мораво, потно, очите му плували във влага като бе че бил пиян. Йордане, казал, баща ви, не бива така. А биваше ли така, когато за цял ден работа ми даваше стотинки, удар в челото. А когато ме караше да почиствам нужника на приюта, ритник. Дрехите ти никога не ми бяха по мярка. Никога, ритник, никога, попска свиньо. И така дълго време. Накрая го изправил, хванал го за брадата и започнал да го върти в кръг около себе си, докато баща ви не паднал в краката му. И после донесъл една кофа и я изсипал върху него. Ако беше всеки друг човек, но не и Йордан, стенеше баща ви, ако беше всеки друг, но не и той.
Седмица по-късно, докато баща ви беше още на легло и с превръзки, Йордан, Васа и Ангел пресрещнали доктор Толев, докато се прибирал след работа и го арестували. Заради мен, простена баща ви, разбрали са, че идва да ме лекува и са го арестували. А ти му се сърдеше, Екатерина, че е престанал да идва у нас, че е изоставил пациента си недоизлекуван. Това беше истина, аз сама почиствах и превързвах раните на баща ви и се тревожех, че бавно зарастват.
Някъде по същото време Йордан, Васа и Ангел влезли привечер в църковния двор. Клисарката тъкмо биела камбаната за вечерня и тъй като свещеник нямало, тя се готвела да си тръгне. Те й креснали нещо, камбанният звън внезапно спрял. Нахълтали в църквата, около тях се носел мирисът на ракия и вино. Насочили се право към олтара, блъснали с крак царските двери и влезли вътре. Олтарът не е голям, всяка вещ там си има своето неотменимо място, всичко е подредено така, че да се ползва по време на литургията – потирът за причастие, лъжичката, отстрани кадилницата, дискосът. Те разбутали църковната утвар, взели потира в ръце, оглеждали го, но като видели, че не е златен, го захвърлили. Насочили се към библиотечното шкафче от другата страна на престола, вадели книгите една по една, разгръщали ги и ги хвърляли на земята. Търсели книги с фашистко съдържание, обяснил Ангел на клисарката, която надничала иззад завесата на царските двери, наблюдавала ги ужасена и се кръстела. Но къде ще има в олтара такива книги! Отецът държи само богослужебни списания и сборници, от които се готви за проповедите си, изплашено казала тя. Ангел разтворил типика, после, служебника, после постния триод, загледал се дълго в тетрадката с невмите, но и нея метнал на пода при другите. Нона, която живеела в стаичката до църквата, чула необичайния шум в олтара, дошла, втренчила се в сина си, но той се правел, че не я вижда. Нона застанала пред владишкия трон, започнала да прави наземни поклони и да говори с висок, категоричен, нетърпящ възражение глас, Господи, виж главата му, колко стана голяма, виж очите му как лакомо гледат, виж ръцете му как се протягат, за да грабнат каквото успеят. Господи, не може така! Намеси се, не мълчи, въздай справедливост на този с голямата глава, с лакомите очи, с грабливите ръце! Затова ли го родих и отгледах, затова ли работих цял живот като слугиня, Господи!
А клисарката стояла на едната врата на олтара и се кръстела, и мълвяла, ама как пипате, това е антиминсът, това е виното за причастие, това е самото сухо причастие, отецът го пази за болните, за смъртниците. А, таман! – изсмял се Васа, занеси му го да го изяде цялото, може и да му е от полза, и избухнали в смях. И неговият Господ не може да го спаси вече след онова, което той самият си навлече, казал Ангел. Изчакваме го само малко да се пооправи и ще го арестуваме, този път завинаги, добавил още Ангел и клисарката се вкаменила. Васа обърнал в шепата си дарохранителницата с всичкото сухо причастие и го изсипал в устата си, схрускал го, примляскал и казал, я, че то никак не било лошо, бе! Пак надигнал виното да преглътне. Клисарката го гледала с разширени от ужас очи, тя е почти деветдесетгодишна, доскоро помагаше и в приюта, но сега вече остана без сили.
Знаеш ли какво е казал другарят Анатолий Луначарски, Йордане, попитал Васа. Казал е, че християнството проповядва любов, но това, което на нас ни трябва, е омразата, трябва да се научим да мразим, е казал другарят Луначарски, Йордане, само така ще победим света. А знаеш ли кой е товарищ Луначарски, Йордан, направил знак, че не знае. Ей, Йордане, не четеш достатъчно, не се образоваш, не се стараеш, а това на партийните другари никак не се харесва. Клисарката дойде у дома, трепереше, беше такава слабичка, с пръст да я бутнеш и ще падне. Трябва да избягате, Екатерина, час по-скоро. Вземи мъжа си и децата си, наеми отнякъде кола или файтон или в краен случай каруца и тръгвайте където ви видят очите. Но как да бягаме, той е целият в рани, жив труп, отвърнах ѝ. Ако искаш да го спасиш, миличка, трябва още тази нощ да побегнете. И клисарката ми разправи безчинството на тези тримата.
Не ме питайте, деца мои, какви бяха дните, които последваха, не ме питайте. Това бяха последните ни дни заедно, аз го знаех със сигурност, а той не. В него дори имаше останала някаква надежда. Той смяташе, че много леко се е отървал, само с избити зъби и няколко счупени ребра, както веднъж се беше пошегувал. Вие бяхте съвсем смълчани, деца мои, не вдигахте шум, не викахте, не се гонехте, не задавахте въпроси, бяхте притихнали, все едно знаехте всичко. Баща ви първо започна да се изправя в леглото, след това да сяда, след това да прави по няколко крачки, да идва в трапезарията, да сяда на масата, започна да се храни с нас. Успявах някак си да намирам кокошки, яйца, масло, почти всеки ден пиеше силни бульони, това го вдигна на крака, излекува го. А аз не се спирах да плача.
Колкото повече той оздравяваше, толкова повече аз се разстройвах, защото знаех, че краят наближава. Екатерина, попита ме веднъж Мина, просто не разбирам, вместо да се радваш, че оздравявам, ти все повече изглежда скърбиш, да не би да си се надявала да умра, зададе този въпрос съвсем сериозно, с детинското си любопитство, ах, какъв хумор само, възкликнах! И двамата се усмихнахме горчиво и разбрах, че трябва да му разкажа какво е казал Ангел в олтара. Не би ми простил, ако бях скрила от него. Влезли в църква тези тримата, които те арестуваха, му казах, хвърляли на земята, чупели, тъпчели, разкъсвали одеждите, епитрахила, подрасника, беснеели, стъпкали антиминса, изнесли богослужебните книги в двора, разкъсали ги и ги подпалили, говорех аз и вече съжалявах, горчиво съжалявах, че бях започнала да му разказвам. Забивах живи пирони в сърцето му, с всяка следваща дума като че ли го разстрелвах. Станал голям огън, книгите и одеждите горели, те продължавали да пият от ракията, Йордан подхванал „Тудоре, дърто магаре“, цяло Болярово знаеше, че това е любимата му песен, пеел с цяло гърло. Хванали се и тримата на хоро и до полунощ играли , и пили, и пели около огъня. Клисарката чула да си приказват помежду си, че само чакат да се посъвземеш малко и щели да те арестуват наново, и тогава и Господ нямало да може да ти помогне след онова, което ти сам си си причинил. Не зная как разказах всичко това, деца мои, наистина не зная.
Притихна, баща ви притихна и още повече се прегърби и смали. Значи ти затова непрекъснато плачеш, Екатерина, каза той и закри лицето си с ръка и раменете му се разтресоха от ридания. Спуснах се към него и паднах на колене, не исках да ти го казвам, Мина, но не можех да го скрия. Това са може би последните ни дни заедно, Мина. Ще искат да ти отмъстят, задето си отказал да им сътрудничиш. Няма да ти простят. И двамата плачехме, прегърнати, трябваше да ми кажеш, трябваше да ми го кажеш веднага, повтаряше баща ви и ме притискаше до себе си. Това е преизподня, Екатерина. Това е животински бяс и разгул. Мерзавецът е навсякъде и ни опустошава, и ни кара да огорчаваме Бога. Но той все пак няма пълната власт на нас, Екатерина, ако душата ни е останала в Бога.
Няколко дни по-късно по обед те дойдоха. Сега като че ли и тримата бяха станали още по-набити, по лицата им се беше изобразила фанатична и мрачна убеденост, която се предаваше като бацил от човек на човек и караше активистите на новата власт да излъчват еднаква вътрешна суровост и душевна тъпота. Те идваха от съзнанието, че кръвта, в която удавяха победата си, е оправдана и заслужено пролята в името на свободния живот, на който вашият баща се беше оказал най-големият враг.
Преди да го отведат, баща ви сложи расото си, поклони се пред иконата, прекръсти ни, целуна ни. Преди да излязат от двора на къщата, Ангел нахлузи на врата му картонена табела, нанизана на връв. На табелата пишеше „Юда“. Баща ви дълго и замислено изгледа Ангел. Погледът на момчето не трепна, дори стана още по-силен, изпълни се с още повече дързост и бяс. Като че голобрадото момче едва се сдържаше да не се изплюе в лицето на баща ви, да не изкрещи, да, Юда си, Юда си. Баща ви кимна и тръгна между тях тримата с картонената табела на гърдите си, с расото, със сведен поглед, примирен, безсилен. Вървяха бавно по главната улица към околийското управление. Мълвата за зрелището мълниеносно се разнасяше, хората излизаха от къщите си и се скупчваха от двете им страни, някои тръгваха след тях. Други се криеха и едва надничаха уплашено. Колкото повече наближаваха площада, толкова повече набъбваше мълчаливото шествие. Съзнаваха, че виждат, отеца за последен път, не можеха да намерят думите, които да му отправят за последно сбогом, а и всички се страхуваха. Само няколко възрастни жени се престрашиха да се наведат, да му целунат ръка и да му поискат благословение. Нона изведнъж разбута навалицата около баща ви и се спусна към него, беше се навела, беше се приготвила да му целуне ръката, прости и благослови, отче, но Йордан грубо я изблъска, никакъв отец не ти е това, а смъртник, жив Юда. Нона отстъпи назад разплакана. Раните на баща ви още не бяха зараснали, той вървеше вдървено, тътреше крака от немощ, тялото му, леко изметнато встрани. Бях приготвила едно малко куфарче с вълнени фланели, марли, памук, риванол. В последния миг той извадил част от дрехите и сложил вместо тях антиминса, епитрахила си и и една малка метална чинийка и чашка. Надявал се е , знаел е, че с тях ще отслужи своята последна литургия.
Няма да мога да ви разказвам оттук нататък, момчета мои, нямам сили повече.
Страшно е да срещнеш погледа на осъден на смърт. Очите им стават мъртви, ако ги докоснеш, ще се разпаднат като изсушени цветя, най-свидни мои, най-обичани.
В килията на баща ви имало още двама човека – писателят Никола Тодоров и предприемачът Борис Пиперков. Има мълва, че след като се върнали по килиите си в подземията на Съдебната палата, им донесли вечерята. Тя винаги била една и съща, сух хляб и хладък чай. Баща ви попитал съкилийниците си дали искат той да отслужи света Литургия. Те казали, че искат. Поели, доколкото можели ролята на певците и на Божия народ. баща ви им подавал думите на възгласите, които трябвало да изричат. Той извадил антиминса, металната чинийка, чашката, коленичил и тихо започнали. Просфората му била горчивият хляб, виното му било разреденият чай. Баща ви отслужил последната литургия в живота си. Причастил себе си и Никола и Борис. Причастили се с кръвта и тялото на Христос. После се прегърнали и дълго стояли така в предсмъртна прегръдка.
В затвора има обичай, когато отвеждат смъртниците на екзекуция, другарите им от съседните килии да започнат да блъскат с юмруци по вратите. Първо поединично, после тропането започва да се усилва, превръща се в громол, в канонада. Затворниците започват да викат все по-силно, преминават в изстъпление. Това е акт на самоотбрана и безсилие, но и последният милостив жест към онези, които отиват на смърт.
На сутринта, още преди да се е разсъмнало, с една каруца пристигнах в София, отидох право на гробищата. Беше се събрал много народ в тъмното, повечето жени, възрастни хора, имаше и деца. Някои се познавахме от предишния ден, бяхме стояли заедно на стълбите пред университета. Не знаехме имената си, а бяхме сестри. Докато отключваше железните врати, пазачът учудено ни оглеждаше. Тръгнахме по главната алея. Изведнъж се разнесе шепот, царицата, царицата е зад нас. Спряхме, отдръпнахме се встрани, сторихме ѝ път. Беше с черно палто, с траурна шапка с воалетка, съвсем слабичка, бледа, около нея други жени, и те вървяха като всички нас, с наведени глави, мълчаливо, потънали в скръбта си. Мразът от предния ден се беше поотпуснал, сега валеше сняг. Вървяхме мълчаливо по главната алея, после свихме надясно при арменската църква. Снегът се засилваше, навяваше по палтата ни, по шапките. Не говорехме помежду си, а бяхме едно цяло. Някои от нас знаеха накъде отиваме, другите вървяхме подире им. Беше съвсем тихо, бяло по дългите гробищни алеи. Подминахме черквата. След малко мълчаливото ни шествие спря. Разпръснахме се наоколо. Търсехме, оглеждахме. Една жена извика тук, намерих ги, елата насам. Отидохме. Имаше нахвърляна сгурия във формата на кръг. Снегът валеше. Извадихме свещички. Запалихме ги. Те непрестанно гаснеха. Забождахме ги отново в сгурията. Аз започнах да пея „Вечная памят“. Коленичих. Другите ме последваха. Казахме всички заедно „Отче наш“. Снегът продължаваше да вали, а сгурията оставаше все така черна.
Преди да дойде заповедта за изселване, ме извикаха в милицията. Предадоха ми антиминса, епитрахила, малката чашка с чинийката, джобния му часовник. Това беше всичко. Това остана. Последно до това се е докосвал. Часовникът беше спрял“.
Откъсите са от книгата на Теодора Димова „Поразените“, София, издателство „Сиела“
