Меню Затваряне

Пост и война

Живо Предание

Живо Предание

Обичайното словосъчетание е „пост и молитва“. С него християните посочват най-силните оръжия, които Христос им е завещал (срв. Марк 9:29). Онези пък, които обичат да ги иронизират, го употребяват, за да изразят презрението си към християнския начин на живот, заедно с недоверието, че някой действително може да води такъв. И за съжаление в много случаи имат право.

Днес обаче е време на пост и война. Пост, който е най-дългият и най-строг от всички през годината, защото ни подготвя за Христовата смърт и Неговото Възкресение, и война, която уж най-православната държава на света започна (и която по всичко личи, че няма намерение скоро да прекрати) срещу друга православна държава и нейния многоетнически и всъщност мултирелигиозен народ.

Тази война назряваше отдавна. Всъщност, словесно и не съвсем видимо тя се водеше през всичките изминали десетилетия след рухването на Желязната завеса и беше въпрос на време да се разгори във вида и мащабите, които наблюдаваме вече втора седмица. Част от нея вървеше и на църковния фронт. Водеха я всевъзможни истинно и още по-истинно „православни“ – застъпници на стария стил и „светоотеческия“ календар, на „руското“ православие против „гръцкото“ православие, на всякакво църковно мракобесие против всеки свеж полъх в църковния живот и в богословската мисъл.

Един от фронтовете на тази църковна война беше и продължава да бъде и у нас. Това се потвърждава от всички неистово злостни реакции, на които сме свидетели всеки ден. Обединеният глас и позиция на целия свободен свят по отношение на ставащото в Украйна, гласът на нормално разсъждаващите и адекватно реагиращи на случващото се хора, озлоби още повече адептите на идеологията на „Третия Рим“ и днес ние можем да чуем и да прочетем неща, които и най-богатото въображение е неспособно да си представи.

На фона на всичко това днес навлизаме в периода на Великия пост. И се питаме как е възможно уж най-православната страна на света да продължава да излива трупаната с години агресия срещу други православни, да ги избива и да руши поголовно домовете, училищата, болниците, църквите им и цялата им инфраструктура тъкмо в този период? Периода, през който Църквата ни зове да се каем за греховете си, вместо да ги умножаваме. Няма и не може да има обяснение за това, така че днес, щем – не щем, ни се налага да свикнем с новата реалност – реалността на поста и войната, заедно.

По всичко личи, че тази война няма да спре с началото на светата Четиридесетница. Няма да спре не само на територията на Украйна, но и в умовете на всички онези, които независимо от цялата очевидност на случващото се и цялата трагедия на украинския народ ще продължават да говорят за войната и за руската агресия, строго придържайки се към тона и речника на агресорите, определяйки братоубийствената по същността си война като „специална операция“, като „нова освободителна война“, която бива водена от „православна“ Русия срещу „гнилия“ Запад, и какви ли не други неадекватности. За жалост тези хора едва ли ще намерят в себе си сили да признаят, че тяхната „православна“ Русия беше дотук, че тя приключи, че каквото и да стане оттук-насетне, както и да завърши това безумие, тази „православна“ Русия повече никога няма да съществува, тъй като самата тя пожела това, изливайки всичкия си гняв и цялото си с години трупано желание за реванш върху своите братя и сестри по вяра и род в и без това изстрадалата прекалено много, а понастоящем страдаща както никога досега бедна Украйна.

Постът и молитвата наистина са най-силните оръжия на християните. Те обаче са такива, само когато бъдат истински, когато покаянието – и за своите, и за чуждите грехове – е дълбоко осъзнато, а молитвата е искрена и е във вярната посока. Защо ще постим и за какво ще се молим през тази Четиридесетница? Дали за жертвите на руската агресия, за безброй многото невинни жертви на тази братоубийствена, наистина „каинова“ война, както с основание я нарече Киевският митрополит (към МП) Онуфрий, или за победата на руското оръжие и тържеството на едно идеологически изкривено „православие“, съзиращо врагове във всеки и всичко, което по някакъв начин се разминава с идеологическите му постулати? От отговора на този въпрос ще зависи не просто самото ни християнство, но и това, доколко сме останали човеци. Човеци във време на пост и война

————

Източник: Живо Предание

Posted in Шарени мисли

Вижте още:

error: Content is protected !!