Ренета Трифонова
Петко ми писа преди месец и нещо. Залисан в работа нямах време да му отговоря. После си казах, че нямам време за спорове и конспирации. През последните години този гениален преводач, писател, мислител сякаш затъна в едно мислене, което беше твърде неприемливо за мен. Нямаше нищо общо с Петко, с когото се запознах в „Къща за птици“ преди повече от 8 години.
А в началото всичките ни срещи и разговори протичаха в идеи, неконвенционално мислене, екзистенциални разговори. Той обожаваше книгите, особено старите издания със стария правопис, търсеше смисъл, логика, последователност и идейност във всичко, вярваше искрено и беше посветил на християнството години от живота си; беше безкрайно трудолюбив, иновативен и идеен. Превеждаше, записваше аудио книги, говореше и пишеше за езика като жив организъм, който трябва да се чувства, живее, чрез който да се твори.
Имаше мечта да прочете всички книги, и колкото и да съзнаваше, че е невъзможно, работеше интензивно по въпроса. Разказваше ми идеята си да създаде приключенски роман, в който да кодира старобългарски и да го направи като игрословица, чрез която да покаже неразривната връзка между старобългарския и съвременния български език, произхода на думите и идеите в тях. Говорехме за образованието като философия и идея, а не като програмен стереотип. Той четеше световна литература в оригинал, наслаждаваше се на текстовете и проникваше всячески в тях, във всичките им пластове. Говореше и живееше това, което мислеше…
Но през последните години нещо се счупи, нещо много рязко се промени. Темите се смениха с ежедневни, с конспиративни, с повтаряне на отявлени дезинформации, със споделяне на фалшиви новини. Недоумявах как този толкова интелигентен, начетен, образован човек, може да вярва в откровени неистини. Този човек, който преведе китайска класическа литература, който твореше на няколко езика, и имаше достъп до огромни информационни ресурси, сякаш се погълна от всякакви конспиративни теории (тук сигурно би ме поправил, че „конспиративни“ не е най-точната дума).
Спорехме, понякога и много изострено. В последно време дори не говорехме. Въпреки това виждах какво споделя, пише и как мисли. И отново виждах сайтовете за фалшиви новини, дезинформационната мъгла, лъжата, на която беше повярвал. Не знам дали не е болест на нашето време – да вярваш на лъжа, защото не приемаш реалност, която не кореспондира с твоята представа за нормалност.
Не знам… Знам обаче, че днес дезинформацията убива, сайтовете за фалшиви новини убиват, фейк индустрията убива хора, които се раждат веднъж на много години. Убива от користни, геополитически, бесовски подбуди. И никой не носи отговорност за здравето и живота на подведените, излъганите… за унищожените животи, микросветове, вселени…
Опитвах се да се боря с фалшивите новини и дезинфорамцията, докато един ден не си казах, че е безсмислено. Днес се чудя дали не се отказах твърде рано…
Почивай в мир, приятелю, и прощавай за всичко, което не си казахме… 
