Меню Затваряне

Почитането на Божията Майка

Прот. Александър Шмеман

Прот. Александър Шмеман

Убеден съм, че не само вярващите, но и невярващите знаят за огромното и така особено място, което заема в живота на Църквата почитането на Мария, Майката на Иисус Христос. От най-древни времена в Преданието на Църквата тя е наричана Божия Майка, Богородица, Пречиста, Всесвета… А една от най-разпространените и най-често повтаряни църковни молитви я величае като „по-почитана от херувимите и по-славна от серафимите“[1], с което ясно посочва, че на нея подобава по-висока чест, отколкото на херувимите и че тя е обгърната от неизмеримо повече слава, отколкото серафимите, както Свещ. Писание нарича в този случай някои от ангелските чинове. В богослужението на Църквата няма служба, а вероятно дори и молитва, в която да не се споменава нейното име.

Не можем да не споменем и факта, че никой друг образ не пронизва така християнското изкуство – както източното, така и западното – както образът на Майката, държаща в ръце своя Божествен Син. Това е образът, който виждаме веднага след влизането си в храма – на най-почетното място на иконостаса, в пространството около царските двери. Пред този образ в повечето случаи гори истинско море от свещи, а ако повдигнем взор нагоре, то в абсидата над олтара на православния храм често можем да видим образа на Мария, в самия център, стоящ като че ли в сърцето на целия свят, придружен от надписа: „За тебе се радва, Благодатна, всяка твар“[2].

Само в едната Русия броят на така наречените почитани или чудотворни икони на Божията Майка – т.е. такива, които са обкръжени с изключително почитание – надвишава триста. Към нея се носи непресъхваща вълна от молитви, похвалá, радост, молби за помощ и една наистина особена любов. Но ето, че в наши дни мнозина, включително „интересуващи се“ от религията, както сега е прието да се говори – такива, които от безбожието се обръщат към вярата, задават въпрос за смисъла на това почитане. За тях то далеч не е нещо самоочевидно и дори предизвиква съмнения.

Бог, Христос – това е ясно. Не е ли обаче твърде голямо мястото, което е отредено на Мария, нейният образ не засенчва ли в народната религиозност образа на нейния Син, не е ли преувеличена тази похвалá, тази любов? И тук не говорим за невярващите, за безбожниците, за тези, които са ангажирани с усилия за развенчаване на религията. Целият този – по техните собствени думи – „култ“ към Майката, към Девата, е едно пълно суеверие, отживелица, остатък от древните религии и тяхното почитане към Майката земя, към раждащата сила на природата. Ето защо днес трябва да се опитаме да обясним истинския смисъл и съдържание, истинската тенденция, скрита в идващото от дълбока древност църковно прославяне на тази, която според евангелския разказ сама за себе си казва: „Ето, отсега ще ме облажават всички родове“[3].

Казвам „да се опитаме“, тъй като да се направи това, да се даде обяснение, е нелека задача. Защото както каза едно от църковните песнопения, посветени на Дева Мария, „да не се докосне нечиста ръка до одушевеното Божие жилище“[4]. Колкото по-висше, по-чисто, по-свято и по-прекрасно е това, за което искаме да говорим, толкова по-трудно е самото говорене. И не може, струва ми се, докрай да бъде изразено с думи онова, което е видяло, което е осъзнавало, обикнало и с такава радост и любов е прославило в този – единствен по рода си – образ на Божията Майка вековното църковно съзнание.

***

За Мария, Майката на Иисус Христос, Новият Завет говори сравнително малко. Само две от четирите Евангелия, това според Матей и това според Лука, разказват за раждането на Иисус Христос във Витлеем, а това означава, че споменават изрично Неговата Майка и външните обстоятелства на това събитие. При евангелист Марк за Мария не се говори въобще. В Евангелието пък според Йоан тя се появява два пъти – в самото начало, в разказа за брака в Кана Галилейска, където тя ходатайства пред Своя Син в полза на домакините на брачната трапеза, които нямат вино, и в самия край – когато Мария стои при Кръста, на който е разпнат нейният Син.

В книга Деяния на св. Апостоли, чиято първа част е посветена на живота на първата християнска община в Йерусалим, Мария се споменава само веднъж, в първата глава, където е разказано, че Христовите ученици пребивавали заедно в молитва с някои жени и с Мария, Майката Иисусова. Във всички останали книги на Новия Завет, в посланията на Павел и на останалите апостоли за нея не е казано нищо. Оттук, от това обстоятелство, черпят първия си и главен аргумент всички онези, които, в заемащото така голямо и наистина централно място в живота на Църквата почитание на Божията Майка, виждат нещо, като че ли „привнесено“ в християнството, което е чуждо на неговия първоначален дух и учение. Такъв е през ХVI век аргументът на протестантите, сметнали още тогава отдаваното на Божията Майка поклонение и почитание за нещо, лишено от основа в текста на Писанието, което следователно е въпрос на идолопоклонство. Ето, казват, Църквата отбелязва празници като Раждането на Божията Майка, Въвеждането ѝ в храма, нейното Успение. За нито едно от тези събития обаче не е разказано в Свещ. Писание – в Библията, в Новия Завет, така че явно става дума за човешки измислици, затъмняващи първоначалната чистота и простота на християнското учение.

И тъй като този аргумент е наистина сериозен, с неговия отговор следва да започнем и това, което по-горе нарекохме „нелека задача“ – опита да обясним съдържанието и смисъла на почитането на Дева Мария в Църквата и въобще в християнството.

Ще започна моя отговор с няколко думи относно подхода към явленията от религиозната сфера въобще. Правя това, тъй като към тях съществуват и винаги са съществували два подхода. Първият от тях може да бъде наречен външен, а вторият – вътрешен. Най-простото обяснение на външния подход е определянето му като подход, основан изцяло на доказателства. Докажи, че Бог съществува; докажи, че Христос е Бог; докажи, че в тайнството на християните, в Евхаристията, хлябът наистина става Тяло Христово; докажи, че съществува и друг свят… докажи, и аз ще ти повярвам! Но, докато не докажеш, не вярвам. Достатъчно е обаче да вникнем във всичките тези „докажи“, за да стане очевидно, че този подход не само не може да ни доведе до същността на религиозните явления, но и не подхожда на живота въобще, с изключение на сравнително тясната сфера на естествените науки. Можем да докажем, че водата кипи при 100 градуса, но да докажем, че Пушкин е гений, е невъзможно. Както не е възможно да докажем каквото и да било, което се отнася до вътрешния свят, до вътрешния живот на човека, до неговите радости и печали, възторзи и вярвания. Добре би било да обърнем внимание и на това, че Самият Христос не  доказва нищо. Той само призовава хората да видят, да чуят и да приемат това, което преди това не са видели, не са чули и не са приели, а и до днес – в огромното си мнозинство – не виждат, не чуват и не приемат. Казано с други думи, колкото по-високо са истината, доброто и красотата, толкова по-малка е възможността за тяхното доказване, толкова по-малко към тях е приложим подходът, който се основава върху доказателствата.

Всичко това ни довежда до втория метод – този, който нарекохме метод или подход отвътре. Това е подходът, който, независимо дали си даваме сметка за това или не, ние използваме в нашия действителен, а не отвлечен живот. С него именно ние живеем. Когато например обичаме някого, пред нас се разкриват неща, които някой, който не го обича, не успява да види. Пред нас се открива неговата вътрешна същност, скрита от външния поглед, но откриваща се пред любовта, близостта и непосредственото знание. И ето, че вместо „външно“ да броим колко пъти се споменава името на Майката на Иисус в един или друг текст, можем да опитаме да зададем въпроса за нейното почитание във вярата на християните по съвсем друг начин, като го поставим в съгласие с току-що посочения метод „отвътре“…

Ще кажа така: дори ако нашата вяра в Христос не знаеше нищо друго за Неговата Майка, освен че тя е съществувала и че са я наричали Мария, то само това най-просто знание би било достатъчно, за да разберем за нея, да видим в нейния образ, да намерим в самата вяра, както и в нашето сърце, всичко онова, което за две хилядолетия е видяла, чула и разпознала в този образ Църквата. Казват ни, че в Библията не е споменато нищо за нейното раждане и за нейната смърт. Но след като тя е живяла, това означава, че е била родена, както и че в определен момент е умряла. И нима нашата любов към Христос, вярата ни в Него, може да остане равнодушна към това, което е започнало в света тогава, когато се е родила тази, на която е било съдено да стане Негова Майка? Нима, в случай че действително вярваме в абсолютната и Божествена единственост на Христос и в това, което Той е извършил на земята, не бихме съсредоточили умствения си и духовен взор към жената, дала Му човешки живот? Казано с други думи, цялото ни почитание към Божията Майка, цялата ни любов към нея, цялото ни знание за нея са ни дарувани именно от любовта. И наистина, пред нас стои винаги само една възможност и само един избор, а именно: елате, вкусете и сами решете какво е това – измислица и митология или истина, живот и нещо прекрасно, които със своята жизненост, дълбочина и красота сами ни доказват себе си.

———

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.


[1] Из Ирмоса на Девета песен от канона на св. Козма Маюмски за Велики петък, който се утвърждава във всекидневно богослужение (бел. прев.).

[2] Седален, гл. 8, от Октоиха, за неделя сутрин, който в Преданието на Църквата се свързва с името на преп. Йоан Дамаскин и който вторично е вмъкнат в последованието на Василиевата литургия – на мястото на „Достойно ест“ от Златоустовата литургия (бел. прев.).

[3] Лук. 1:48.

[4] Ирмос на Девета песен от каноните за Благовещение и Въведение Богородично (бел. ред.).

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Вижте още: