Християнство.бг
След нахлуването на Русия в Украйна експерти анализират подробно отношението на Руската православна църква към конфликта. Подкрепата ѝ за Кремъл предизвиква коментари, в които Руската църква се определя като институция под държавен контрол, смесвайки християнските ценности с имперската геополитика. Действително, в позициите на много представители на Московската патриаршия се забелязва уклон към геополитиката и логиката на великите сили. Това обаче не важи само за Украйна или за постсъветското пространство. Участието на Руската православна църква в геополитиката надхвърля тези рамки и често противоречи на самото християнско учение. Това става ясно от подхода на Московската патриаршия към Китай, който е разгледан в тази статия. Интересно е да се отбележи как една враждебна на религията комунистическа партия се превръща в желан съюзник срещу либералния Запад, с който Русия споделя християнската си традиция.
Фактът, че САЩ не са в състояние да убедят Китай да осъди руската инвазия в Украйна, потвърждава значението на руско-китайските стратегически отношения. Преориентирането на Русия към Китай се ускори след анексирането на Крим през 2014 г. Основите на новото сближаване между Москва и Пекин обаче бяха положени през 2001 г., когато беше подписан двустранният Договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество. Планът за действие, предвиден в Договора (2004 г.), включва точка, в която се предоставя информация за „започване на диалог и сътрудничество между двете ‚водещи религии‘“ на двете страни. Тази доста скромна формулировка дава на руската държава и църква официалната обосновка за разглеждане на въпроса за православните вярващи, живеещи в Китай.
Християнската православна общност е създадена в Китай през XVII в. благодарение на усилията на руски мисионери. Управлението на Мао е пагубно за всички религиозни групи, включително и за православните християни. През 1956 г. Московската патриаршия решава да създаде Автономна православна църква на Китай (АПЦК) в опит да се сведе до минимум обвинението на контролираната от чужденци общност. Това решение обаче не е достатъчно, за да се спаси Православната църква в Китай от преследването по време на Културната революция. Според оценки на Руската православна църква понастоящем общността наброява около 15 000 вярващи, които живеят главно в Пекин, Шанхай, Вътрешна Монголия и Синдзян. Православното християнство не е сред петте традиционни религии на Китай (т.е. даоизъм, римокатолицизъм, протестантство, будизъм, ислям). Нещо повече, то дори не е признато от държавата и следователно няма правен статут.
За РПЦ нерегламентирания статут на православните вярващи в Китай представлява спешен въпрос. Един от първите йерарси, които обръщат внимание на този въпрос, е тогавашният митрополит Кирил, който като ръководител на Отдела за външни църковни връзки посещава Пекин през 1993 г. В лекция, изнесена от него през 2007 г., той изразява официалната позиция на Московската патриаршия по отношение на АПЦК. РПЦ не извършва мисионерска дейност в Китай, който е територия на АПЦК. Въпреки това, поради историческите обстоятелства, последната се е оказала в трудна ситуация и затова РПЦ, носейки пастирска отговорност, ще помогне на АПЦК да възстанови клира и да уреди статута си. Програмата на РПЦ в Китай може да бъде обобщена по следния начин: трябва да бъдат ръкоположени нови свещеници, трябва да бъде разрешено отслужването на Божествена литургия и да бъде признат правният статут на АПЦК.
Дионисий Поздняев, който от 2003 г. отговаря за православните вярващи в Хонконг, публично признава положителното отношение на китайското правителство. Действителността обаче е по-сложна. Въпреки честите уверения за добрите отношения, китайското правителство гледа на РПЦ като на институция, която сега и в миналото е била един от инструментите на руския империализъм в днешна Азия и представлява интересите на Русия. Това мнение се засилва от подкрепата на Кремъл за РПЦ. Освен това православното християнство се разглежда в Китай като религиозната деноминация на етническите руснаци. Въпреки предпазливото отношение на Комунистическата партия създадена е институционална рамка за справяне с религиозните въпроси. Това са две основни платформи: Руско-китайската работна група за контакти и сътрудничество в религиозната област (2010 г.) и Съветът за междурелигиозно сътрудничество, който е част от Руско-китайската комисия за мир, приятелство и развитие (2014 г.).
Най-важното събитие досега беше официалното посещение на патриарх Кирил в Китай през 2013 г. (10-15 май). Патриархът отлетя за Пекин с руския президентски самолет и беше посрещнат с почести, подобаващи на държавни глави. РПЦ с гордост подчертава, че Кирил е единственият религиозен лидер, на когото е позволено да посети Китай, докато подобна молба на Константинополския патриарх е била отхвърлена от комунистическото ръководство. По-важна от политическа гледна точка е срещата с президента Си Дзинпин, който посещава Кирил две години по-късно по време на посещението му в Москва. Дипломатическите усилия на патриарх Кирил обаче не доведоха до значителен напредък по отношение на положението на православните християни в Китай. Дори Диониси Поздняев, който винаги е готов да похвали китайското правителство, призна, че промените могат да бъдат направени по-бързо.
Несъмнено, РПЦ функционира в трудни обстоятелства в Китай. Регламентирането на статута на православната общност изисква внимателни стъпки. Въпреки това подходът на Московската патриаршия към Пекин надхвърля загрижеността за статута на вярващите. Представители на РПЦ неведнъж са заявявали публично споделените ценности между Русия и Китай против либералния Запад. Заслужава да се отбележи и фактът, че за общия морален фронт винаги говорят руски йерарси, а не китайски официални лица. Руските държавни служители също не споменават традиционните ценности при срещите си с китайските си колеги, което означава, че позицията на РПЦ не е продиктувана от необходимостта да се поддържа последователен наратив с Кремъл. Доста озадачаващо е, че една църква, която е пострадала толкова много от комунистите, сякаш подчертава близостта на ценностите си с една комунистическа страна, а не с либералния Запад. Това особено отношение на РПЦ не може да се обясни и с руската традиция. Религиозният философ Владимир Соловьов предупреждава през XIX в. за „атеистичната китайска култура“ и „китаизацията на Европа“, която той възприема като загуба на духовността и паралелно с това установяване на радикален материализъм. Днес сред водещите йерарси само протойерей Максим Козлов изразява подобни опасения, като говори за „духовната празнота“ на Китай, описвайки я като велика сила, която никога не е развила масова религиозност.
Обявяването на общ нормативен фронт предполага, че Китай е образец за подражание. Руските свещеници се позовават на Китай като източник на вдъхновение, когато говорят за контрол на интернет или за съпротива срещу „джендър идеологията“. Епископ Иларион (Алфеев) отбеляза нагледно, че макар комунизмът да е зло (в СССР и Китай), той е склонен да запазва консервативните социални традиции. РПЦ стигна до подобно на Кремъл заключение по отношение на основната заплаха, която е Западът и либералните му идеи. В условията на съперничеството между великите сили Русия се нуждае от съюзници, които да балансират силата спрямо Запада. Фактът, че Китай може да помогне за свалянето на либералното господство, е по-важен от атеизма на китайския комунизъм.
Алисия Куранович е член на Факултета по политически науки и международни отношения във Варшавския университет.
——–
