Меню Затваряне

По коя буза трябва да бъде ударен еретикът?

Свещ. Йоан Бурдин

Свещ. Йоан Бурдин

Забелязах едно странно правило: колкото по-неблагочестива е една легенда, родена в православна среда, толкова по-жилава се оказва тя.

Кой само не е писал за това, как св. Николай Мирликийски е ударил плесница на „злия“ Арий! Че тази отвратителна клевета срещу светия епископ, който е поразявал съвременниците си със своята кротост и доброта, е съставена през XVI век, никак не пречи на мнозинството православни хора да я повтарят в оправдание на собствената си враждебност към инакомислещите, позовавайки се на светеца, който също „вдигнал ръка“ .

Всякакви догматични и междуконфесионални спорове рано или късно стигат до момента, когато някой си спомня: „Никога не знаеш какво има в Евангелието … Но все пак св.Никола е ударил Арий по бузата! … Ето така трябва да се постъпва с тези католици/протестанти/схизматици/либерали!“…

И никого не притеснява, че това напълно противоречи на самата същност на християнското учение, съгласно което Христос „дойде да призове не праведните, а грешниците към покаяние“ и именно за нас, заблудените и неверните, Той беше разпнат и умря на кръста.

Още през XIX в. св. Инокентий Херсонски казва по отношение на Арий и св. Николай: „Ако св. Николай беше уверен във възможността – с цената на собственото си спасение – да спаси всички ариани от вечна смърт, тогава, без съмнение, подобно на Мойсей и Павел, той самият би се съгласил да бъде заличен от книгата на вечния живот, ако само би могло имената на тези заблуждаващи се хора да бъдат вписани в нея“. Това е истинското християнство и истинското православие, а не фалшификатите, които повсеместно виждаме през последните десетилетия.

Християнин е този, който е готов да отдаде самия себе си, целия си живот и дори собственото си спасение като откуп за своите ближни и дори за своите врагове. Да, аз не виждам такова християнство в себе си. Но това е повод да помисля над себе си, а не да приспособявам християнството към собствените си „похоти и страсти”!

***

Най-доброто изследване на прословутия „шамар” е направено от протойерей Ливерий Воронов още през 1961 г. („Св. Николай – ревнител и защитник на Православието”; Вестник на Московската патриаршия № 6, стр. 65 – 75; № 7 , стр. 66 – 74; електронен вариант – https://www.sedmitza.ru/text/894998.html).

Известните църковни историци Василий Болотов и Антон Карташев разглеждат като съмнително дори самото участие на св. Николай на Първия вселенски събор (в Никея през 325 г.), но има доста основателни причини да се смята, че той наистина е присъствал на събора и е изобличил Арий.

По някаква причина Църквата в продължение на няколко века подминава с мълчание присъствието на св. Николай на събора и неговото слово, произнесено там. Но някои косвени свидетелства – откъслечни фрази на съвременници и съдът над св. Николай, който се е състоял след събора и го е оправдал, доказват, че той си е позволил много груби изрази срещу Арий (прот. Ливерий предполага, че може да са прозвучали изразите „хищен вълк“, опитващ се да ограби и разпръсне овцете на Христовото стадо, и „безумстващ богохулник“).

Тази реч обръща хода на Събора в полза на противниците на арианството, но води и до съдебния процес срещу св. Николай. Всички жития и богослужебни текстове говорят обаче само за словесно изобличение. Легендата за плесницата се появява едва през XVI век първо в латинския „Каталог на светиите“ от Петър де Наталибус, а след това в двадесетото слово на Дамаскин, „иподякон и студит Солунски“ (За живота и делото на нашия преподобен отец Николай, архиепископ на Мир Ликийски, Чудотворец).

Трябва да бъде разбрано, казва прот. Либерий Воронов, че в случай, че действително е употребил физическа сила срещу Арий, св. Николай е нямал шанс да получи оправдателна присъда.

Арианската партия под ръководството на императора е имала реална власт. Достатъчно е да споменем, че до края на Събора светецът е запретен от свещенослужение, лишен е от знаците на епископско достойнство и от правото да се счита за участник в Събора и е затворен в тъмница.

Арианите посочвали, че словесната „обида“, нанесена на Арий, е същевременно обида и към всички епископи, които били на едно мнение с него, и такова престъпление, което според съществуващите църковни закони, трябвало да се накаже с лишаване от сан според 55 апостолско правило („Ако някой от духовенството досажда на епископа, нека бъде низвергнат. Да не злословиш владетеля на своя народ“). Те се позовавали и на факта, че публичната обида, нанесена им като пълноправни членове на Събора, се явява обида и за честта на целия Събор и на самия император като негов почетен председател.

Светецът успял да се оправдае за словесната обида, въпреки че явно не се е чувствал като триумфатор: участието му в Събора и възникналия скандал в продължение на няколко века (до VII век) били подминавани с мълчание от Църквата.

И всичко това – в резултат от едно словесно оскърбление. Ако беше ударил Арий, св. Николай щеше да бъде обвинен в нарушаване на 27-мо апостолско правило („Заповядваме епископ, или презвитер, или дякон, който бие съгрешаващите верни или оскърбява неверните и чрез това иска да ги уплаши, да бъде низвергнат от свещения сан. Защото Господ в никакъв случай не ни е учил на това: напротив, бидейки Сам поразяван, не е нанасял удари, бидейки укоряван, Сам не е укорявал другите; докато страдал, не заплашвал“). В такъв случай св. Николай нямал никакъв шанс да бъде възстановен в сана си.

Едва с течение на времето това, което за първите християни е било срам и дори престъпление срещу Църквата и християнската вяра, започнало да се смята за най-голяма добродетел. Вероятно това е причината за загубата на морални ориентири и способността да се прави разлика между добро и зло.

—————-

Превод: архим. Никанор (Мишков)

Posted in Публицистика

Вижте още:

error: Content is protected !!