Ренета Трифонова
Аз съм християнка и майка на две деца, които не бия. Не, че не се е случвало – плясването на дете, така широко прието в нашата култура, е израз на безсилие, гняв, уплаха и болка. Все нехристови неща. И понеже сме слаби, а сме отраснали с убеждението, че не е „толкова страшно“ – случва се. Само че когато се случи, би трябвало да ни шибне съвестта, както всеки път когато сме нехристови и да ни заболи. И когато собствената ни любов, търпение и съвест са недостатъчни, можем да посегнем към Неговите. Те са безгранични. Затова сме християни, защото знаем, че сме несъстоятелни, недостатъчни и можем да потърсим Неговата помощ. Освен това, защото сме християни знаем, че „ония малките“ са Негови.
Всяка неделя заставам пред Чашата – заедно с куп грешни, обикновени хора, които светят. И не бият децата си. И защото са християни може би, а не въпреки това. Всички те знаят, че молитвата, а не насилието освещава. Че насилието поражда насилие и с насилие не може да се отиде при Любовта. След Литургия пием кафе заедно с отеца. И той не бие децата си. Макар че се шегува, че отглеждането на две момчета прилича на казарма. Не мога да си представя, че някой от тях, или някой от моето семейство, което е почти същото, би могъл да планира и хладнокръвно да наложи „телесно наказание“ на дете. Просто не мисля, че някой от тях се чувства толкова непогрешим, че да дръзне да го направи. Пред чашата застават мъже и жени, хетеро и хомосексуални, бедни и богати, интелектуалци и работници, българи и поне три други народности. Когато питаш отеца как ги привлича, той замислено отговаря: „Бог ги привлича, аз се опитвам да не Му преча“ (такъв си е).
Постоянно се организираме да подкрепим някого – беден, болен, мъртъв, бременна, празнуващ – човешките истории са много и поводи има винаги. Това е моят опит за Църквата. Това е БПЦ за мен – хора, събрани заедно в Христос, заедно с йерей, който им служи, малко на църковно-славянски, малко на български. Познавам и други енории, все от БПЦ, които прекрасно приличат на нашата. Тук, в София, в един южен град, където се черкуват майка ми и сестра ми, в едно манастирче близо до София, в няколко храма на морето.
Християнството е скандал. То внася в света куп нелогични неща, такива, които са непоносими за здравия разум – тогавашен, пък и сегашен: че чужденеца ни е ближен, бил той и друговерец, самарянин, хананейка; че и мъжете, и жените, и елините, и юдеите – всички те имат място в дома на Бащата. Че децата – ония малките – са ценност, даже повече от всички. Че когато Бог пише с пръст в прахта, праведниците се разбягват, а блудницата остава; че грешният митар е по-оправдан от божия служител. Това да говорим за човешка личност, която има права, и това дължим на Христовото въплъщение. Всъщност всичките си т.нар. „либерални убеждения“ дължа на Христос: свободният избор, неприкосновеността на човешката личност, ценността на живота, равноценността на човека, независимо от възраст, пол, етнос, раса, религия, любовта като единствена възможна контратеза на насилието.
Това е един вертикал, спрямо който целият свят стои сякаш изкривен. И който е по-истинен и по-жив от физическите закони, икономическата логика и здравия разум, консервативните ценности и либералните проекти за свръхчовека.
Вярвам, че в Църквата струи живот – всяка неделя, на всяка Евхаристия и само спрямо този вертикал е оправдано нейното съществуване. Всичко друго е от „този свят“, а то по определение е под ъгъл спрямо Христос. От „този свят“ са и становищата по обществено-политически проекти и ужасно им личи. Не приемам тези становища да бъдат възприемани като езика на Църквата.
Езикът на Църквата е Евангелието. И Слава Богу.
