Християнство.бг
Не се укрива от Тебе, Боже мой, Творче мой и Избавителю мой, нито слъзна капка, нито от капката някаква частица (Из „Причастни молитви“) или защо майките ни излизат виновни
Правата на жените в християнството
В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем за човешките права. По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за човешките права. В този процес християнството се изправя пред един особено сложен за разрешаване от него проблем – проблемът за равноправието на жените в църквата и обществото.
Според привърженичките на феминизма християнството представя жените по-слаби от мъжете, като ги натоварва единствено с функцията да раждат деца и отглеждат потомство (чисто биологични функции), че Свещ. Писание обосновава и увековечава патриархалното господство на мъжа, неравноправието и подчинеността на жените в доминираното от мъжете обществено устройство и практика.
В процеса на този дебат обаче в най-общ план Църквата оформя следната многоаспектна с редица вариации позиция, поради което всъщност идеите за равнопоставеност на жените и мъжете не са откритие на феминизма или на безбожните философски, политически и правни учения, а са втъкани дълбоко в същността и практиката на християнството.
Първата теза обосновава изначалната равнопоставеност на мъжа и жената, това че при Сътворението Бог ги създава по свой образ и подобие заедно (Бит. 1:26-27), че те едновременно са и едно, и са различни, че все пак са мъж и жена и Творецът ги създава и предопределя да бъдат именно такива.
В тази връзка се формулира и разгръща втората основна теза, която доказва, че в Новия Завет не само няма подценяване на природата и ролята на жената, но напротив – внимателният прочит и тълкуване показват точно обратното – вижда се централното място на женското начало в Божия промисъл за спасението на човечеството и високата оценка за действията на жените в неговото осъществяване в живота на хората. Ядро в обосноваването на тази теза естествено е учението за Пресвета Богородица – именно тя, която е жена, е избрана сред човеците от Бога да приеме Светия Дух (Лука 1:28,38,42), да им даде Спасителя и да ги избави от прокобата на грехопадението. Така от една страна, по своята женска природа Пресвета Богородица се издига най-близко до Бога сред човеците, съединява се с Бога като носи Словото Божие в утробата си, а от друга – съединява божественото и човешкото в Иисус Христос – Бога-човек и Човека-Бог, тя е Богородица – „по-честита от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“ и напълно справедливо завинаги ще бъде „ублажавана от всички родове“ на земята (Лука 1:48).
Третата основна теза разкрива отношението на Иисус Христос към жените, изтъква тяхната роля в спасителния му път на земята. Посочва се, че в разказите на евангелистите жените са „особен“ обект на дейността на Христос, именно пред тях (напр. жената от Самария) по един или друг повод той първо разкрива пред тях своята Божествена природа и душеспасителната си мисия сред човеците (Йоан 4:5-42), те – жените мироносици – Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия, са удостоени първи да получат ангелското известие за Възкресението на Иисус (Мат. 28:1-8), да се приобщят към тайната на Възкресението като видят първи Възкръсналия Спасител в Неговото преславно тяло и да свидетелстват за това пред учениците му (Мат. 28:9). Следователно, Христос не само не е пренебрегвал или подценявал жените, както се твърди от феминизма, но напротив – той им е обръщал специално внимание, проявявал е дълбоко уважение, включвал ги е в своите проповеди и е разкривал Божественото си учение пред тях.
Четвъртата теза е свързана с изясняването на отношението на християнството към равноправието на мъжа и жената в семейството, учението и други обществени сфери и дейности. Според феминизма, християнското учение не само предпоставя господството на мъжа и подчинението на жената, но дори издига отказа от брак, приемането на монашеското целомъдрие като единствения верен път за постигане на духовно съвършенство и единение с Бога. Православните богослови обаче смятат, че християнството акцентира върху хармонията и равноправието между мъжа и жената, че християнският брак е израз на брака между Христос и Църквата и затова е велико тайнство и проява на Божията любов между хората. В този дух именно трябва да се разглежда и казаното от св. ап. Павел в посланието му към ефесяните, за това, че в брака „жените трябва да се подчиняват на мъжете си, като на Господа“, че мъжът и жената трябва „да се покоряват един другиму в страх Божий“, „да се обичат един друг, така както обичат себе си“, защото те в своята брачна любов стават – подобно на единението на Христос с Църквата – една плът и един дух (Еф. 5:24-25; 28-32).
Подчинението на жената на мъжа
В Писанието често се говори за това, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си. При сътворението на човека Свещ. Писание ни казва, че Бог създава жената като помощник на мъжа, а след това, поради падението, жената се подчинява на мъжа, тъй като тя първа нарушава Божията заповед и увлича Адам. Бог подчинява жената на мъжа и мъжът вече има власт над нея. В Новия Завет отново има известна форма на това учение, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си.
Обаче пък в Свещ. Писание св. ап. Павел ни казва, че няма ни мъжки, ни женски пол. Не съществува разлика между мъжа и жената, нито между варварин и елин, нито между роб и слуга, а всички сме еднакви пред Христос. Следователно, основата е тази: съществува човекът, т.е. мъжът и жената. Бог сътворил човека, създал Адам, след това Ева и те имали обща цел – връзката с Бога – и Ева помагала за тяхното общо привеждане до небесния Отец – Бога. Затова от Стария Завет, където жената наистина стояла по-ниско, тъй като Моисеевият закон бил преходен етап, преминаваме в периода на Новия Завет, Заветът на благодатта, където вече не съществува разлика между мъжа и жената, а сме еднакви пред Бога и имаме обща цел – спасението и връзката с Бога.
Когато казваме жената да се подчинява на мъжа, това трябва да става така, както Христос се подчинил на Своя Отец – Той не се е подчинил, защото Отец стои по-горе от Сина, а се е подчинил от любов. За да спечеля другия, от любов се подчинявам на другия.
„Покорявайте се на мъжете си като на Господа” – заради всичко, което ни е дадено в Лицето на Христос и защото се подчиняваме единствено на Христос – според това, което той казва: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Всяко човешко същество е Божий образ – предаността на съпругата към съпруга не свършва до там – тя се въздига към Него.
„Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата”. Главенството на Христос било изявено чрез Неговата смърт. Учението на св. Ап. Павел, отнасящо се до брачните отношения, е отзвук на Христовите думи: „да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан. 13:34). Св. ап. Павел не сравнява любовта на мъжа към жената с любовта на Христос към църквата Му, а по-скоро полага основите на брачната любов върху любовта на Учителя към народа Му, така че можем да препрочетем този стих по следния начин: „мъжът е глава на жената, защото Христос е глава на църквата”. Мъжът не е глава по природа, той става такъв, ако обича до смърт, или изявява готовността си дори да умре за съпругата си.
Мъжът действително има власт над жена си. Но каква власт? Властта на любовта. Никой не изисква от един мъж да отстъпва на жена си постоянно и във всичко. Но мъжът трябва да се отнася със съпругата си така, както Христос се е отнасял към Църквата. „Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна.” (Еф 5:25-27).
Нужно е мъжът да оцени с любов мненията на страните в семейния спор и да определи възможностите на съпругата да приеме в дадения момент някоя конкретна забележка. И да направи това така, че тя дори да не помисли, че това е упрек. С други думи при всякакви обстоятелства съпругът трябва да прави всичко възможно да угоди на Бога и да не обиди жена си. Но когато бракът се превърне в капан, когато домашната църква се превърне в малка семейна лудница, в която дори мебелите са пропити от отровата на тежките думи, изречените проклятия и жестоките удари, няма лесни отговори и бързи рецепти. В такъв момент, ако зад мотива за християнското търпение, прикриваме собствения си мазохизъм, то тогава този мотив звучи фалшиво, дори бихме казали перверзно, защото се превръща в удобно оправдание за малодушието, за страха да погледнем трезво и реалистично на нашите семейни отношения.
Домашно насилие
Глупавият излива всичкия си гняв, а мъдрият го сдържа. (Притчи 29:11)
Домашното насилие започва най-често като психическо, в един момент подобно на чувството за богооставеност, семейството има усещането, че любовта е отлетяла, няма я първичната тръпка, изпарил се е интересът към ближния. После идва апатията, студенината, нежеланието да бъдете заедно в свободното си време, досадата, скуката, липсата на предизвикателство, умората от присъствието на другия. В това е дяволската уловка, довчера човекът, от който ти е прималявало и за който си бил готов да умреш вече да не означава нищо за теб. Друг е въпросът, че най-често до аргумента на юмруците прибягват инфантилни и безсилни пред житейските проблеми мъже, които не желаят да пораснат и да носят отговорност за постъпките си, смятайки, че другият е виновен за неудовлетвореността им и затова трябва да го накажат. А семейното насилие е многолико: от побоя и унижението до внушаването на чувство за вина на жертвата, че тя е причината за случващото се, че ако се примири с условията на насилника кошмарът ще свърши и всичко ще бъде като преди. Това е лъжа и попадналия в подобен ад трябва да знае, че там където страхът и лъжата сковават нормалните, живи и искрени отношения, демоните вече са намерили свърталище и трябва да мобилизира всичките си сили, за да им даде духовен отпор. При подобно духовно заслепение женатa-жертва не бива да се заблуждава, че от само себе си всичко ще се оправи и ще отшуми стига само благочестиво да търпи и да страда.
Дълготърпелив е по-добър от храбър, и който владее себе си, по-добър е от завоевател на градове. (Притчи 16:32)
Нашият отпор на насилието е израз на нашата любов, а търпението ни е жизнено необходимо, за да можем смирено, но твърдо да кажем не и да не ставаме съучастници, примирявайки се с насилието, защото унизеният позволява своето унижение. Ако се примиряваме и търпим издевателствата върху себе си, то това означава, че ние самите също имаме сериозен проблем, мазохизмът е този демон, който оправдава и дори услажда страданието. Няма как това да е проява на добродетел, щом сме се съгласили с лъжата, оправдали сме я, примирили сме с нея.
Нещо повече, в такива семейства, където любовта отдавна е изстинала, много често жената изпада в отчаяние и „търпи”, само защото не си представя какво би правила, ако напусне съпруга си. Или защото няма силите и смелостта да се противопостави, да застане пред него изправена, а не съсипана и – образно казано – да тропне с крак и да каже: Дотук беше! Това „търпение” не е християнското търпение. „Търпение”, което ражда отчаяние, е греховно, защото според св. отци отчаянието е най-големият грях за човешката душа, то е хула срещу Светия Дух, то прави непроницаема човешката душа за действието на Бога и така тя не може да получи помощ от Него, нещо повече – св. отци учат, че отчаяната душа след смъртта си отива в ада…
Най-краткият отговор на този въпрос е – не, не бива да се търпи семейното насилие, защото така не помагаме нито на жертвата, нито на насилника. Има такива житейски ситуации, в които трябва да изразим любовта и търпението си към ближния като ясно и недвусмислено покажем несъгласието си с неговите постъпки и не му позволяваме да се самозалъгва, да отрича или преиначава извършеното насилие, за да му помогнем да осъзнае, че насилието не е приемлив начин за разрешаване на проблемите между зрели личности.
Затова е от жизнено важно значение за християнина да познае себе си, да си даде ясна сметка за състоянието си и да пожелае да се въздигне, да оживи душата си, да отвори в нея прозорец за Божията помощ. Такъв прозорец може да отвори само духовната смелост и любовта към истината. Една жена, която обича съпруга си – какъвто и да е той – трябва да бъде смела, защото иначе няма как да опази любовта си към него. Ситуацията обаче става много по-тежка, когато нито единият от двамата съпрузи не е съхранил у себе си любовта. Тогава в семейството липсва онзи крайъгълен камък, който да позволи на съпругата да съхрани личността си и така, спасявайки себе си, да спаси и съпруга си. Такова семейство безвъзвратно се е разпаднало и разводът между двамата отдавна се е случил.[1]
Като разгледаме принципите на църковното право, чиито правила определят епископите на вселенските или поместните събори, трябва да имаме предвид взетото решение на Всеруския православен събор на срещата, състояла се на 1 януари 1917 г. в катедралната палата на Московската епархия. Съборът приел определението „По повод прекратяването на брак, осветен от Църквата“, сред които е и „Насилието към живота, здравето и честното име на съпругата.“ Почти по същото време съветските власти публикуват и указ за прекратяване на брака. След това е било възможно човек да се разведе по-лесно, но в брака жената все още не е защитавала нищо.
Абсолютно задължително е „жертвата” да разбере, че е свободна да избира и когато осъзнае това, ще престане да бъде жертва. Ако свободно избере да търпи, то ще трябва да го прави непременно с любов, а не с чувство за онеправданост и натрупано озлобление. Тогава, мисля, Бог бързо ще помогне. В противния случай, ако избере да не търпи, би трябвало отново да го направи без озлобление, а със смиреното съзнание, че този кръст се е оказал непосилен за нея. Каквото и да избере, „жертвата” трябва да поеме пълна отговорност за своя свободен избор, защото само тогава страданията ѝ ще принесат някакъв плод. Единственият начин да влезем в радостта на Бога страдайки, е да го правим доброволно и с любов. Тогава ще можем да разберем думите на Спасителя: „Игото Ми е благо, и бремето Ми е леко” (Мат. 11:30).
Всеки детайл в живота на съпрузите е част от мистерията на божествената любов. Именно тази мистерия неизчерпаемо обновява връзките между тях. Значението на звучните думи „подчинение“ и „страх“ не е това, което имаме днес.
Нарастващите явления на домашното насилие, е явление, което обикновено засяга лицето на жената, и което явление разклаща основите на социалната тъкан. Затова фокусът на християнина трябва да е върху нулевата толерантност към насилието.[2]
„Излишно е да напомняме, че различните явления на психологическо и физическо насилие над жени се считат за абсолютно неприемливи и заклеймявани от Светото писание, църковната ни традиция и християнската етика като цяло“, казва Негово Блаженство Йероним и допълва: „И това, защото е невъзможно насилието да съжителства с любовта, тъй като в насилието се крие злоба, егоизъм, сянката на смъртта, докато в любовта грее светлината на небето, смирението, радостта, Божият мир.“[3]
Църквата ясно е формулирала позицията, че човекът като Божие творение е свободен, следователно и отговорен за своите действия и бездействия. Дори тази позиция смущава мнозина в нашето съвремие, които, преувеличавайки благото на свободата, пренебрегват основната част от нейното съдържание, личната отговорност, ограничават анализа ѝ в етническата и социално-политическата сфера.[4]
Необходимостта от „полово възпитание“ на нашите деца се изтъква упорито и днес, в контекста на училищното им образование. Както в много други области от нашия живот, ние сме се научили да следваме сляпо цивилизования Запад, така и в този въпрос. Нашият страх винаги е да не изостанем. Ето защо ние винаги охотно копираме това мислене и методи.
Но от дълбините на вековете идва гласът на небесния и ясновидец апостол Павел, за да ни представи „половото възпитание“, както (трябва да се) преподава в Тялото Христово, в „училището“ на Църквата. Цитираме съответния му текст:
Тялото е храм на Светия Дух (1 Кор. 6:12-20)
Постът и ограничаването на тялото – съществени елементи на православния аскетизъм, имат точно тази цел: да се избегне „обожението“ на страстите. Нашите тела чрез кръщение стават членове на Христос.
Ние сме „купени роби“, според Свети Никодим Свети. Значи нашите тела не са наши, а Христови. „Следователно става очевидно, че „половото възпитание“ в пространството на Православието не е нищо повече от богословие на човешкото тяло, част от православната антропология „Следователно не става дума за „научен“ анализ и описание на телесната функция или за морални и социални насоки, а за поглед върху човека през призмата на божественото откровение. Подобно разбиране, следователно, за човека и неговото тяло не се „преподава“ теоретично, нито, още повече, се налага! То е вдъхновено само в контекста на живота в Христос и духовната борба на Православието. Младият християнин се учи от своя старец-духовник да живее в Христос с молитва и упражнения, борба и въздържание, знаейки, че целта му е прославянето на тялото и душата му в Христос. Ако това условие не е приложимо, не е изненадващо учението на ап. Павел да бъде отхвърлен като мит.[5]
Мнозина полагат свръхчовешки усилия, за да избягат от веригата на насилието и да се върнат. Други, обзети от чувство на срам, страх и несигурност, се затварят, мълчат и се изолират. Ето затова, те имат нужда от нашата собствена помощ, имат нужда от нашата собствена намеса, за да избягат от безизходицата, ужаса и отчаянието, да се адаптират плавно към социалната среда, да бъдат насърчени и да възвърнат достойнството си.
По този начин предразсъдъците ще бъдат премахнати, ще бъде премахната дискриминацията на жените за да се надяваме и живеем в по-добро утре.[6]
По темата за насилието, като явление, което разклаща основите на социалната тъкан, разговаряме с йерей Атанас Чулаков.
Въпрос: Какво е отношението на Църквата към проблема с физическия тормоз?
Отговор: Какво може да бъде отношението на Църквата към всеки вид тормоз и насилие върху човека, след като Главата на Църквата Господ Иисус Христос ни казва: „обичайте се един другиго“. Тормозът е на първо място отсъствие на любов, а „щом любов нямам, нищо не съм“. Самото Въплъщение на Сина Божий е заради преголямата любов на Бог към човека, който чрез грехопадението е отпаднал от Рая и е попаднал под насилието на греха и смъртта. И понеже Милостивият Бог не се стърпял да гледа насилието върху Своето Творение е отдал Единородния Си Син, Който понесе най-великото страдание и насилие, за да ни освободи от вечното насилие. Така, че в центъра на нашата вяра стои борбата срещу насилието върху човека
– Но старозаветният закон е „око за око, зъб за зъб“?
– Тези думи от Стария Завет се тълкуват много погрешно. Те били дадени на старозаветния народ за да ограничат насилието. За нас те звучат изключително крайни, но според жестокостта на тогавашните нрави, човек е можел да убие този, който му счупи зъба, а законът го ограничава да му отвърне най-много със същото. „Око за око….“, е грижа за човека, ограничаване на злото, ограничаване на човешката отмъстителност.
– А престъплението на неразкаялия се Адам и нататъшното престъпване на Божиите заповеди?
– Прародителския грях е повратна точка в човешката история. Най- голяма катастрофа за човека. Човекът е бил създаден със свободна воля и сам е можел да избира дали да живее според Божията воля или срещу нея. Е, знаем, какво се е случило. Прародителският грях е архетип за всички човешки грехове. Във всеки грях действа същия механизъм, човекът нарушава и се противи на Божията воля. Всеки грях е отхвърляне на Бога и пренебрежение към Него. След като греха е внесен между хората от сатаната, неправдата и злото процъфтяват, защото чрез греха човек от същество създадено да служи и общува с Бог, започва да служи на сатаната.
– Кой бич е простим?
– Заради Христовото име!
– Всичко мое е и твое и самият аз съм твой…
– Бракът е първият човешки съюз, установен от Бог в Рая между прародителите Адам и Ева. В християнството, бракът достига своята пълнота. Семейният съюз се сключва, както съюзът между Христос и Неговата Църква. Св. ап. Павел казва за брака: „тази тайна е велика“ (Еф. 5:32). В брака мъжът и жената стават една плът, едно цяло заради любовта. Само, когато бракът придобие такъв характер „една плът“, то той ще бъде спасителен и успешен. Стъпвайки в този свещен съюз, човек трябва ясно да осъзнава, че загърбва себе си и започва да живее за другия, трябва да е готов винаги и по всяко време да „отдаде душата си“ за другия. Семейството е най-малката единица съставляваща както обществото, така и Църквата. Затова и семейството е наречено „домашна Църква“ (Рим. 16:4; Кол.4:5), а самата дума Църква, говори за това, че в християнското семейство присъства Сам Господ Иисус Христос, Който е глава, както на цялата, така и на малката Църква. Бракът е средство за спасение. Главната цел на домашната Църква е чрез живота на членовете ѝ да служи на Бога по подобие на Христовата Църква.
Мъжът е поставен да бъде глава на домашната Църква, да бъде икона (образ) на Христос в семейството и да обича жена си, както Христос обикна Църквата Си (Еф. 5:25-25), което не означава, че на мъжа се дава право на какъвто и да е вид тирания и деспотизъм, а напротив, върху всеки един мъж пада огромна отговорност, той трябва да е готов да пострада за домашната си църква, както и Самият Христос, чийто образ се явява мъжът. А за жената, казва св. ап. Павел, че трябва да се покорява и да се бои от мъжа си (Еф.5:33).
И тук започват вълненията, защо жената трябва да се бои от мъжа си, нали Христос казва, че двамата са една плът?! Не трябва да се разбираме „бои“ като страх и ужас, а като почит и уважение заради служението дадено на мъжа от Бога. Както всеки християнин трябва да се бои да не би с живота си да поругае Бог, така също и жената трябва да се бои да не поругае мъжа си. Мъжът може да бъде глава на семейството в християнския смисъл на думата, само и единствено, ако наистина с живота си подражава на Христос и във всичко се опитва да бъде като Него, а жената може да бъде истинска жена, само и единствено ако почита мъжа си и служи, както всеки един християнин почита и служи на Самия Христос.
– Любовта всичко извинява (претърпява)…
– В гръцкия текст на 1 Посланието от св. ап. Павел до Коринтяни (13:7) за претърпява е използван глаголът υπομένει, което на български няма същото значение. Това не е пасивно търпение, а способност за преодоляване на тежки изпитания. Любовта претърпява и понася всичко не с пасивно покорство, а с твърдост, защото знае, че Бог няма да го посрами. Този стих не означава, че обичайки някой ние трябва да търпим издевателства и гавра от него спрямо нас, а, че заради любовта бихме претърпели всичко с и заради него.
– Нашето общество стана свидетел на един брутален акт на насилие (случаят с 18–годишната Дебора от Стара Загора). Според вас как можем да се справим с проблема с домашното насилие?
– Домашното насилие, както и всяко едно друго зло е вследствие на прародителския грях, чрез който, както споменах по-горе сатаната внася злото между хората. Най-естествено е за мен като свещеник да кажа, че единственият начин да се справим с този проблем е като изградим истински християнски семейства, които чрез любовта помежду си служат на Христос. Но знам, че това е невъзможно, колкото и да го желая няма как да накараме всяко едно семейство да е християнско. Но има доста фактори, които предизвикват подобни прояви. Проявата на насилие е крайният продукт на „културата на смъртта“. Ние се опитваме да се борим с последиците, а не с причините. Живеем във време, в което идеята за любовта е подменена, дори унищожена. Хората вече не разбират, какво е човек, какво е любов, какъв е смисълът на живота. Социални мрежи, телевизии изкривяват и опорочават смисъла на брака и любовта. Сексът се представя като забавление и няма общо с любовта. Личността на човека няма стойност. „Културата на смъртта“ насърчава погрешното схващане, че всеки може да подмени дадената му от Бога идентичност. Борим се срещу насилието над жените, а никой не обръща внимание, че жената в порнографията е представена като вещ, която трябва да бъде насилена и след това захвърлена. Милиони момчета израстват и градят представата си за секс и любов именно въз основа на порното. Нека се загледаме в рекламите и как те представят жената – гола, съблазнителна, предмет, чрез който мъжът просто трябва да задоволи сексуалния си нагон. Един от най -жестоките серийни убийци в САЩ Тед Бънди, казва, че жестоките му прояви на насилие са породени от пристрастяването му към порнографията. ФБР съобщава, че 80% от серийните убийци и изнасилвачи са пристрастени към порнографията. И, както вече споменах, докато се борим с последствията, а не с причините няма да се постигне нищо. За да спре насилието над жените, трябва да се промени начинът, по който жената бива представяна. На жената трябва да бъде върнато достойнството дадено и от Бога. Само така ще се преборим с насилието над жените.
Източник на изображенията: pixabay, jacarandafm.com, tatlerasia.com
[1] Манов Б., Християнството и правата на жените, Подиум, бр. 9.
[2]Πηγή: Тексът се основава на съвети на стареца Атанасий Митиленеу и на книгата на Н. П. Василиади: Православие и феминзъм.
[3]13 Οκτωβρίου, 2022 – 16:00, https://www.orthodoxianewsagency.gr/epikairotita/i-orthodoksi-ekklisia-ston-agona-kata-tis-endooikogeneiakis-vias-ti-apokalyptoun-oi-ereynes/, Η Ορθόδοξη Εκκλησία στον αγώνα κατά της ενδοοικογενειακής βίας – Τι αποκαλύπτουν έρευνες για τις γυναικοκτονίες.
[4]Пападимитриу Ап., „Ἀπολύτρωσις“, Φεβρ. 2022
[5]π. Γεώργιος Μεταλληνός – Ἡ Ὀρθόδοξη «σεξουαλικὴ ἀγωγή» Ἀπόσπασμα ἀπὸ τὸ βιβλίο «Τὸ σῶμα τοῦ Χριστοῦ καὶ ὁ κῆπος τῶν τέρψεων», Ἐκδόσεις «ΕΓΡΗΓΟΡΣΗ», (бел. прев.)Отец Георгиос Металинос – Православното „сексуално възпитание“ Откъс от книгата „Тялото Христово и градината на насладите“, EGRIGORSI Publications
[6] Σβετλάνα Λεβίτσκι- https://www.orthodoxianewsagency.gr/epikairotita/i-orthodoksi-ekklisia-ston-agona-kata-tis-endooikogeneiakis-vias-ti-apokalyptoun-oi-ereynes/
13 Οκτωβρίου, 2022 – 16:00, https://www.orthodoxianewsagency.gr/epikairotita/i-orthodoksi-ekklisia-ston-agona-kata-tis-endooikogeneiakis-vias-ti-apokalyptoun-oi-ereynes/, Η Ορθόδοξη Εκκλησία στον αγώνα κατά της ενδοοικογενειακής βίας – Τι αποκαλύπτουν έρευνες για τις γυναικοκτονίες.
