Eлисавета Георгиева
Да се противопоставим ли на насилника с цената на риск или да оставим насилието да се разпространява безнаказано?
Насилието често се извършва сякаш в името на ненасилието: християнски или друг фанатизъм. Споменавам християнския фанатизъм, защото той е наш грях и ние трябва да се справим с гредата в собственото си око. Вземете например постоянната ни готовност да осъдим някого; който и да е той, всички имаме любима жертва. Някои от нас може да са склонни да приемат едно или друго направление на християнството, на хуманизма, на религията или атеизма, но това, за което всички заедно сме готови, е да проявим агресия и осъждане.
… Спомням си колко яростно ме нападна веднъж един млад мъж, който беше пацифист, за това, че не съм такъв. Щеше да ме разкъса на парчета, щеше да ме убие: как смея! Ето как се случи: организирах говение (подготовка за причастие, бел. прев.) за оксфордските студенти някъде извън града. След първия разговор един млад мъж се приближи до мен и каза: „Владико, тръгвам си, защото ти не си християнин“. Казах: „Моля те, имаш право да си тръгнеш, но имаш задължение към мен. Ако не съм християнин, трябва да ме насочиш по пътя към истината“.
Той каза: „Добре. Вие не сте пацифист и следователно не сте християнин“. – „А вие сте пацифист?“ – „Да“. – „И няма да прибегнете до никаква форма на насилие, никога и в никаква ситуация?“ – „Не“. Казах: „Представете си, че влизате в тази стая и виждате насилник, който се кани да изнасили годеницата ви. Какво бихте направили?“ – „Ще се обърна към него и ще се опитам да го убедя да не го прави“. – „Да предположим, че не иска да слуша; какво ще правите?“ – „Ще падна на колене и ще помоля Бог да се намеси“, но не уточни по какъв начин: дали Бог ще изпрати ангели или някой друг, който не е пацифист…
Тогава казах: „Да предположим, че докато държите реч и се молите, той изнасили годеницата ви, стане и си тръгне доволен. Как ще постъпите?“ – „Ще помоля Бога, Който от тъмнината създаде светлина, да превърне злото в добро“. Уви, моят отговор беше (вие вече знаете, че съм лош християнин или изобщо не съм християнин): „В такъв случай, ако бях твоя годеница, щях да си търся друг съпруг“.
Знаете ли, лесно е да отричаме насилието като цяло, но идва момент, в който сме принудени да си зададем въпроса: това, което ще направя, насилие ли е, или отпор? Правилно ли е да се противопоставя на насилника с цената на риск, или е правилно да оставя насилието да се разпространява необуздано? Правилно ли е да се предоставят всички права на извършителя и да се отнемат от жертвата? Не е достатъчно да решите сами: „В действията си ще стигна до предела на това и това и ще спра там“, защото човек не може да изчисли предварително колко далече ще стигне.
… Сигурен съм, че при всеки отделен случай трябва да разберем какво стои зад действията ни. Не е достатъчно да кажем: насилието е зло, агресията е зло. Това е така, но когато се сблъскате с насилието лице в лице, да кажете, че агресията е зло, е все едно да решите за себе си: „Аз съм само зрител, страничен наблюдател, няма да се намесвам…“.
Постоянно трябва да вземаме решения и това прави живота толкова труден. И всяко решение, всеки избор в известен смисъл ни вкарва в сърцевината на конфликта, няма друг начин. Ако ние самите сме обект на насилие, това е просто: можем да се съгласим да бъдем унищожени. В Сибир имало едно племе, което приело будизма и в рамките на петдесет години било напълно изтребено, защото избрало да не проявява насилие, а съседите му не само ги тормозели, но и напълно ги унищожили. Такъв избор можем да направим за себе си, но имаме ли право да принуждаваме някого да стане жертва на насилие, несправедливост, жестокост, независимо дали става дума за дете, възрастен или група хора, само защото не сме готови да поемем отговорност за грозната ситуация, която се е създала?…
Откъсите са от беседата „За насилието“ е проведена от митр. Антоний пред Royal Military College of Science през 1986 г.
———–
Източник: Двери на православието
