Ренета Трифонова
Монах Михаил (Хаджиантониу)
Старецът Софроний (Сахаров) имаше широка душа, която бе изпълнена със свобода и достойнство. Той се измъчваше много, когато слушаше фанатизирани и тесногръди монаси. Говорихме за зилотизма, който се разви на Света гора сред съвременното поколение – нещо неразбираемо и необяснимо за самия него.
– Някакви зилоти, отец Михаиле – започна той – посетиха манастира ни. Бяха двама руски епископи от диаспората и един прочут професор заедно с тях. Те ми казаха, че сега, когато Вселенската патриаршия продала Православието (както те тълкуваха всички връзки, които се бяха осъществили между Вселенската патриаршия и папата), би трябвало да зарежа всичко и да тръгна с тях.
Спря да говори и ме гледаше право в очите. Малко хора можеха да погледнат другите с две толкова прекрасни, чисти и с неповторима красота очи.
– Разбирате ли отец Михаиле, какво искаха от мен? – попита с мъка. Разбрахте ли добре това, което исках да ви кажа?
Повтори го, като наблягаше на всяка дума, понеже в очите му тези неща изглеждаха като най-невероятното нещо на земята.
– Предложиха ми да се откъсна от каноничната църква и да стана разколник. Попитах ги: „Но как е възможно да ми предлагате нещо такова? Смятате ли ме за способен да напусна Църквата и да стана разколник?” И ги изгоних.
Помълчахме известно време. Старецът – за да дойде на себе си от невероятното нещо, което му предложили разколниците, а аз – за да се насладя на неговото присъствие. В един момент се изправи и живо ме погледна с остър поглед. Този поглед беше въведение към това, което щеше да каже.
– Отец Михаиле, гърците днес станаха малодушни. Ако обаче не отворите сърцата си, Бог ще намери други слуги, за да извърши делото Си и ще ви изостави. Ще изгубите всичко, което имате в ръцете си вече две хиляди години. Ще го изгубите и понеже сърцето ви и умът ви много се смалиха.
Хвана ме за ръкава и ме дръпна силно.
– Знаеш ли какво е това, което носиш? И знаеш ли защо го носиш?
– Мисля, отче – отговорих скромно – че зная защо го нося, макар и да не го представям най-достойно.
– Щом знаеш, тогава трябва да чувстваш и чест, че го носиш и да не се страхуваш от никого. От кого се страхувате и защо постоянно се затваряте в себе си? Щом сте уверени, че Православието съдържа в себе си истината, защо се държите по този начин?
Старецът спря с мъка на лицето.
– Ще ви разкажа, отец Михаиле и един случай, за да разберете какво имам предвид. Четирима професори от университета в Есекс установиха духовна връзка с нашия манастир. За пет години ги катехизирахме. От голяма ревност, която имаха към Православието, научиха старогръцки и четяха произведенията на св. Йоан Златоуст в оригинал. След това научиха и новогръцки, за да се докоснат и да придобият истинското гръцко и църковно предание. Станаха най-горещите приятели на Гърция и Англия. На петата година решихме да ги кръстим. Тогава обаче ми дойде една идея и им казах: „Защо не направите едно поклонение на Света гора, която е съкровищницата на Православието, за да видите и на живо онези неща, които сте прочели в произведенията на св. Йоан Златоуст?”
Старецът ме погледна въпросително. Поклатих си главата и се опитах да отгатна развоя на събитията. Бедни ми старче, какво си имал да изпатиш…
Четиримата катехизирани стигнали на Света гора. След като си взели диамонитирион (специално писмено разрешение за посещение на Света гора) в Карея научили, че има някакви строги манастири с традиции, където монасите строго пазили молитвената практика. И пожелали да научат и да вземат за себе си колкото може повече от това съкровище. Когато четиримата катехизирани пристигнали в анхондарика на митрополията на „строгите” манастири, те се представили на архондаря, че се катехизират в манастира в Есекс и щом се върнат, ще се кръстят и ще приемат Православието. Монахът, без да обърне внимание на думите им, криво-ляво им съобщил за реда в манастира.Той им казал:
– На инославните – католици и протестанти, се забранява да влизат в храма по време на службата, а така също и на трапезата да се хранят заедно с православните. Освен това, забранява им се да доближават монасите до местата на техните занимания.
И обръщайки се към гърците, които били в архондарика и наблюдавали това, продължил:
– Който от вас иска да се причасти, изповедта ще стане в параклиса на архондарика, който се намира в дъното на коридора отсреща, от три и половина, до пет часа след обяд.
Обърнал се и заминал. Поведението на архондаря подействало като кофа ледена вода върху главите на английските професори. Въпреки това, тъй като желаели да научат за Православното предание и молитвата, поискали да се срещнат с някои от монасите, но пренебрежението в погледа на архондаря било най-голямото безчестие, което взели от Света гора. Рано-рано сутринта си събрали багажа и се върнали в Англия.
– След това им посещение на Света гора, отец Михаиле, – продължи старецът, тези професори намразили Православието и гърците, като носители на мракобесие и варварство. Щом стане въпрос за православни, смятат, че това са хора с ниска интелигентност и духовност.
Старецът направи едно движение, пълно с недоумение.
– Ние обаче, отец Михаиле, не бяхме такива. Не мога да разбера това поведение на Света гора днес. Тогава, когато бях аз, имаше любов към идващите, една деликатност при посрещането и учтивост в гостоприемството. Трудно можеше да намериш монах, който да напада и да подронва достойнството на посетителите толкова необосновано. Май Света гора се напълни с фанатици. Ти обаче, отец Михаиле, да не се влияеш от такива настроения, за да си полезен за Православието и Христос.
– Отче, – отговорих – за съжаление фанатиците напълниха не само Света гора, но и монашеството и Църквата. И разбира се, днес те са тези, които командват. Рядко ще намериш нормални монаси.
Старецът с изненада отвори очите си.
– Какво говорите, отец Михаиле! Тези неща са много сериозни. Такива работи ли стават?
–Ще ви разкажа една история , за да разберете. Дойде в манастира на Синай един реставратор на ръкописи от Англия, за да работи в библиотеката на манастира ни (става въпрос за манастира „Св. Екатерина” на планината Синай). Беше един симпатичен и усмихнат човек, учтив и деликатен и затова всички го обикнахме. В неделя поиска да дойде на службата, а тъй като аз бях отговорен, му позволих. Тогава, заместникът на епископа и игумена на манастира беше едно старче, което бе изпълнено със зилотски идеи. Беше заявил, че не иска да вижда чужденци на Литургията. А когато виждаше някой протестант или католик на Литургия, хващаше го за ръкава и го изкарваше извън храма. Намирайки и двама- трима фанатизирани и тесногръди монаси като подкрепа, той наложи тази практика в манастира ни като закон и като догма на Православието. Другите монаси не бяха съгласни, но никой не смееше да каже нищо, понеже това старче беше отмъстително и мнително и те щяха да си намерят белята.
Сега обаче този симпатичен англичанин сложи сол в раната и ме изправи пред една сериозна дилема: Ако му позволях да дойде на Литургия, трябваше да се скарам със старчето, което беше и съдия на манастира. И беше много вероятно да си замина от там. От друга страна, съвестта ми не позволяваше да откажа на една такава проста молба на този добър човек.
На сутринта англичанинът седна на една пейка до стената, а аз, за да предотвратя някакво произшествие, седнах през две места до него. В един момент, когато трябваше да отида и да отворя вратите на манастира, за да влязат поклонниците, старецът, който служеше през седмицата, излязъл от олтара, хванал англичанина за ръкава и му извикал: „Вън, еретико!”
Връщайки се в храма, срещнах англичанина извън църквата, натъжен и наранен. Един от монасите, който тръгнал след него, ми разказа за случката. С много труд отново вкарах англичанина в храма. Човекът от тактичност не искаше да влезе, за да не ме вкара в трудно положение и в сблъсък със съдията на манастира. Аз обаче му обясних, че така ще ни помогне да направим едно изяснение на нещата. Или заедно щяхме да останем в храма, или заедно ще си заминем от манастира.
Утринната служба вече привършваше, когато влязохме вътре. Старчето видя англичанина отново в църквата. Казвайки „По молитвите…”, излезе от Царските двери, за да изкара навън англичанина. Направих няколко стъпки и застанах пред него. Старчето вече беше обезумяло и извика: „Еретиците вън!” „Не е еретик – отвърнах, а е човек, който обича Православието и обича Христос”. „Ако не изкараш еретика навън, ще те изгоня от манастира”. „Това – казах, ще го обсъдим после, на събранието”. „Няма да кажа „Благословено царство” – крещеше старчето извън себе си, и да започна Светата Литугрия, докато еретикът е вътре в храма”. „Това, което ще направиш, има връзка с тебе и с твоя епископ. Аз обаче съм отговорен за чужденците и му давам благословия да остане. Ще излезе от храма заедно с всички монаси”.
Обърна се и погледна към епископа, който се правеше, че спи, както бе свикнал да прави, когато му замиришеше на барут. Дори се чуваше дълбокото му дишане. Гледахме се със старчето още няколко минути в центъра на храма, под полиелея. След това се обърна и влезе в олтара, където пет минути мълча. След това каза „Благословено царство” и започна Светата Литургия.
Старчето разбуни манастира и искаше да напусна след подобно поведение. На него и на всички старци в манастира отвърнах, че съм виждал мюсюлмани да коленичат и да се молят пред мощите на Света Екатерина, а след време да идват, носейки дарове. Защото Света Екатерина – завърших аз, не отхвърля и не изгонва от храма дори мюсюлмани, ние ли ще изгоним от храма благоразположените и учтиви християни, които единственото, за което са ни помолили, е да присъстват на последованията и да опознаят по-добре Православието?”
Оризът с мляко
Между смешното и сериозното, като почти всички зилотски проблеми е и това, което се случило с някакъв светогорски отец, който бил духовник на един женски манастир. Този монах, светогорец и обитател на един от скитовете, случайно минал през някакъв женски манастир. Там разговарял с монахините и духовните му наставления много им харесали. Помолили го да посещава редовно манастира им, за да се изповядват при него.
Този старец посещавал манастира три пъти годишно и монахините били много доволни, че намерили духовник за манастира си. При едно от посещенията обаче, го очаквала една неприятна изненада. Монахините му обяснили, че решили да станат зилоти, понеже Църквата предала Православието, и че вече ще имат друг духовник, светогорец зилот. А той да не идва вече в манастира им. Когато старецът се опитал да им обясни последствията на едно такова решение, монахините му отговорили, че щом подкрепя предателите, значи и той е предател. Старецът, като чул тези неща си тръгнал.
Минали три години и старецът отново излязъл на Света гора. Казал си: „Дали да не мина през манастира и да ги видя какво правят?” Щом го видели, монахините го вкарали в архондарика и му донесли една чиния мляко с ориз, върху който било написано с канела: „Православие или смърт”.
Отецът взел една лъжица и започнал да яде. Изял половината чиния, на която пишело „Православие”. Повдигнал си очите и погледнал монахините, които били готови да му вдигнат скандал от ревност към Православието. И им казал: „Останалото е за вас!”
Същият старец разказваше, че за да закоравее човек толкова много, не е само въпрос на тесногръдие и инат, дори не на егоизъм и предразсъдъци, а е дело на демонично влияние. Има особен чин демони, най-фините, които повеждат горделивите и честолюбиви умове към ерес. Днес тези демони са се специализирали да водят православните при зилотите. Там ги обливат с демонична „благодат” и така ги закоравяват, че не се оправят с нищо.
——————
Превод: Тодор Енчев
Откъсите са от книгата на монах Михаил Хаджиантониу „Кризата на Еладската църква и капанът на зилотизма”
