Християнство.бг
Архим. Никанор
В месеца, когато отбелязваме годишнината от спасяването на нашите сънародници от еврейско потекло и скърбим за онези близо 11 000, живели на териториите под българска администрация, но отправени в лагерите на смъртта, заедно с достойната позиция на Българската православна църква и по-специално на бъдещите църковни лидери екзарх Стефан и патриарх Кирил, трябва да отбележим и подвига на още един църковен глава – Атинският архиепископ Дамаскин.
Преди това обаче ще направим кратко уточнение. Сред мнозина наши съвременници битува мнението, че изповядването на антисемитизъм е тест за истинска православност, защото евреите със своите „заговори“ работели за идването на Антихриста, който щял да се възцари във възстановения от тях храм и т.н.
Без да се правим на пророци и тълкуватели – понеже каквото е писано ще стане и с нас и без нас – е важно да посочим какво е истинското и правилното отношение на християните спрямо евреите. Самият свети апостол Павел така казва за своите съвременници, които са отхвърлили Христа:
„Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни…“ (Рим. 9:1-4).
Както виждате, великият проповедник на Словото Божие не говори с омраза и презрение, а с думи на любов и болка към заблудените. Нещо повече, той пророкува и тяхното обръщане към Христа и спасение в края на времената. За жалост в исторически план, при разпространението на християнството в елинската културна среда, заедно с други елементи, в Църквата прониква и антисемитизмът като продължение на вековната вражда между елини и юдеи, която на моменти е придобивала и геноциден характер – известните кланета в Александрия и т.н. Но това са човешки слабости и касаят човешката, историческа тъкан на Църквата, а не нейната същност като Тяло Христово и „стълб и крепило на истината“. Църквата никога не е проповядвала омраза към когото и да било!
Тук някой би се опитал да ми противоречи, като посочи съчинения като „Слово против юдеите“ на св. Йоан Златоуст, но първо – не трябва да бъркаме полемичния жар на отделни хора, дори и святи да са, с учението на Църквата; второ – дори някой светец да говори строго и изобличително, в сърцето му няма тази ненавист и злоба, които живеят в нашите сърца и са причина превратно да тълкуваме думите му; трето, трябва да си даваме сметка за културно-историческия контекст, в който е писано това съчинение – и за който споменах по-горе.
С болка на сърце трябва да признаем, че в течение на вековете в християнска среда евреите са били потискани, преследвани и ненавиждани. Да се запитаме обаче: това донесе ли святост и благодат на християните?
Дори да приемем, че евреите в своята заблуда „строят царството на Антихриста на земята“, каквото е популярното вярване на мнозина православни днес, то какъв трябва да бъде нашият отговор? Да ги мразим, ненавиждаме и убиваме, въобразявайки си, че принасяме Богу служба?
Но нали: „…нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф.6:12)?
Какъв е смисълът „да водим война срещу Антихриста“, ставайки същите като него? Нима с очите си не виждаме резултатите от такъв порочен начин на мислене, когато едни „православни християни“ нападат и убиват други православни християни, между тях множество жени и деца, в името на „борбата срещу злото“? Така ли правеше Христос?
Нима не дойде точно от един евреин – Бенямин Нетаняху, предупреждението, че не бива да превръщаме Христос в Чингиз хан в името на „победата на доброто над злото“?! Защото целта в християнски контекст никога не оправдава средствата!
Тайната на спасението не се състои във вглеждане в тайната на беззаконието и плътска борба срещу онези, които я прокарват в живота на човечеството. Историята недвусмислено доказа, че с клади и уреди за мъчение не може да се победи злото, а само да се умножи!
Християните имат само един начин на борба със злото във всемира – в сърцата им непрестанно безплътния глас да мълви: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“
Но това не може никога да стане, ако там цари злобата. Антисемитизмът е злоба. Затова антисемитизмът и Православната вяра са несъвместими!
И само две думи за „компромиса“, за който немалко хора днес говорят. Когато в един конфликт едната страна открито и без стеснение е заявила като своя цел пълното унищожение на другата, какъв може да бъде компромисът? Да бъдат унищожени 50% от гражданите на Израел? 30%? „Само“ 10%? Същото в еднаква степен се отнася и за Украйна. Аз лично смятам, че в името на такъв „компромис“ не бива да бъде жертвано нито едно човешко същество!
А сега, да видим какъв пример са ни оставили истинските православни духовни водачи!
На 23 март 1943 г. архиепископът на Атина Дамаскин – в света Димитриос Папандреу (1891-1949) – и лидерите на много професионални организации, отправят демарш до окупационния министър-председател Константинос Логотетопулос „в полза на защитата на евреите в Гърция“. В писмото, което изпращат, се казва: „В нашето национално съзнание всички деца на Майка Гърция представляват неразривно единство: те са равноправни членове на националното тяло, независимо от религията им. Нашата свята православна вяра не признава превъзходство или по-ниско качество, основано на раса или религия […] и следователно осъжда всеки опит за дискриминация или насаждане на расови или религиозни различия. Съдбата ни е обща както в дни на слава, така и във времена на национално нещастие, а връзките между всички гръцки граждани, без изключение, независимо от расата, са неразрушими. Днес сме дълбоко загрижени за съдбата на нашите 60 000 съграждани, които са евреи. Живели сме заедно както в робство, така и в свобода, и ценим техните чувства, братското им отношение, финансовия им принос и най-важното – тяхното родолюбие“.
Загрижеността на архиепископ Дамаскин за спасяването на гръцките евреи, които от 1943 г. започват масово да бъдат отвеждани в лагерите за унищожение, го кара да предприеме конкретни действия. По негова заповед са издавани кръщелни свидетелства на евреите, за да се считат като християни и да избегнат ареста и депортирането. Той многократно протестира пред висшите германски власти срещу продължаващата практика на убийства на евреи. За това действие и приноса си за спасяването на стотици гръцки евреи, той е удостоен както от гръцко-израелската общност, така и от фондация „Яд Вашем“ със званието „Праведник сред народите“, което се присъжда на хора, рискували живота си, за да спасят евреи, без да се страхуват, че по време на Втората световна война предоставянето на защита на евреин е било престъпление, което водело до най-тежкото наказание, включително смърт.
Архиепископ Дамаскин е водеща църковна и политическа фигура на съвременна Гърция. Той е служил като архиепископ на Атина и цяла Гърция (1941-1949), вицекрал (1944-1946) и министър-председател на Гърция (1945).
