Християнство.бг
Александър Ткаченко
Опит за обяснение на подбудите за предателството на Иуда
По времето, когато са се случвали евангелските събития, човечеството не е знаело име, по-позорно и низко от името на Иуда Искариот. Историята за това, как един от най-близките ученици на Христа за тридесет сребърника предал своя божествен Учител на разпятие, днес знаят дори хората, които нито един път в живота си не са чели Библията. Но у тези, които са чели евангелския разказ за предателството на Иуда, възникват редица въпроси. Постъпката му поражда някаква удивителна вътрешна непоследователност. Защото дори в предателството трябва да има определена логика. А това, което направил Иуда, е толкова противоречиво и безсмислено, че не се вписва дори в логиката на предателството. Впрочем, до определен момент неговите действия са разбираеми. Замисляйки да предаде Христос, Иуда отива при първосвещениците и казва: какво ще ми дадете, ако ви Го предам? Те му предложили тридесет сребърника и от този момент той търсел удобен случай, за да предаде Христос. Това се случило на следващата нощ. Иуда довел въоръжен отряд от войници и слуги на първосвещениците в Гетсиманската градина, където обикновено прекарвали нощта Христос и апостолите.
„А оня, който Го предаваше, бе им дал знак, казвайки: Когото целуна, Той е; хванете Го.
И веднага се приближи до Иисуса и рече: радвай се, Рави! и Го целуна. А Иисус му рече: друже, защо си дошъл?“ (Мат. 26:48-49).
И тук възниква въпросът: защо за да посочи Христос, Иуда избира такъв предизвикателно нагъл начин? Обикновено предателят се срамува дори да погледне в очите своята жертва. А тук той открито приветства Христос, без да скрива ни най-малко своите намерения да Го предаде в ръцете на слугите на първосвещениците. Такова поведение може да бъде обяснено с пълното безразличие на Иуда към съдбата на предадения им Христос. Но има едно обстоятелство, което не позволява така опростено да се тълкува Иудината целувка, защото когато разбира, че Христос е осъден на смърт, Иуда се обесва. Ето как описва това евангелист Матей:
„Тогава Иуда, който Го предаде, като видя, че Той е осъден, разкая се и върна трийсетте сребърника на първосвещениците и стареите, като каза: съгреших, че предадох невинна кръв. А те му рекоха: що ни е грижа? Ти му мисли. И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси.“ (Мат. 27: 3-5).
Получава се парадокс. Ако Иуда е ненавиждал Иисус или просто сърцето му е окаменяло и е бил равнодушен към Него, защо се самоубива? Защото само смъртта на този, без когото животът изгубва всякакъв смисъл, може да подтикне човека към самоубийство. Излиза, че Иуда е обичал Христос? Но тогава защо той с такава лекота предава Иисус в ръцете на тези, които Го осъждат на смърт?
Историята с подкупа за предателството само допълнително задълбочава недоумението. Евангелският текст недвусмислено свидетелства, че Иуда предал своя Учител за тридесет сребърника. Но ако те са били целта и причината за предателството му, защо след изпълнението на своя замисъл той с такава лекота връща обратно сребърниците? Ако те са били ценност за Иуда, защо той се решава на предателство, което коства собствения му живот?
Всички тези въпроси възникват, защото предателството е тайна на болната душа. Предателят носи в сърцето си своите престъпни планове и щателно ги крие от останалите. Иуда на никого не е откривал своите намерения до самата си безславна гибел, и за това, което се случва в неговата душа, евангелистите не са могли да знаят с точност. Евангелието разказва за предателството много пестеливо и това е напълно естествено, защото Евангелието е история за нашето спасение, а не история за предателството на Иуда. За евангелистите Иуда е интересен не сам по себе си, само във връзка с Кръстната жертва на Спасителя. Затова историята за падението на Иуда завинаги ще остане тайна.
Тази тайна обаче винаги е вълнувала хората. Още на Тайната вечеря, когато Господ предупреждава, че един от тях ще Го предаде, апостолите започнали развълнувано да питат всеки за себе си: „Да не съм аз?“ И всеки християнин, четейки евангелието, си задава въпроса: „А аз никога ли не съм предавал Христос с греховете си?“ Към темата за предателството са се обръщали и древните християнски тълкуватели, но особено често тя е започнала да звучи в творчеството на съвременните богослови и философи. Това е не е задоволително, защото времето днес е „много невярно“, предателите се срещат често, а верността не е модерна.
Но доколкото за Иуда е казано в Евангелието много малко, то и опитът да се осмисли неговото предателство винаги е изисквал възстановяване на недостатъчните факти, които са с различна степен на вероятност. Такова тълкувание, разбира се, не може да претендира за окончателност или еднозначност, но някои сведения за Иуда, дадени в Библията, могат да хвърлят светлина върху неговата мрачна история. Апостол Иоан посочва в своето евангелие един много важен факт, без чието знание е невъзможно да се разберат вътрешните подбуди на Иуда. Работата е там, че Иуда е бил крадец.
Ето какво се казва в Библията за кражбата на Иуда:
„Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха)“ (Иоан 12:3-6).
Иуда е бил ковчежник на апостолската община. На негово разположение са били доста значителни суми, тъй като сред почитателите на Иисус е имало богати жени, изцелени от Него от зли духове и неизлечими болести. Всички те са служили на Христос с това, което са имали. Но тъй като Господ е бил абсолютно равнодушен към богатството, по-голямата част от пожертвованията са били раздавани на бедните, а за препитание на самия Христос и неговите ученици са били използвани много малко средства.
Паричните дела водел Иуда. Раздаваните на бедните суми не били отчетни, никой не би посмял да проверява дали Иуда е раздал парите, или е присвоил част от тях за себе си. Очевидно тази липса на отчетност в недобър час е съблазнила сребролюбивия Иуда. Да изхарчи откраднатите пари открито, той разбира се, не можел. Да ги прехвърли от сандъчето в джоба си било глупаво и неудобно. Явно е имал някакво уединено място, където е пазел откраднато богатство. За това съкровище като причина за предателството на Юда посочва и богослужебната традиция на Църквата. Ето какво пее Църквата на Велики четвъртък през Страстната седмица в една от стихирите на утринното богослужение:
„Иуда, роб и ласкател, ученик и последовател, приятел и дявол, каза: следвайте Учителя и научете от Него преданието, казвайки в себе си:„ Ще Го предам и ще спечеля събраното имане (богатство) … “
Невъзможно е да се изясни точно кога той за първи път е бръкнал в апостолската хазна. Но без съмнение, Иуда е откраднал оттам много повече, отколкото тридесет сребърника. Разбираемо е също така, че Иуда е можел да се възползва от откраднатото богатство само при едно условие: ако апостолската община прекрати своето съществуване. И той получил своето. След залавянето на Христос дори най-верните и предани Нему ученици се разбягали от страх. И ето тук възниква нова поредица от несъответствия. Вместо да вземе събраното съкровище, като добави отплатата за предателството и най-накрая да заживее с удоволствие, Иуда изведнъж завършва живота си със самоубийство.
Това може да се обясни по различен начин. Съвършено очевидно е, че нито тридесетте сребърника, нито събраното откраднато съкровище, не били вече за Иуда основна ценност в живота. Но какво би могло да обезцени в очите на крадеца състоянието, което той планирано събирал в продължение на три години? Отговорът идва сам. По-скъпо от големите пари за крадеца и сребролюбеца са само … още по-големите пари.
Учениците признавали в Христос Месия. Но също както и всички иудеи, те виждали в Месията земен управник, който идвайки на власт, ще направи Израил най-силната и богата страна на земята. Според техните представи месията-цар трябвало да подчини на себе си всички народи по света. Не могли да разубедят апостолите и множеството притчи и обяснения на Христос за това, че Неговото Царство не е от този свят. До самото Негово Възнесение те били уверени, че Господ най-накрая ще стане земен цар на Израил. Учениците на Христос виждали себе си като най-близки помощници и съуправници на Месията, дори спорили за това кой от тях ще бъде по-голям в новото правителство на Израилското царство. Сребролюбивият Иуда разбира се не бил изключение.
Ако Христос стане цар, тогава той, Иуда ще стане царски ковчежник, тоест най-влиятелният човек в Израил след Месията. В своите мечти той вече си представял как се разпорежда не с апостолското сандъче за пари, а с хазната на най-богатата държава в цялата история на човечеството. Ставайки крадец, Иуда отначало правел планове за предателството на Христос с цел присвояване на събраните пари, както пее за това Църквата. Но името на Христос ставало в средите на израилския народ все по-славно. След небивалото чудо – възкресяването на мъртвия Лазар, дори тези иудеи, които по-рано се опитвали да замерят с камъни Христос, видели в Него Месията. Когато Иисус влязъл в Иерусалим, жителите на столицата Му оказали царски почести, постилайки пътя Му със своите одежди. След такъв прием за практичния и алчен Иуда било неизгодно да предаде бъдещия цар заради откраднатите пари. Сребролюбието и кражбата напълно изгорили душата му. Той дори възнамерявал да използва Месията-цар като средство, за да задоволи страстта си към богатството.
И изведнъж се оказва, че Христос не се готви да царува. Израилската хазна, до която оставали само няколко стъпки, отново станала недостижима за Иуда. Трябвало бързо да вземе някакво решение, за да поправи ситуацията. И решението било взето. И този, когото Христос нарече „открай човекоубиец“, го подтикнал към предателство. Тогава Иуда не знаел, че този съветник накрая ще го окачи на примката.
Всички тълкуватели на Свещ. Писание единодушно потвърждават, че Иуда е предал Спасителя по внушение на дявола. Евангелският текст пряко свидетелства за това:
„И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от числото на дванайсетте. И той отиде и се наговори с първосвещениците и воеводите, как да им Го предаде“ (Лука 22:3-4).
В православната аскетика действието на дявола върху душата на човека се описва по следния начин. Злият дух получава достъп до човека чрез неговите страсти (т.е. болните наклонности на душата). Те мислено нашепват, как е най-добре за човека да удовлетвори своите болни желания и стъпка по стъпка водят своята жертва към гибел. При това, отначало дяволът уверява човека, че грехът не е толкова голям и велик, а Бог е милостив и всичко ще прости. Но после, след извършването на греха, злият дух хвърля човека в бездната на отчаянието, като му внушава, че грехът му е огромен, а Бог е неумолим. Но какво е нашепвал сатаната на Иуда, с какво обещание го е съблазнил, за да предаде Христос?
Най-голямата страст на Иуда била любовта към богатството – сребролюбието. А най-заветното му желание било възможността да заеме длъжност на министър на финансите в царството на Месията, където да може да краде такива суми, за които най-успешните крадци в света дори и не са мечтали.
Но Христос не бързал да става религиозен и политически лидер на Израил. Влизайки в Иерусалим, Той не прогонил първосвещениците и старейшините, за да заеме по право тяхното място. Всички планове на Иуда се сринали.
В този момент сатаната, очевидно му подсказал мисълта, която го подтикнала към предателство. Иуда знаел, че първосвещениците и фарисеите, боейки се от Иисус, издали заповед „ако някой узнае де е, да обади, за да Го уловят“ (Иоан 11:57). Иуда знаел също, че Христос избягвал пряк конфликт с властите.
И ето, подтикван от сатаната, той решава да предаде Христос, като провокира открит сблъсък между първосвещениците и Месията. Победата на Иисус в този конфликт не предизвиква у него и капка съмнение, защото той видял цялата сила на Месията, видял как по Неговата воля възкръсват мъртви, как Той укротил бурята, как злите духове безпрекословно Му се подчиняват… Кой може да убие Месията? Достатъчна е една Негова дума, и дори несъкрушимите железни легиони на Рим да се разпръснат без следа, като сухи листа!
Заслепен от жаждата за богатство и нашепванията на сатаната, Иуда предава Христос. Но при това дори с мисъл не допуска, че могат да Го убият, защото в Иисус, Който победил първосвещениците, била цялата му надежда, цялото му упование за бъдещето.
Искал ли Иуда смъртта на Христос? Не, защото това не му било изгодно. Обичал ли Иуда Христос? Не, Иисус бил за него само средство за бързо забогатяване. При такъв мотив за предателство става разбираем и странният начин, избран от предателя да посочи на стражарите Христос през нощта в Гетсиманската градина, а с целувка Иуда просто засвидетелствал своята почит към царя, който ще победи своите врагове.
Сатаната внушил на Иуда, че Христос със сигурност ще приеме предизвикателството, ще помете първосвещениците и римските окупатори и Сам Той ще се възцари в Израил.
Но тъй като е баща на лъжата, той излъгал Иуда – този нещастен, затънал в блатото на своите страсти и ослепял от блясъка на призрачните съкровища човек. Мисълта за това, че Спасителят ще се откаже от Кръстния подвиг и ще се съблазни от земното царство била действително сатанинска. С тази мисъл дяволът изкушавал Христос в пустинята, преди Неговото излизане на проповед на Евангелието. Със същата мисъл злият дух се опитал да изкуши и апостол Петър, когато започнал да уговаря Христос да се откаже от изкупителните страдания и веднага получил тежко изобличение от Него:
„А Той се обърна и рече Петру: махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко“ (Мат. 16:23).
Спасителят добре знаел кой се опитва да говори с Него чрез най-предания Му ученик. Знаел също и на кого е повярвал Иуда. Преди самото пристигане на предателя с отряд от стражи Иисус казал на учениците:
“Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо“ (Иоан 14:30).
Христос нарекъл княз на този свят не Иуда, а сатаната, който за пореден път, чрез ученика-предател искал да изкуши Спасителя със съблазънта за земно господство. Но Господ отишъл на кръстен път, заради който и дошъл в този свят. Сатаната останал без нищо, а заедно с него и Иуда.
Христос действително се предал на войниците, които дошли да го отведат. Но той направил това, само с цел да не пострадат Неговите ученици. След като доброволно позволил да го вържат, Той послушно отишъл до мястото на съда и на сутринта, в нарушение на почти всички правила на иудейския закон, бил осъден на смърт.
Когато Иуда научил за смъртната присъда, наложена на Христос, разбрал, че всички негови планове са рухнали. Той станал виновник за смъртта на най-великия праведник, изгубил право да се нарече ученик на Месията… Но най-страшната загуба навярно е била това нереализирано богатство, което Иуда вече считал за свое. В мечтите си той вече разпределял финансовите потоци, идващи в хазната на Месията от всички краища на света. В сравнение с това богатство, какво било това жалко съкровище, натрупано от крадец и предател през годините на Христовата проповед? И още повече тридесетте сребърника… Той ги взел само, за да не уплаши първосвещениците, така че те да повярват в искреността и желанието му да предаде Учителя.
Всичко приключило за Иуда, всичко, заради което той живеел, се оказало призрак и лъжа, подигравка на дявола. И когато в Евангелието ние четем, че Иуда се разкаял, не бива да се заблуждаваме в благородното звучене на тази дума. Предателят оплаквал не Месията, предаден на смърт без вина. Той оплаквал своята несъстояла се длъжност ковчежник на Месията, която както му се струвало сам отнел, предавайки Христос на смърт. Тази загуба той не можел да преживее, а не бил способен на истинско покаяние.
Печалният разказ за предателството на Иуда завършва с думите на св. Иоан Златоуст:
„Забележете това, сребролюбци и се замислете какво става с предателя? Как изгуби парите, и падна в грях, и погуби душата си? Такава е тиранията на сребролюбието! Нито от среброто се възползвал, нито от сегашния си живот, нито от бъдещия живот, а… се обесил“.
–––––––––––––––––––––
Превод: Ренета Трифонова
Източник: foma.ru