Християнство.бг
Едно мнение за единството на БПЦ
Започвам със спомен за една неизлъчена новина. Годината трябва да е била около 1995-а. Бях репортер в новините на току-що прохождащата „Нова телевизия“ в София. По ирония на съдбата покривах ресор „Религия“, въпреки че никога не съм бил набожен. Споменът от нощните бдения на отец Христофор Събев беше още пресен. Такава беше и обстановката на непримиримост към предишния авторитарен режим през първите години на 90-те.
Конкретната тема на репортажа вече не помня. Заради нея обаче трябваше да посетя служител от държавната администрация по вероизповеданията. Кабинетът му се намираше някъде зад бившия Партиен дом. Приключих интервюто късно вечерта. Както обикновено, помолих да заснемем и няколко „пресечки“ – покривни кадри, с които да монтираме репортажа. Операторът включи камерата. Докато тя снимаше документите върху бюрото, човекът започна да ми разказва неща, които нямаха общо с темата.
Внезапно посочи един документ и ме попита дали знам какво е това. Говореше потайно. Не знаех.
Тогава ми каза, че Светият синод на Българската православна църква няма необходимата регистрация в държавната администрация. Според него това означавало, че има сериозен проблем с юридическата му легитимност. Вече се работело за уреждането на въпроса. Информацията обаче в никакъв случай не трябвало да става публична, защото можела да бъде използвана срещу патриарх Максим.
Една новина, която не видя бял свят
Бяха времената на църковния разлом. Назначаването и каноничната легитимност на Максим се оспорваха от част от духовенството и обществото. Противниците му го възприемаха като патриарх, наложен от комунистическата власт.
Направих знак на оператора да продължи да записва. Така се сдобихме с аудиозапис на признанието, докато камерата показваше въпросните документи.
Прибрах се бързо в нюзрума, изпнен с вълнение. Бях попаднал на голяма новина. Никой друг не знаеше, че БПЦ е нерегистрирано вероизповедание отсвен мен. Предвкусвах журналистически триумф, особено важен за новините на „Нова“ по това време, която се бореше с недоверие и с умишлено подценяване на журналистическите си възможности.
Нищо подобно! Вместо да прегърне, доразследва и анонсира горещата новина, редакционната ни ръководителка внезапно сниши глас. В никакъв случай не бивало тази информация да излиза. Така научих, че за висшата медийна номенклатура наследените властови структури са по-мили от лоялността към професията и истината. Находка, която оформи професионалния ми и научен интерес за десетилетия напред. А новината за проблема с легитимността на Светия синод така и не стигна до ефир преди юридическият въпрос да бъде уреден.
Справка с документите
По онова време около патриарх Максим се носеха тежки обвинения и подозрения за зависимост от комунистическия режим и неговите служби. Когато през 2012 г. Комисията по досиетата извърши официалната проверка, тя не установи принадлежност на Максим към Държавна сигурност. Същата проверка обаче разкри, че 11 от тогавашните 15 митрополити са били сътрудници на Държавна сигурност. Потвърди се, че проникването на Държавна сигурност сред висшия клир е било почти всеобхватно.
По-късните съдебни решения потвърдиха и друго. Проблемът с регистрацията и легитимността не е бил измислен от човека, когото интервюирах. Той е бил част от продължителен правен и политически конфликт. През 2009 г. Европейският съд по правата на човека постанови, че българската държава е нарушила свободата на вероизповедание, като е взела страна в спора между двете църковни ръководства. Съдът установи, че разпоредбите на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и последвалото им прилагане са принудили разделената общност да се обедини под предпочетено от държавата ръководство.
Европейският съд не решава кой е каноничният патриарх. Това е вътрешен църковен въпрос. Решението му е друго: държавата няма право да налага отговора чрез закон, административно признаване и силови действия. Този извод придава допълнителен смисъл на неизлъчения ми репортаж. Документът върху онова бюро е бил част от реален спор, в който юридическата регистрация, църковната легитимност и политическата власт са били тясно преплетени.
Помирението, което не се състоя
Преживе алтернативният патриарх Пимен питаеше голямо уважение към цар Симеон II. Обяснявах си го със символичната роля на монарха в православната традиция. Самият Симеон II сподели с мен заслугите си за последвалото уреждане на църковния разлом по време на едно наше съвместно плаване по Дунав през 2000 г. Още на 30 септември и 1 октомври 1998 г. Всеправославният събор в София бе потвърдил каноничността на патриарх Максим и обявяви разлома за приключен.
Конфликтът обаче така и не изчезна напълно. Алтернативната структура продължи да съществува под ръководството на митрополит Инокентий. През 2002 г. правителството на Симеон Сакскобургготски прокарва новия Закон за вероизповеданията, а през 2004 г. полицията извежда представители на Алтернативния синод от десетки храмове и църковни имоти. Именно тези действия по-късно станаха предмет на осъдителното решение на Европейския съд по правата на човека.
Колкото и да се харесва на мнозина днес, тезата за помирение в църквата под егидата на управляващия като министър председател бивш монарх Симеон II е неиздържана. Имаше опит за възстановяване на единството, политическо признаване на едната страна, законодателна намеса и накрая – принудително налагане на това решение от държавата. Единството, обявено институционално, не означава непременно, че причините за разделението са преодолени.
Днешният спор
Припомням всичко това днес, когаго Българската православна църква отново е разтърсена от конфликт, в който се преплитат църковна власт, послушание, отношението към Русия и моралната оценка на войната срещу Украйна. На 29 юли 2026 г. Софийската митрополия съобщи, че патриарх Даниил е наложил на архимандрит Никанор „аргос“ – пълно запрещение от свещенослужение за 15 дни. Официално посочените основания са поведение, несъвместимо със свещеническия сан и монашеските обети за послушание, и подронване на авторитета на църквата. Срещу Никанор е образувано и църковно-наказателно дело.
Не претендирам да вземам страна в каноничен спор. Нито съм богослов, нито вярващ. Но като човек и гражданин не съм неутрален в моралния спор. Помощта за деца, пострадали от война, отказът да се оправдава агресията и готовността да се понесат последствията от публично изразена позиция ми звучат по-близо до християнството от послушанието към една геополитическа линия.
Църквата не е еднородна
Би било несправедливо Българската православна църква да бъде представяна като напълно еднородна институция. В нея има духовници, богослови и миряни, които търсят свои пътища към Бога. Много от тях разбират обществената мисия на Църквата като грижа за човека, природата и уязвимите, а не като защита на властови и геополитически интереси.
Положителен пример за такова социално и човечно говорене даваше и предишният български патриарх Неофит. Още в първото си интервю след интронизацията той посочи „грижата за нуждаещите се“ сред основните задачи на православния пастир. В Рождественското послание от 2021 г. патриархът и Светият синод призоваха мислите и действията на вярващите да бъдат насочени към хората, които са в нужда или беда.
Неговият тих и неполемичен език не разрешаваше всички институционални проблеми на църквата. Но показваше друга възможна обществена роля – църква, която говори за служение, милосърдие и грижа за уязвимите, вместо да превръща политическите и геополитическите разделения в център на своето послание.
Последвахме този път с усилието на „БлуЛинк“ по инициативата за диалог между религията, науката и обществената отговорност към климата. На 7 октомври 2025 г. съвместно с Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ проведохме научно-практическата конференция „Промени на климата и религия: рефлексии и взаимодействие“. В нея участваха учени, богослови, духовници и природозащитници.Русенският митрополит Наум, член на Светия синод, свърза екологичната справедливост със социалната справедливост. Той подчерта, че унищожаването на природата засяга най-тежко бедните и уязвимите и че грижата за околната среда е и грижа за човешкото достойнство. Там бе и архимандрит Никанор – герой в развилата се напоследък сага в БПЦ.
Интересът и откритото сътрудничество, които срещнахме сред представители на православната общност, доказаха, че различна посока е възможна. Църквата може да разговаря с науката и гражданското общество. Може да свързва опазването на Божието творение със защитата на хората. Може да говори за отговорност, умереност и солидарност, вместо да възпроизвежда разделенията на светската политика.
Открихме общ език с вярващи и духовници именно около тези конкретни отговорности. Не беше необходимо да споделяме еднаква представа за Бога, за да се съгласим, че алчността разрушава природата, че бедните плащат най-високата цена за климатичните кризи и че човешкото достойнство трябва да бъде защитавано. Това е църквата, която бих искал да виждам – единна, достойна, вдъхновяваща.
Единството изисква истина
Такова единство на една църква не може да бъде постигнато чрез неизлъчени новини, административни хватки, полицейски акции, дисциплинарни производства или принудително мълчание. Единство, наложено отгоре, може да създаде ред. Не създава непременно и доверие, въпреки настойчивите уверения, как конфесионалното изучаване на религия в училище щяло да замени липсващите ценности на младите.
Истинското единство изисква институцията да може да понесе истината за собственото си минало. Да признае зависимостите от Държавна сигурност. Да се освободи от политически, партийни и геополитически обвързаности. Да защитава автономията си не само от българската държава, но и от чужди центрове на влияние.
Не бива да се нагнетява конфликт. Пиша с тревога за отстъплението на българското общество от човешкото достойнство, равноправието, свободата, социалната солидарност и защитата на уязвимите. Тези ценности са записани в основите на Европейския съюз. Но те не са чужди и на християнството. Напротив – грижата за страдащия, защитата на слабия, мирът, милосърдието и отказът от преклонение пред земната власт са в сърцевината на християнското послание.
Иска ми се Българската православна църква най-после да ги прегърне ясно и последователно. Да не криволичи в руслото на Московската патриаршия или реакционни учения от Латинска Америка. Да не повтаря послания, които освещават насилието и подчиняват човешкия живот на геополитически интереси.
Не искам слаба църква. Искам църква, достатъчно независима, за да бъде морално убедителна. Църква, която служи на хората, а не на властта. Която утешава жертвите, вместо да търси оправдания за насилниците. Която се грижи за човека и за сътворения свят. Може да не вярвам в нейните догми. Но вярвам, че българското общество има нужда от такава църква.
Единна, защото не е изградена върху принуда. И човечна, защото поставя човека и неговото достойнство пред властта.
Източник: Bluelink.net
