Меню Затваряне

Преображение: освещаването на плодовете

Прот. Александър Шмеман

Прот. Александър Шмеман

Продължава от първа част: „Преображение

В деня на Преображението, съгласно древния обичай, в православните храмове се извършва освещаване на плодове и зеленчуци. Това ни кара да се запитаме в какво е смисълът на този древен обред, какво въобще означава това освещаване? Освещаването на плодовете на Преображение е само един от обредите на благославяне и освещаване. Ако отворим богослужебната книга, наричана Требник – книгата, в която са събрани всички тези служби, там ще намерим особени служби и обреди за освещаване на нов дом, на поля, на зеленчукови градини, на кладенци. Ще видим, че буквално към всичко Църквата е обърната с благословение и с освещение, че Божията благославяща ръка е разпростряна буквално над всичко.

Защо обаче хората от незапомнени времена са изпитвали тази необходимост от освещаване? Веднага ще кажем, че за безбожната пропаганда всички тези обреди се отъждествяват безусловно с онези суеверия, в които – както тя твърди – била цялата същност на религията. А суеверието идва от страха – човек се страхува. Страхува се от отрови, страхува се от лоша реколта, страхува се от пожар, страхува се от другите хора и ето – религията, казват, му била предлагала да се освободи от тези страхове. Поръси плодовете или зеленчуковата градина, или дома си със светена вода и Бог ще ги защити и тях, и – по този начин – теб самия. Както виждате – грубо невежество, суеверие и … в крайна сметка лъжа.

Предоставяйки обаче работата по този начин, безбожната пропаганда никога не стига нито до самите молитви, нито до обредите, свързани с тези уж суеверия. Излиза, че някакви си там свещеници мошеници, изобщо цялото духовенство, експлоатират страха и невежеството, оперирайки с непонятни, магически заклинания. Ако обаче се вслушаме в тези молитви, ако се вгледаме в тези обреди, ако още веднъж в живота си преживеем радостта от онова светло и слънчево Преображенско пладне, в което се извършва това освещаване, ще ни стане ясно, че лъже не Църквата, а именно примитивната и злобна безбожна пропаганда. Ще разберем, че именно тази пропаганда, а не молитвата на Църквата е пронизана от страх, недоверие и необходимост да развенчае всичко, което е по-висше, по-чисто, по-дълбоко от опростения, материалистичен и скучен подход към света и към живота. Защото първото, което ще видим, ще чуем и ще преживеем в тези обреди и молитви на освещаването – това е радостта и благодарността. Там пък, където има страх, не може да има радост и благодарност. И обратно – там, където има радост, там вече няма страх. „В страха – казва св. апостол Йоан Богослов – има мъка“.

От какво обаче е радостта? И за какво е благодарението? В едно стихотворение на Осип Манделщам, посветено на главното християнско богослужение – Литургията, има такава удивителна строфа: „Целия свят в ръце да вземеш, като обикновена ябълка…“[1]. Тук – вероятно по-добре от всякъде другаде, защото е направено така просто така по детски – е посочен онзи източник на радост и благодарение, който пронизва цялата християнска вяра. Защото в ябълката, но разбира се, и не само в ябълката, а и в целия свят вярата разпознава и приема Божия дар, изпълнен с любов, красота и мъдрост и говорещ ни за тази безмерна любов, която е създала света и живота и ни ги е дала като наш живот. Самият свят е сякаш плод на Божествената любов към човека и само чрез света човекът разбира за Бога и Го обича с ответната си любов… И само по този начин той обича и собствения си живот, а по този начин и живота на света претворява в дар към Бога.

Нашето падение, нашият грях е в това, че ние привикваме към всичко и затова всичко в света, включително ние самите, се превръща в делнично, низко, изпразнено от съдържание. Че ябълката се превръща само в ябълка. Хлябът – само в хляб. Човекът – само в човек. И ние знаем теглото на всичко, външния му вид, функциите му. Знаем всичко за тях, но самите тях вече не ги познаваме, защото не виждаме светлината, която просветва чрез всичко в този свят. И вечното предназначение на вярата и на Църквата е в това – тази греховна, унила привичка да бъде преодоляна. Щото отново да ни се даде да видим онова, което сме се отучили да виждаме и което повече не го виждаме, да почувстваме онова, което вече не чувстваме, да преживеем онова, което вече не сме в състояние да преживяваме.

Ето, свещеникът освещава хляба и виното и ги въздига към небето и в тях вярата разпознава хляба на живота, разпознава жертвата и дара, разпознава причастност към вечния живот. Ето, в деня на Преображение в храма ние извършваме приношение на ябълки, круши, грозде, зеленчуци – и за миг самият храм се претворява отново в онази тайнствена градина, в оня блажен рай, в който е започнал животът на човека и неговата среща с Бога. И както тогава първият човек е отворил очи и е видял този свят, за който Бог е казал, че в него всичко е „твърде добро“[2], и се е зарадвал, и е благодарил на бога, така и ние като че ли за първи път виждаме света като отражение на Божията мъдрост и любов и се радваме и благодарим. И в тази радост и благодарност нашият живот се очиства, обновява и се възражда.

Не, ние не отричаме материята, както твърди лъжливата безбожна пропаганда, нито я отхвърляме, напротив – одухотворяваме я, понеже в нея с радост и благодарност чувстваме Божия дар. „Небето и земята са пълни с Твоята слава“ – пеем ние всеки ден в храма[3]. В това е смисълът на освещаването, че в него тази слава пробива през заспалото ни съзнание и нашият слух се очиства, очиства се и нашето зрение и самият живот се превръща в похвала, радост и благодарност.

Ще ме попитат обаче какво правим със злото? Какво правим със страданието и със смъртта? На това ще отговоря по следния начин: ако ние докрай се просветим от тази светлина, ако истински приемем в себе си това освещаване, то с тях и в нас самите ще започне вече победата над злото. И смъртта ще бъде погълната от победата. Защото ние живеем в света, в който е живял и Христос и в който Той вечно пребивава. И нищо повече няма да ни разделя от Него, ако Го видим и Го обикнем, и Му отдадем себе си. Тогава във всичко в света ще виждаме светлината на Неговото присъствие. Неговата любов, Неговата победа.

———

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман, Неделни статии и беседи, София, фондация „Комунитас“, 2014


[1] Из стихотворението Вот дароносица, как солнце золотое (1915 г.). „Здесь должен прозвучить лишь греческий язык / Взят в руки целый мир, как яблоко простое“ (бел. прев.).

[2] Бит. 1:31.

[3] Из последованието на Литургията, по Ис. 6:3 (бел. прев.).

Posted in Празнични проповеди, Проповед

Вижте още:

error: Content is protected !!