Ренета Трифонова
Според разказа на евангелист Матей Иисус взима „Петра, Иакова и Йоана, брат му и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Моисей и Илия, разговарящи с Него. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: „Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш да направим тук три сенника… Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! А те, като подигнаха очи, не видяха никого освен едного Иисуса. И когато слизаха от планината, Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение, докле Син Човеческий не възкръсне от мъртвите“[1].
Какво означава този разказ от Евангелието, какво е мястото на това тайнствено явяване на славата в земния живот, в земното служение на Христос? Защото едва ли някой би спорил с това, че в Евангелието образът на Христос е преди всичко образ на смирението. За Неговото раждане не се намира място в страноприемницата в града и то се извършва в пещера. И така – бездомен, „нямащ“, както Сам Той казва, „де глава да подслони“[2] – Той остава до самия край. Той забранява на онези, които е изцелявал, на които е помагал, да разказват за това. Той избягва почестите и прославата, от когото и да било, и по собствена воля се връща от Галилея, където нищо не Го е заплашвало, в Йерусалим – за мъченията, за позора на съда и осъждането, за мъчителното и позорно смъртно наказание. „Поучете [се] от Мене – казва Той, – понеже съм кротък и смирен по сърце…“[3].
И ето, че в този Негов живот в смирение и самоунизяване само на няколко пъти като че ли нахлуват лъчите на Божествената сила и слава и неизменно едва малцина са свидетелите на тези „прославяния“. При това обикновено дори не разбират смисъла им. Така е в нощта на раждането Му – когато обикновените пастири чуват ангелското славословие, „възвестяването“ и както казва Евангелието, „великата радост“. Така е на Йордан, когато години по-късно, в деня, когато Иисус идва, за да приеме кръщение, същият този глас на небесата говори: „Този е Моят възлюбен Син…“[4]. Така е, накрая, и тук, на планината, пред тримата ученици. И всеки път Той е прославен не от хора, а от горе, от небето…
На въпроса за смисъла на това прославяне Църквата не отговаря с обяснения, а със самото тяхно празнуване, с тази радост, с която тя всяка следваща година си спомня Преображението. Една дума доминира в това празнуване, във всички негови молитви, песнопения и четения и тази дума е светлина: „Да възсияе и над нас, грешните, Твоята присносъщна светлина!“[5] В света е тъмно, студено и страшно. И тази тъмнина не може да бъде разсеяна от физическата светлина, от слънцето, дори може би обратно – тя прави още по-страшен и безнадежден човешкия живот, който в страдания, самота, неумолимо, неотвратимо е устремен към смъртта и към небитието. Всичко е обречено, всичко страда, всичко е подчинено на неразбираемия, но безнадежден закон на злото и смъртта. И ето че в света се явява един смирен и бездомен Човек, нямаш никаква власт над хората, никакво земно могъщество. И говори на хората, че това царство на мрака, злото и смъртта не е истинският живот, че това не е този свят, който е бил сътворен от Бога, че злото, страданията и самата смърт могат и трябва да бъдат победени и че Той е изпратен от Бог, Своя Отец, за да спаси хората от страшното поробване спрямо злото и смъртта. Че човекът е забравил за истинската си природа и призвание и се е отрекъл от тях. Че хората трябва да се обърнат, да видят това, което са се отчуждили да виждат, да чуят това, което вече не са способни да чуват. Че трябва отново да повярват, че доброто е по-силно от злото, любовта – от ненавистта, а животът – от смъртта.
Христос изцелява, помага, отдава Себе си на всички. Въпреки това обаче хората не разбират, не слушат, не вярват. Той може да покаже Божествената си сила и слава и да ги застави да повярват в Него. Той обаче иска от тях само свободна вяра, свободна любов и свободно приемане. Той знае, че в часа на Неговата последна жертва, последно Себеотдаване, всички в страх ще Го отхвърлят. За да може обаче после, по-късно, когато всичко вече свърши, в света да остане свидетелство за това към какво Той призовава хората, какво ни предлага – като дар, като живот, като пълнота на смисъла и радостта – Той тайно от света и от хората явява на трима от учениците Си тази слава, тази светлина и това тържество, към които човекът е призван от вечност. Божествената светлина, пронизваща целия свят. Божествената светлина, която преобразява човека и в която всичко придобива своя последен и вечен смисъл. „Добре е да бъдем тука“ – така възкликва апостол Петър, видял тази светлина и тази слава. И още оттогава Църквата и вярата са постоянно радостно повторение на това „добре е да бъдем тука!“. А още и молба за вечно съществуващата светлина, жажда за просветление и преобразяване.
Насред мрака и злото, насред сивотата и делничността на света, подобно на лъч, пробил през тъмен облак, сияе тази светлина. Душата го познава, сърцето се утешава с него, чрез него нашият живот постоянно живее и се преобразява. „Господи! Добре е да бъдем тук!“ О, ако тези думи станеха наши! О, ако те можеха да се превърнат в отговор на нашата душа на дара на Божествената светлина! О, ако нашата молитва можеше да стане молитва за преображение, за победа на светлината!… „Да възсияе над нас, грешните, Твоята присносъща светлина!“.
———
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
[1] Мат. 17:1-9.
[2] Лук. 9:58.
[3] Мат. 11:29.
[4] Мат. 3:17.
[5] Из Тропар, гл. 7, на Преображение Господне (бел. прев.).
