Меню Затваряне

Преп. Максим Изповедник и неговото учение

Доц. д-р Костадин Нушев

„Преподобни Максим Изповедник и неговото учение – богословски синтез на Православното предание на Църквата и християнската духовност на Византийската традиция“

Доц. д-р Костадин Нушев

Учението и делото на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на Православната вяра преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662г. сл. Хр.) са изключително важни за Църквата и дълбоко почитани в Православната традиция. Този свети отец е един от най-големите и авторитетни църковни учители и духовни наставници на Православието, който се проявил в своите подвижнически трудове като смел и непоколебим защитник на чистотата на вярата в Нашия Спасител и Господ Иисус Христос и засвидетелствал своето учение чрез своето богоозарено слово и изповедническо дело. Той увенчал и запечатал верността си към Христа с мъченическия подвиг на изповедничеството и с това се превърнал за Православната църква като ненадминат пример и образец за лично свидетелство за вярата и духовен стълб на съборното учение на Едната Свята и Апостолска Вселенска Църква.[1]

Дълбоко ерудиран и високо образован, проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично, както философското наследство на античната мисъл, така и богатото съдържание на Христовото учение и духовното наследство на Църковното предание, св. Максим се проявил, в едно смутно за Църквата време на заблуди и богословски спорове, като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата.[2]

В историята на Църквата от епохата на Вселенските събори и развитието на Православното догматическо учение по време на христологическите спорове през VІІ в. преп. Максим Изповедник се откроява като най-авторитетния богослов и учител на Църквата, който се изправя смело срещу еретическите заблуди на императорите на Византия и лъжеученията на моноенергизма и монотелитството. Тези нови христологически ереси поставят сериозни изпитания и предизвикателства пред Православното богословие и се отклоняват от истините на утвърденото от Църквата Халкедонско догматическо вероучение, а чрез държавната и политическа намеса на императорския двор сериозно засегнали единството на Вселенската църква и смутили дълбоко живота на Християнския изток.[3]

Богословсаката полемика на св. Максим Изповедник срещу монотелизма

Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръщат и протичат на фона на нестихващите христологически спорове на Изток, които се преплитат и усложняват с допълнителните и трудноразрешими религиозно-философски проблеми на оригенизма, които вълнуват Църквата още от VІ в. – времето на император Юстиниян Велики (527-565г.) и Петия Вселенски събор (553г.). По-непосредствено делото и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на модифициралите се и възникнали, във връзка с монофизитството, нови еретически учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи “едно природно действие” и “една природна воля” у Богочовека Иисус Христос вместо “две естествени действия” и “две воли”, съответстващи на Божественото и човешкото естество на Спасителя като Въплътил се Син Божий.[4]

Според гръцките жития на светия отец и историческите свидетелства, с които разполагаме, с възкачването на император Ираклий на престола, през 610 г., заради своята добра философска начетеност, безупречна богословска подготовка и безспорна ерудиция, младият Максим бил поканен в императорската канцелария за първи държавен секретар (протосекретис) и съветник. След няколко години, обаче, през 614 г. при появата на новото еретическо учение като държавно узаконена идеология и приета от клира доктрина в областта на църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил от държавното служение и се усамотил в манастир близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.

Ереста на моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появила по време на  управлението на император Ираклий (610-641г.) и е пряко свързана с неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на Изток. Външната заплаха за държавата от персите кара императора да търси вътрешен съюзник в лицето на отделилите се от Църквата монофизити като предлага обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи различията и в която и православните диофизити да запазят своето Халкедонско вероизповедание и монофизитите да признаят в изповядването на “една енергия” или “едно действие” в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство. За целите на тази политика било съставено, с помоща на тогавашния Константинополски патриарх Сергий, “догматическо определение” в този дух, узаконено от императора, което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални формулировки, които се отклонявали от Православното догматическо предание и Христологическото вероучение на Църквата, утвърдено на нейните Вселенски събори. Православното учение, изразено в Халкедонското изповедание на вярата било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Тази вяра в Господ Иисус Христос като Въплътил Се Син Божий – Истински Бог и Истински човек, в Когото Божественото и човешкото естество са Ипостасно съединени “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно”, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.

Както свидетелства самият свети отец, в своето съчинение “Диспут с Пир”, по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за “волята” и “естествата” в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора.[5] Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област, защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор. Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по въпросите на вярата и като външен “надзорник” и страж да охранява авторитета на Събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата, извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция св. Максим изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение (“Ектесис”) на Православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето Вселенско предание може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на императора да налага свой “Ектесис” на вярата, какъвто бил случая с новата ерес, като задължително вероизповедание за Църквата без това изложение да е прието от нея на Вселенски събор. 

В хода на тази борба преподобни Максим отстоявал твърдо,  богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете природи – Божествена и човешка, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той разкрил и доказал (“Диспут с Пир”), че волята като естествено-присъщо действие и свойство следва да се отнася не към Личността на Въплътилия Се Син Божий, а към ипостасно съединените “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” в Него две природи. Халкидонската формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се изменят по своето същност. Така големият богослов и църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската христологическа ерес.

Св. Максим разработва концептуално важни богословски елементи на православната Христологическа доктрина в противовес на монотелитската ерес – той интегрира и прецизира в догматическото учение на Църквата категориите “същност” и “енергия” и тяхното съотношение в двете естества на Въплътилия Се Син Божий Иисус Христос. С това учението на светия отец се превръща във важен етап от развитието на Православното богословие от епохата на Вселенските събори и здрава основа за понататъшното задълбочаване на Църковното учение в неговите различни области.

С това св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода между Петия (553г.) и Шестия (680-681г.) Вселенски събори и се превърнал в ключова фигура на Православното църковно богословие в борбата и догматическите спорове срещу христологичните ереси от това време. Неговото учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на Халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното учение на Църквата и е важен етап от развитието на Православната църковна Христология.

Учител на Църквата и духовен наставник на монашеския живот

Ролята и заслугите на св. Максим, обаче, не се изчерпват само в сферата на догматическото богословие и успешната полемика срещу монотелитството, макар това безспорно да е най-големият му принос в историята на Вселенската църква и традицията на Православието. Той се придържа точно към Православното предание и разработва в систематичен вид и други важни богословски въпроси в области като нравственото, аскетическото и мистическото богословие на Източната църква.

Безспорни са заслугите на преп. Максим Изповедник за успешното формулиране и прецизиране на основопалагащи постулати на християнското философско-метафизично учение в областта на онтологията и космологията, освобождаващи го от заблудите, грешките и крайностите на Оригенизма, който бил отхвърлен от Църквата на Петия вселенски събор през 553г.[6] Големите способности на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на Оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия  синтез на апофатичаското и мистическото богословие. Духовният път на богопознанието и мистичното единение с Бога, чиито степени и форми формулирал в богословската си система св.Максим Изповедник остава ценно достижение за Православното предание и исихастката духовност на Византийската традиция.[7] 

Светият отец заема централно място в процеса на прецизиране и балансиране на богословските насоки в областта на аскетизма и монашеската духовност. Той има ключова роля, важни заслуги и определящо значение за ясното формулиране на много аспекти от областта на аскетическото учение на Изтока и мистическото богословие на Църквата като ги освобождава от някои крайности и извънцърковни тенденции. [8]

И тук той се проявява като добър систематик и успява да създаде дълбок и широкообхватен синтез на основните направления и школи в християнската духовност и да положи основите на Византийската традиция на исихазма.

Големите богословски познания в областта на доктриналните – нравоучителни и догматически, въпроси на вярата позволяват на преп.Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа. Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий. Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна Христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и Христологията в учението на св.Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната и обхватна богословска система. 

В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св.Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св.Макарий Египетски и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски. Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антрополгично-аскетически постановки за “чистотата на ума”, “борбата с греховните помисли”, “непрестанната молитва на ума” и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли) св. Максим коригира и освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранчивите и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони.

По този начин учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица познавачи и изследователи на православната традиция и духовност, като о. Йоан Майендорф например, като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот застъпвано от св.Макарий Египетски.[9]

В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за богословието на Божия образ у човека и духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св.Григорий Нисийски (335-394г.сл.Хр.), преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в Църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и теосиса – обожението на човека в благодатта.[10]

Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ св.Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на Православния изток.

Своите възгледи за християнското подвижничество преп. Максим Изповедник излага в редица богословски съчинения, послания, трактати, слова и поучения, от които най-важни и значими за църковно-аскетическото учение са “Слово за подвижническия живот”, “Глави за Любовта”, “Тълкувание на Господнята молитва“, “Различни богословси и домостроителни глави”, “Глави за добродетелта и порока”, “Въпроси и отговори до Таласий” и други. Наред с тези специално богословско-етически съчинения и в други свои богословски трудове св.Максим разкрива своите етически възгледи, които, както е характерно за този етап от развитието на систематическото богословие на Църквата, присъстват в неразривна връзка с догматическите теми и въпроси  без да бъдат отделяни и обособявани от тях.

Такива съчинения са например ”Мистагогия”, съдържащо мистическото учение на светия отец за духовно-литургийния живот на Църквата, основан върху евхаристийното тайнство и пътя на духовното възхождане към Бога. В това знаменито и авторитетно съчинение в богословско единство се съдържат важни елементи от теологическото, гносеологическото, мистическото и литургическото богословие на Църквата. Тук откриваме редица важни аспекти от църковното учение за тайнствата, благодатно-сакраменталния живот на Църквата и пътя на човешкото духовно преобразяване, възхождане към Бога, мистично единение с Него в благодатта и постигането на крайната цел на човешкото съществуване – теосиса, като вечно общение на човека с Бога и пребъдване в Божията любов.

Свети Максим Изповедник, Византийското богословие и исихазма

Богословието на преп. Максим Изповедник е благодатен синтез на най-главните духовни традиции и направления в християнското учение на източните отци на Църквата от времето на Христологическите спорове и същевременно представлява една от най-важните основи за изграждане на Византийското богословие. Това богословие интегрира в единна и цялостна стройна система по-важните традиции в учението на гръцките учители и отци от Александрийската и Антиохийската школа и съчетава в едно ново благодатно единство различните направления на богословската мисъл, разкриващи истините на Преданието на Църквата в лицето на древните аскети и монашески учители на пустинята.

Според редица православни и западни богослови, историци и изследователи като Сергей Епифанович, прот. Георгий Флоровски, прот. Йоан Майендорф, Владимир Лоски, Павел Евдокимов, о. Димитру Станолое и много други, а у нас проф. Илия Цоневски, проф. Антоний Хубанчев и проф. Георги Каприев, личността и творческата активност на св. Максим Изповедник илюстрират и разкриват най-точно и в пълнота духовните търсения и благодатни плодове на епохата на формирането на Византийското богословие и могат да се разглеждат като негов автентичен израз и най-дълбока и мащабна изначална основа.

Тази постановка е разкрита по един изключително убедителен и системно аргументиран начин още в богословско-патристичното изследване на С. Епифанович “Св.эМаксим Изповедник и Византийското богословие”, което ни представя достиженията на руската патристична и богословска наука от началото на ХХ век и времето преди Болшевишката революция. Тази теза остава водеща в съвременното православно богословие и се доразвива и задълбочава в по-късните водещи изследвания и на други автори като прот. Георгий Флоровски, прот. Йоан Майендорф, Владимир Лоски, Павел Евдокимов, Димитру Станилое, Панайотис Нелас, Панайотис Христу, Христос Янарас, митр. Йоан Зизиулас като е застъпена и систематично разработена в техните основни трудове, които се движат в направлението на т.нар. “неопатристически синтез” и съвременното Православно богословие през ХХ век.

 Според това изследователско виждане, утвърдено след Сергей Епифанович богословският синтез на преп. Максим Изповедник от времето на Христологическите спорове през VІ-VІІ в., се възприема от историци, византолози, медиевисти и богослови като класически духовно-интелектуален плод на Византийската християнска култура и Православната църковна доктрина от времето на Неохалкедонското богословие и оформящия се Византийски синтез през този период на Христологическите спорове. В този етап от развитието на богословието на Източната църква след V-я Вселенски събор, древните школи и направления в църковната наука постепенно се съгласуват в единна и стройна догматическа система, а центърът на този богословски синтез на традициите се премества постепенно от древните средища на християнската наука – Александрия и Антиохия, в столичния за Източната ромейска империя град Константинопол. За кристализирането на тези процеси играят важна роля различни политически – военни и административни, културни – езикови и духовни, религиозни, църковно-богословски и други фактори от времето след император Юстиниан Велики. А фигурата на св. Максим Изповедник се вписва ярко в духовно-интелектуалната среда и определя чрез своето мощно интелектуално присъствие църковно-богословските измерения на очертания културен прелом в Империята от началото на VІІ век – период, който бележи все по-отчетливо и релефно оформянето на новия чисто Византийски тип християнска духовност и култура на Източната църква. Ако Юстиниан Велики все още балансира умело между западното и източното начало, между латинското и гръцкото културно и езиково присъствие в рамките на един нов Християнско-римски културно-универсалистичен синтез, то при Ираклиевото управление и след това по време на наследниците от неговата династия, Източната римска империя окончателно придобива своя гръко-византийски и източно-християнски характер.[11]

Личността на св. Максим Изповедник и неговата богословско система фокусират в себе си оформянето на този “византийски” християнски интелектуален стил на мислене, структурирането на догматическата доктрина на Църквата в хода на решаване на христологическите спорове от времето на V-я и VІ-я Вселенски събори и синтезирането на богатите духовни традиции на Източното християнство – египетската монашеска духовност и исихасткото аскетическо богословие.[12]

През последните десетилетия интересът към богословието и духовното наследство на преп. Максим Изповедник нарастват изключително интензивно както сред православните духовници и богослови, така и сред византолозите и специалистите по средновековна философия и култура в Европа и по целия културен свят. Този нарастващ интерес се наблюдава както в православните среди, така и в интелектуалните кръгове, свързани със западното богословие и християнска духовност, защото фигурата на св. Максим Изповедник и неговата дълбока философска и богословска мисъл имат изключително важно място и значение на един своеобразен свързващ мост между Православния Изток и Християнския Запад, между Византийското богословие и западната християнска мистическа теология (Йоан Скот Ериугена) – една роля, която самият духовен отец и учител на Църквата е избрал да играе в своята учителска мисия във Вселенската църква, обръщайки се към авторитета на Римския епископ и лично към св. папа Мартин по време на монотелитските спорове.

В България богословието на свети Максим Изповедник е било познато още на старобългарските писатели и духовниците от Преславската книжовна школа. Отделни фрагменти от неговите творения са били преведени за първи път на старобългарски език и включени в съдържанието на „Симеоновия сборник.” В тази антология от авторитетни светоотечски поучения са включени отделни възгледи на свети Максим по някои трудни въпроси от областта на триадологията, еклезиологията, християнската етика, аскетика и есхатология. В науката се приема като достоверно, че първи преводач на свети Максим на старобългарски език е бил по всяка вероятност Йоан Екзарх – високообразован познавач на гръцката патристика и византийската философия, който изучавал богословие заедно с цар Симеон в забележителната Магнаурска школа и превеждал в Преслав съчиненията на големите свети отци, сред които Св. Василий Велики („Шестоднев“) и св. Йоан Дамаскин („Богословие“). По време на исихасткото възраждане във Византия, на Балканите и в целия Православния изток – св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Синаит и св. Григорий Палама, отново се наблюдава засилен интерес към мистическото богословие на свети Максим Изповедник, което е повлияло силно и върху исихастката духовност, учението за молитвата и паламитския синтез. Тогава са предприети и нови преводи на аскетическите творения на св. Максим в България от духовници, свързани с Търновската книжовна школа, а  също така и от преводачи от Света гора и други монашески центрове в славянските страни.

По-късно основните духовно-аскетически произведения на свети Максим Изповедник – главно  неговото „Подвижническо слово”(Liber asceticus) и „Глави за любовта”(Capita de Caritate), са включени в новите антологии от типа на светогорския сборник „Филокалия“ на св. Никодим Светогорец, и по-точно в славянския превод на сборника „Добротолюбие” като отново се превеждат на църковно-славянски език и на другите съвременни езици в контекста на неоисихасткото обновление на Православната християнска духовност. Важно значение за обновлението на духовно-аскетичното предание на Църквата и възраждане на интереса към богословието на св. Максим Изповедник, в контекста на възраждането на исихастката духовна традиция в областта на Православното актетическо и нравствено богословие в края на ХIХ век, има книжовното дело и духовно наследство на св. Теофан Затворник. Насоките на неопатристичното обновление на Православното богословие през целия ХХ век са до голяма степен свързани с усилията за едно ново и творческо  вникване и преоткриване на съдържанието и богатството на богословската мисъл на св. Максим Изповедник чрез задълбочено и всеобхватно изучаване на неговите творения. Тези изследвания обхващат широк периметър от проблеми, свързани с отношението на светия отец към оригенизма и връзката на неговата мисъл с различните аскетически школи на източното монашество, авторството на коментарите и схолите върху съчиненията на Дионисий Ареопагит, въпроси на космологията и антропологията, на християнската етика и православната аскетика в богословската система на църковния учител. Интересът и изследванията върху живота и творенията на свети Максим Изповедник, неговата философска система и идейните насоки на византийската богословска мисъл през периода на христологическите спорове са средоточие и в днешно време на оживени дискусии и коментари от страна на много изтъкнати духовници, медиевисти и византолози, историци, филолози и богослови.

Използвана литература

Каприев, Г. Византийска философия. С., 2002.

Лоски, Вл. Мистическото богословие на Източната църква. Догматическо богословие. В.Търново, 1993.

Лоский, Вл. Боговидение. М., 2005.

Льомерл, Пол. История на Византия. С., 2002.

Майендорф, Йн. Византийско богословие. С., 1995.

Мейендорф, Йн. Иисус Христос в Восточном православном богословии. М., 2000.

Мейендорф, Йн. История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003

Мейендорф, Йн. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2005.

Нушев, К. Етически  и аскетически възгледи в богословието на свети Максим Изповедник. С., 2009.

Нушев, К. Преподобни Максим Изповедник и византийското богословие. – в: Православие. бг, 2008, бр. 9 и бр. 10.

Нушев, К. Св. Максим Изповедник – подвиг в служението на Бога и свидетелство за Христовата истина – в: Църковен вестник. 2003/2; 2005/2; 2006/2.

Панчовски, Ив. Методология на Нравственото богословие. С., 1962.

Панчовски, Ив. Проблемът „Ерос и агапи” в православно етическо осветление. – ГДА, 1969/70.

Сидоров, А. И. Преподобный Максим Исповедник: епоха, жизь, творчество. – в: Творения преподобного Максима Исповедника. Кн. І. М., 1993, с. 7-74.


[1] Житие на преподобния наш отец Максим Изповедник. – в: Св. Максим Изповедник. Творения. Св.Гора, Атон, 2002, с.с.7- 49.

[2] Сидоров. А. И. Преподобный Максим Исповедник: епоха, жизь, творчество. – в: Творения преподобного Максима Исповедника. Кн. І. М., 1993, с. 7-74.

[3] Прот. Йоанн Мейендорф. Единство империи и разделения христиан. – в: История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003, с.с. 243-270.

[4] Прот. Йоанн Мейендорф. Введение в святоотеческое богословие. Ч.ІІІ. Гл. 5. Продолжение христологических споров. Преп. Максим Исповедник. Минск, 2007, с.с.310-327.

[5] Св. Максим Изповедник. Диспут с Пир. (Прев. Яна Букова), С., 2002.

[6] Cf. J. Meyendorff. Imperial Unity and Christian Divisions. SVSP, New York,1989; Прот. Йоанн Мейендорф. Единство империи и разделения христиан. – в: История Церкви и восточно-христианская мистика.М.,2003,с.с.157-186.

[7] Срв. Владимир Лоски. Боговидение. М., 2003, с.с.408-423.

[8] Йоан Майендорф. Византийско богословие. С., 1995, с.с. 88-104.

[9] Прот. Йоанн Мейендорф. Св. Григорий Палама и Православная мистика – в: История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003, с.с.280-296.

[10] Димитър Киров. Трите аспекта на етиката.Ч.І. Антропология. Пловдив,1996, с.с. 65-70.

[11] Пол Льомерл. История на Византия. С., 2002,с.с.64-73.

[12] Срв. Георги Каприев. Византийска философия. С., 2002.

Posted in Богословие и подвижничество

Вижте още: