Християнство.бг
Доц. д-р Костадин Нушев
Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски“
Преподобни Паисий Хилендарски и подвигът на духовното будителство в историята на Българската православна църква
На 19 юни Българската православна църква отбелязва в своя календар паметта на преп. Паисий Хилендарски. Този духовен будител и църковен историк чрез своята „История славянобългарска“ става родоначалник на Българското възраждане и основател на една модерна по дух културно-просветна борба за пробуждане и обновление на църковния живот сред българите в зората на Новото време. Тази нова църковна борба в историята на Българската православна църква, свързана с отец Паисий Хилендарски, е плод на традицията на духовното будителство и народното просвещение, които тръгват от православните манастири чрез проповед и използване на говорим и разбираем за широките слоеве от народа новобългарски език.
Духовните будители през Възраждането са носители на християнски просвещенски дух и християнски нравствени ценности, борци за човешко достойнство и свобода, радели за вярата и достойнството на Църквата и продължители на културно-просветното и книжовно дело на славянските първоучители и просветители – светите братя Кирил и Методий, на св. Климент Охридски и св. Йоан Рилски и продължители на просветното и книжовно дело на св. патриарх Евтимий Търновски. За разлика от тези първоучители и духовни просветители през Първото и Второто българско царство духовните будители на българите от времето на Османския период като св. Паисий Хилендарски, св. Пимен Зографски, св. Софроний Врачански, йеромонах Неофит Бозвели и йеромонах Неофит Рилски извършват своя духовен подвиг в една нова и различна културно-историческа и политическа ситуация на времето – на прага на Новото време и модерната епоха в условията на липсваща българска държава, която да подкрепя техните просветителски и книжовни трудове. Те изпълняват своя дълг към българите – към Род и Родина, към Народ и Отечество, като духовен подвиг на вярата и служение на Бога и ближните в благодатното лоно на Църквата.
Преп. Паисий Хилендарски и духовното будителство в историята на Българската православна църква
Църквата нарича „духовни будители“ една особена категория християнски светци и духовни учители, които в зората на Новото време, и на прага на модерната епоха, със Слово и книга започват едно широко просветителско движение за нова християнска пробуда, просвета и възраждане на духовната култура чрез проповед и поучение на говорим и разбираем език. В началото на Българското възраждане това са монаси и духовници като св. Пимен Зографски и преп. Паисий Хилендарски, а след тях духовното будителско дело продължават други християнски духовници като архим. Неофит Бозвели, св. Софроний Врачански, йеромонах Неофит Рилски и безброй много техни ученици и последователи, учители, свещеници, книжовници и писатели. Духовните будители са монаси-изповедници, таксидиоти и просветители, които подържат християнската вяра и нравствени ценности в съзнанието на православния вярващ народ и изпълняват църковното служение сред народа като извършват светите тайнства, проповядват Словото Божие и съграждат духовните основи на българската просвета и култура на роден и говорим български език. (1)
При неимоверно трудни и тежки условия духовните будители и просветители през Възраждането успяват да съхраняват и преумножават духовните ценности на християнството, да отстояват човешката свобода и лично достойнство и да положат основите на духовното пробуждане и възраждане на българския народ.
Духовните будители са Христови свидетели, църковни учители и изповедници на вярата, които полагат темелите на новата българска християнска просвета и национална култура на новобългарски език. Тази категория Христови подвижници, църковни учители, служители и просветители Църквата е въвела специалното наименование „духовни будители“, което указва на тяхната група като на нова и специална категория светци – просветители, книжовници и църковни пастири, които са по правило монаси, но преди всичко духовни учители, пастири и епископи.
Духовните будители „полагат душата си за своето паство“ и за християнската просвета на своите събратя, служат самоотвержено на своите ближни по вяра и род и принасят своя неуморен труд за въздигане на своите „по-малки братя“. Пред Бога и народа те посвещават себе си на саможертвено църковно служение за опомняне и пробуждане, за просвещение, образование и духовното възмогване, за избавление от робски гнет и спасение на вярващия български народ в условията на чуждо политическо и духовно владичество. Като тип и образ на светец духовният будител по правило е монах или духовен отец – изповедник, духовен наставник, учител и проповедник, но също така е книжовник, просветител, интелектуалец и народен водач. Тази категория светец с така указаните характеристики напълно отговаря на служението, образа и делото на преподобни Паисий Хилендарски, а до голяма степен съответства и на образа на св. Софроний Врачански и редица други духовни дейци и книжовници през Възраждането. Разликата между двамата първи духовни будители на българския народ – св. Паисий Хилендарски и първият български епископ през Възраждането е, че св. Софроний е архиерей и епископ, като до голяма степен той се доближава до образа на църковния учител и светител – до авторитетния църковен предстоятел и духовен пастиреначалник, проповедник и книжовник, а Хилендарският монах си остава скромен и смирен книжовник, неуморен таксидиот, духовен наставник и пътуващ проповедник, който предприема своето дело в името на Бога и българския народ движен преди всичко от своята силна вяра и пламенно родолюбие. (1)
Духовно просвещение, човешко достойнство и ценности на християнския хуманизъм
В културата на Българското възраждане се преплитат много фактори – духовни, политически, икономически, социални и църковни, които са влияели по особен начин и са довели чрез съвкупното си въздействие до духовния прелом и обновлението, което характеризира живота на българите през ХVІІІ–ХІХ век. Съответно на това промяната в нравствеността и духовната култура на нашите сънародници би могла да се търси в различни насоки и да се интерпретира и анализира в различен контекст. Без да се отричат многообразните фактори и влияния, които си дават среща в процеса на възрожденското обновление и преобразяване на живота и моралната култура на българския народ от това време, ще се опитаме да концентрираме вниманието си върху християнската нравственост и традиционната православна духовност като източник на обновителните тенденции и фактор за зараждането на специфичната модерна възрожденска култура на българите.
В образа и делото на всички духовни будители, книжовници и учители, свещеници и църковни пастири, ние откриваме просветителските прояви и измерения на тяхната дейност – те са проповедници, които пробуждат съвестта на вярващите християни като проповядват Евангелието и Словото Божие, полагат душата си за своето паство и имат за цел да предизвикат дълбока духовна промяна, възраждане и пробуждане на религиозното и родолюбиво чувство у вярващите чрез покаяние, опомняне и събуждане на съвестта за борба срещу невежеството, заблудите и греха. Стремят се да изведат народа от робството на невежеството и греха, от безпаметството и леността, от заблудите и изкривената неправославна вяра.
Духовните будители свидетелстват за Христовата истина и за чистотата на вярата на Църквата, пробуждат съзнанието за достойнство и историческо величие на Българската църква, за историческото величие на българската държава, за свещеното наследство и скъпоценно достояние на вярата и славното църковно минало. Наред с историческата памет и духовно съзнание за миналото те се обръщат и към изпитанията и трудностите на настоящето и задачите на бъдещето. По този път на духовно просвещение преп. Паисий Хилендарски и неговите ученици и последователи се стремят да пробудят и подържат съзнанието за човешко достойнство и народни правдини, да предизвикат духовно пробуждане за нова културно-просветна и книжовна дейност, за да се възстанови величието на българската народност и независимата българска народна Църква.
Ценностната система на християнството и родолюбието, на хуманизма и човешкото достойнство, която проповядват преп. Пайсий Хилендарски и неговите последователи, предполагат обновление на духовния и обществения живот чрез широко образование и просвета сред народа на роден език и създаване на модерна училищна система, която се изгражда върху основите на църковните духовни школи и книжовни манастирски центрове. По този духовен път на обновление чрез възраждане на християнските традиции и борба за църковна просвета и национална независимост се утвърждават християнските мотиви и идеи за справедливостта и човешкото достойнство като широкообхватни и основополагащи ценности в моралната култура и духовния живот, определящи насоката на историческо развитие и ориентацията на нравствеността.
Тези нравствени принципи и ценности на християнски хуманизъм интегрират в себе си широк спектър от духовната култура и морална система и са отворени за обновителни влияния като интегрират националното наследство и европейската модерна култура. Чрез тяхното универсално и общочовешко съдържание се съхранява изконното християнско духовно наследство и се хвърля мост към новото, модерното и напредничава развитие и европейски насоки за бъдещето.
Паисиевото духовно дело и народно будителство през епохата на Българското Възраждане
В постепенно оформящото се възрожденско движение за църковно пробуждане и за една нова духовно-просветна мисия на православното духовенство, насочена към всички вярващи и предназначена да даде светлината на познанието на Христовата истина, просвета и човешко достойнство на всеки един член на Църквата и народното цяло, изпъква една изконно българска християнска идея за всеобщата грамотност и достъпност на знанието за всеки вярващ човек и за все един член на Църквата.
Като ученик и последовател на преп. Паисий Хилендарски, епископ Софроний Врачански (1739-1813) продължава будителското и просветителско дело на Църквата и става родоначалник на заветите към българската църковна йерархия, която е призвана да служи на Божия народ чрез Евангелието и да продължава да просвещава своя „единокръвен български народ“ („Завет на св. Йоан Рилски“) чрез истинска и действена християнска проповед и духовна просвета на разбираем новобългарски език.(2)
Свети Софроний Врачански е един от първите духовни будители на българския народ през епохата на Възраждането и един от първите просветители и радетели за новобългарска просвета и книжовност сред българския народ. В началото на ХIХ век като епископ на град Враца и пастир на Църквата той допринася особено много за създаването на църковна и православна нравоучителна книжнина на новобългарски език чрез своите проповеди и нравствени поучения, написани на тогавашния говорим и разбираем за широките слоеве от народа език. Чрез издаването на своя сборник с християнски проповеди и нравствени поучения „Неделник“ (Kiriakodromion), публикуван в румънския град Римник през 1806 година, св. Софроний Врачански става родоначалник и основател и на кигопечатането в модерната българска култура и литература. (4:136-137)
Епископ Софроний Врачански бил убеден, че християнската просвета, която идва от Евангелието, е начало на благополучието, а невежеството е причина за духовното робство и източник на злополучие. Евангелското просвещение и Христовите истини трябва да се възприемат с твърда и непоколебима вяра, за да допринасят за спасението и благодатното обновление на живота. Софроний Врачански е истински църковен реформатор – той е първият българин с епископски сан сред българското православно население и истински духовен пастир на църковното паство. Епископ, който започва да проповядва и да пише на говорим език и да създава печатна църковна книжнина на роден, говорим и разбираем за всички българи език. Той пренася през епохата на Възраждането същите духовни принципи за всеобща просвета на християните, които са залегнали в основата на Преславската и Охридската книжовни школи, в книжовното и църковно дело на св. патриарх Евтимий Търновски по създаването на църковно-богослужебна и просветна книжнина и на духовно-будителното дело на св. Паисий Хилендарски. (2)
Софроний Врачански е носител на всички тези християнски, духовно-просветни, църковно-патриотични и книжовни традиции на Българската църква, които успява да реализира в условията на Новото време с оглед нуждите на своето паство. Идеите на св. Паисий Хилендарски за образование на българските младежи намират продължение и достигат до определен завършен израз у епископ Софроний Врачански, както и у по-късните български книжовници като йеромонах Неофит Рилски. Духовното просвещение според Софроний Врачански е основното задължение за свещенослужителите като пастири на вярващия народ и, ако те не изпълняват тези свои задължения, се провиняват с тежък грях пред Бога. Св. Софроний Врачански постоянно настоява за повишаване на образованието и за засилване на просвещението както в църковния живот, така и в семейството. Той постъпвал така, защото съзнавал колко голямо е значението на образованието за личния и обществения морал на човека, за достойното човешко съществуване и за истинската свобода и напредък на народа. Образованието и духовното просвещение с истините на Евангелието е полезно и спасително за всеки човек и затова то представлява безценно духовно благо и скъпоценно съкровище, което Софроний Врачански сравнява с духовния талант от „Притчата за талантите“ на Спасителя. Всички свои духовни чеда и църковни съслужители светителят съветва да се трудят усърдно за това духовно благо и да не изоставят учението, за да не постъпват като ленивия и лукав служител от евангелската притча (Мaт. 25:26-30).
Наред с просветителската мисия и проповедническата си дейност св. Софроний Врачански извършвал и много благотворителни дела. Поради лошото състояние на народа – тогава имало много вдовици, сираци и гладуващи, той помагал на нуждаещите се лично и чрез църковни средства. Следвайки евангелските принципи за християнско милосърдие, Софроний Врачански изгражда система от основни християнски етически и социални принципи, която започва да прилага първо в организацията на църковния живот, а след това и в по-широк обществен план. Социалните възгледи на забележителния български книжовник и просветител от края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век са проникнати от силно християнско чувство за църковен дълг, свобода, служение на ближните и родолюбие. Те са тясно свързани с просветно-освободителното движение на българите и борбите за духовна просвета и независима Българска православна църква. Борбата за запазване на православната вяра, според Софроний Врачански, е неразривно свързана с борбата за духовна просвета и църковна независимост. (3)
Като архиерей и църковен пастир св. Софроний се трудил усърдно за организиране на църковния живот и за постигане на църковна свобода като с това свое дело подготвял българите за борбата им за независима Църква и за свободна държава. Той съзнавал, че посредством милостиня обществото няма да се освободи от робството и да стане по-справедливо, но милостинята е важна и действена мярка за лекуване на социалната неправда, както и за възпитаване на състрадание към бедните и страдащите у по-богатите. Тези нравствени поучения можем да открием в много от беседите на св. Софроний в неговия „Неделник“ и особено в проповедта и нравоученията му за „Притчата за богаташа и бедния Лазар“ и в други проповеди. (5)
Християнска просвета, човешко достойнство и християнски хуманизъм
Чрез духовно дело и нравствения подвиг на св. Паисий Хилендарски и родните будители българският народ се пробужда за своето ново възраждане и всенародна просвета, за църковна независимост и политическа свобода. Чрез спомена за величието и мисията на Българската православна църква, за делото на родните светци и патриарси, на родните царе и владетели се извършва възстановяването на паметта и осъзнаването на задачите на духовната борба за свобода и независимост, за църковни правдини и човешко достойнство.
Приобщените от векове към християнската вяра и духовна култура българи чрез покръстването са включени в културната общност на християнските народи на Европа, изградили са своята Църква, държава и цивилизация по християнски образец и изживяват драматично упадъка и крушението на своята християнска държава под ударите на чуждите поробители. Загубата на политическата независимост и свобода, както и падането под робството на чуждия поробител, се разбират като велико изпитание и понижаване на достойнството на българите като християнски народ, но и като отговорност и изпитание за вярата и силата на християнската съвест. Това е един от водещите християнски религиозни мотиви в Паисиевото дело – осъзнаването на Божия промисъл за историята, осмислянето на Божията правда и правата на народа, разбирането за за Божията справедливост и Божия съд над балканските православни народи, които са предадени под чужда власт в ръцете на другоплеменници и друговерци по Божия воля и според Божествения промислителен план. Силата на Паисиевото слово и духовно поучение се състои в това, че той убеждава българите в тези духовни истини и ги наставлява по пътя на обновлението и духовното възраждане, окуражава ги за това, че когато се изпълнят времената на изпитанието в историята Бог, по своите неведоми пътища на Своя човеколюбив промисъл, би благословил тяхното освобождение и би благословил и благоволил за възстановяването на Българската църква и българската държава според тяхното достойнство и величие. (1)
Християнските нравствени идеали и духовни ценности на човешко достойнство, свобода, ценностите на хуманизма и просветеното самоуправление, които изграждат духа на Българското възраждане, са вградени чрез Българската православна църква и нейните служители и в темелите на новата българска просвета и държава след Освобождението като определят духовната участ на българската нация и през целия ХХ век. Независимо от историческите превратности и сътресения на националните катастрофи и крушението на националните идеали от Възраждането, политическите кризи и недемократични режими на управление християнският хуманизъм присъства в ценностната система на българите и определя в критични моменти обществените решения и социалната мисия на Църквата.
Християнският хуманизъм и човеколюбие се разкриват и изразяват по много начини и многократно през ХХ век в борбата за духовна просвета и човешко достойнство, за свобода на съвестта и човешки права, в подкрепата за бежанци и другородци и в смелата борба за спасението на българските евреи от антихуманната политика на нацизма по времето на Втората световна война. Тези ценности подържат вярата и духовната култура на християните по време на тоталитарния комунистически режим и са в основата на съхранената човечност и милосърдие, които са така необходими и в днешното лично битие и обществено развитие. В съвременния свят наблюдаваме две паралелни тенденции, изразяващи се едновременно както в процеси на дехристиянизация и дехуманизация, нарастваща секуларизация и десакрализация, от една страна, така и на процеси на едно все по-осезателно духовно пробуждане, религиозно възраждане и културно обновление на християнските ценности, възраждане на църковните общности и поява на нови форми на религиозна култура и съвременна християнска мисия на Църквата. Тази съвременна християнска духовна и нравствена култура е свързана с рехристиянизация и рехуманизация, преоткриване на ценностите на християнския хуманизъм и духовно превъзмогване на дехуманизацията.
Това ново завръщане към духовните ценности на християнството – преоткриване по нов начин на духовните потребности на човека и търсенето на личностно духовно израстване, или обръщане към сакралното в една нова постсекуларна ситуация е духовно движение, в което се включва и обновлението на християнската ценностна система на хуманизма. За тези процеси и тенденции в съвременната духовна култура и постмодерна ситуация говорят по различен начин много богослови и философи, историци и кулутролози, социолози и политолози в днешно време.
Християнският хуманизъм и истинското човеколюбие предполагат да бъдем на първо място човечни, да си помагаме взаимно и да бъдем солидарни, да се уповаваме в Божията помощ и небесна благодатна закрила, но и да действаме спокойно, отговорно и разумно, решително, смело и мъжествено, сърцато и без паника в трудни и екстремни ситуации. Да действаме не само за личното ни благо и с оглед личните интереси и индивидуална полза, но също така най-вече за благото на обществото и за подкрепа на слабите и солидарност с най-бедните. Да служим на ближните и да се борим да дадем своя принос за преуспяването на цялата нация. Всяка криза е и добра възможност за проява на духовни ценности и нравствени добродетели. Както се казва в молитвите на Църквата да вършим добри дела в подкрепа на ближния и в прослава на Бога като следваме по стъпките на Спасителя и покажем на дело Христовата любов към страдащите и нуждаещите се. „Да положим душата си за своите ближни“ и „да изпълним Христовия закон като понасяме един другиго теготите“, да действаме смело, отговорно и солидарно в полза на Църквата и на нашето Отечеството.
Използвана литература
1. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история.София, БП, 1960.
2. Св. Софроний Врачански. Неделник. Поучително Евангелие за всички недели през годината, за Господските и Богородичните празници и за големите светии. Света гора, Атон, 2007;
3. Свети Софроний Епископ Врачански. Катехизически, омилетични и нравоучителни писания. София, Синодално издателство, 1989.
4. Димитров, Хр. Автентичният „Неделник“ на Софроний Врачански. – Годишник на Духовната академия, Т.VII(XXXIII), 1957/1958, София, 1958,.
5. Игумен Иннокентий (Павлов). Археографические и източниковедческие заметки о рукописях Светителя Софрония, Епископа Врачанского. – в: Свети Софроний Епископ Врачански. Катехизически, омилетични и нравоучителни писания. София, Синодално издателство, 1989.
6. Нушев, К. Опит за типологизация на светците, канонизирани от Българската православна църква в най-ново време. – в: Сб. Съвременната святост: история, образи, символи, практики. Пловдив, Пловдивски университет “Паисий Хилендарски”, 2018, стр. 90-107.
